Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (20)

Попчета със скариди

Преди да започне риболовът, трябваше да се намерят скариди за стръв. Аз смъквах панталоните, запретвах ризата до над пъпа и нагазвах в топлата морска вода да търся скариди. Не е лесно да ги забележи човек: те са почти прозрачни и са ужасно страхливи. Как да ги хванеш? Не е за сам човек работа. Но не ми беше трудно да си намеря помощник: ще извикам някой малък плувец с изсветляла от слънцето стригана руса глава, целия почернял, само петите му останали розови, с коремче силно пристегнато с някакъв парцал във вид на пояс, което в някои семейства се смяташе за много изгодно — хем намалява апетита и на човек не му се яде, хем няма да пусне корем.

Газим двамата, държим за краищата моята носна кърпа и се опитваме незабелязано да я пъхнем под ято скариди. Ние ловим нервните скариди, като се стараем да не дишаме и да не правим резки движения, дори ако кракът ни стъпи на хлъзгав камък, парче мида или стъкло от шише, матово отшлифовано от вечното движение на прибоя.

Наловим ли достатъчно се покатерваме на скалата — шуплеста, остра, нагорещена от слънцето.

 

 

Скаридите се мятат в кърпата, от нея се стича вода, която мигом пред очите ни се изпарява от нажежения въздух. В конвулсивните движения на скаридите, озовали се в плен, има нещо галванично; те тракат като стоманени, мустаците им пробиват кърпата. Но ние сме безпощадни. Откъсваме им шийките и ги набождаме на кукичките.

Тежестта внимателно е хвърлена във водата, тънкият конец се плъзга по пръста и накрая спира — ние разбираме, че тежестта е на дъното и стръвта на кукичката плува някъде наоколо. Сега трябва да чакаме, без да откъсваме очи от подводното царство, което така приказно е разцъфтяло и блести с плетениците водорасли, с тъмната растителност под тинята, със седефения блясък на мидите и малките струйки пясък, вдигнати от някой рак, който се придвижва странешком към своето леговище, като бягаща по клавишите ръка на пианист.

Най-после всичко утихва, вихрушката от пясък изчезва, подводното царство отново потъва в лек, като че боязлив сън, и тогава изпод хралупите, обрасли с хлъзгава кадифена зеленина, изплава едро главесто попче с хищно озъбена уста и ококорени като на търговец очи.

 

 

О, колко е хубаво със своите разгънали се като ветрило перки, горният му назъбен гребен се поклаща, опашката му е разперена и хрилете му жадно дишат. Сянката му се движи вълнообразно по неравното морско дъно, изпъстрено с малки подробни изображения на бръчиците по водната повърхност, която блести някъде над попчето, сребърна и огледална от слънчевите отражения.

 

 

Попчето вижда шийката на скаридата, от която се разнася вкусната миризма на това ракообразно животинче с нежна плът. Попчето прави кръг, оглежда от всички страни примамката, но не се спуща веднага. Навярно все пак усеща някаква измама, опасност, но не може да потисне грубата си лакомия. Прокрадва се към шийката на скаридата и отначало много внимателно, почти неусетно я побутва с тъпата си муцуна, която наистина прилича на бича муцуна. Това движение като по телеграф се предава на моя пръст и аз усещам с цялото си същество лекия импулс, който сякаш ме свързва с другото живо същество, трепнало нейде дълбоко долу сред зеления сумрак на подводния свят.

Струва ми големи усилия да се сдържа и да не дръпна конеца.

Телеграфната връзка между мене и главестата риба продължава по конеца, сега вече почти като по морзовата азбука:

… точка — тире… точка — тире… тире — тире… точка…

Попчето е подозрително: предусеща някаква неясна опасност: не получава отгоре отговор на своите телеграфни запитвания… В края на краищата с мълчанието си аз приспивам неговата бдителност; то се успокоява; уверено е, че мене изобщо ме няма, че съм само плод на религиозното му въображение, няма опасност, няма бог, може да грабне вкусното парче с хищната си зъбата уста с издадена напред челюст. Чувствувам на показалеца си еластичното, упорито обтягане на конеца.

Аха, сега си мой!

С рязко движение дръпвам попчето и го мъкна нагоре, чувствувам как се блъска и мята в тайнствената глъбина неговото пъстро тяло, тъй красиво украсено с петнистите ветрилообразни плавници. Чувствувам как кукичката, нейната коварно извита в три посоки конструкция, пронизва челюстта му, седефената му буза, как конвулсивно се отварят и затварят клапите на хрилете му. Ето че се появява над водата. Виси на кукичката, от която няма отърваване — така подло е устроено кривото острие.

Измъквам го. След кратко поривисто размърдване то безсилно увисва във въздуха, в несвойствената му непозната и враждебна среда, и от него като от четчицата ми за акварелни бои се стича вода. Къде се е дянало, на какво е заприличало чудесното му, наистина самурайско одеяние и опашката му, разперена като ветрило! Останала е само голямата глава с конвулсивно дишащи хриле, тънкото хрущялче на долната челюст, изпъкналите очи и жалката четчица на опашката.

Стисвам в юмрука си лигавото му тяло, което в средата отчаяно, спазматично пулсира. Безпощадно издърпвам кукичката от седефената му буза и като пробивам с пръчка от край до край кървавочервените хриле, нанизвам попчето на канапената връзка, където вече висят няколко дребни попчета със слепени четчици на опашките.

В тая топла привечер навсякъде из града можеше да се срещнат рибари, които се връщат от морето с въдици и кофички, и с дълги нанизи попчета — светли, така наречените „пясъчни“, и тъмно петнисти — „подмолни“.

И аз носех малката си връзка с някакви си пет-шест дребни попчета с полепнал малофонтански пясък и бяла като брашно улична прах от булевард „Французки“. Жал ми беше за попчетата и особено за техните увиснали, прибрани опашчици, от които вече не капеше вода.

„Господи! — мислех си тогава (или, може би, сега) — Нима нечия грамадна ръка държи и мене като мъничко, нищожно попче и ме стиска така здраво в невидимия си юмрук, че сърцето ми трепери, свива се и всеки миг ще умре.“

Истинският голям улов на риба представляваше нещо съвсем друго.

 

 

Грамадната пясъчна ивица между лимана и морето, зад Акерман, зад Шабо, зад село Будаки, недалеч от граничната застава — малка казарма с мачта за сигнални флагове и войници-граничари, които изведнъж се появяваха с пушки на рамо и вървяха по двама, по трима — лъкатушеше по края на високия стръмен бряг, из миризливия пелин и безсмъртниче, на фона на свечеряващото се море и ивицата мъгла на хоризонта, където наполовина се бе показал големият кръг на пълната луна, още неярка, пепеляворозова, но готова всеки миг да стане пурпурна и да нарисува на прашната пътечка дългите сенки на степните треви.

Из пясъчната ивица се виждаха направени от тръстика рибарски колиби и лежаха килнати на една страна големи, черни баркаси, целите намазани с катран, с еднакво повдигнати нос и кърма, което ги правеше подобни на индианските пироги. Те нямаха нищо общо с леките одески шаланди — плоскодънни гемии, бяха истински, сериозни рибарски съдове от делтата на Дунава, или, както казваха, „от ждрелото на Дунава“.

Може би с такива съдове моите прадеди — запорожците са прекосявали Черно море и са извършвали нападения по турските брегове, като са стигали чак до Константинопол.

 

 

Рибарите доста трудно спускаха тежките си баркаси във водата, влачеха ги по пясъка, по мидените черупки, по ивицата засъхнала тиня около местата на прибоя, по мокрия чакъл, който леко блещукаше на лунната светлина.

Черният баркас откарваше струпания на куп гриб далече от брега, гдето само лунни огънчета блясваха изпод веслата, сякаш нейде далеч на хоризонта секваха огниво и го хвърляха във водата. Грибът падаше тежко на дъното, а на повърхността оставаше да плава празното засмолено буренце, което плавно се премяташе от вълна на вълна. След това рибарите разпъваха тесните крила на хвърлената мрежа в широк полукръг, а краищата на въжетата, завързани към крилата от двете страни, докарваха на брега и започваше извънредно бавното, вълнуващо зрелище на изтеглянето на мрежата.

Буренцето се придвижваше към брега така бавно, както луната към своя зенит и колкото по се смаляваше тя, толкова по-ярка и по-ярка ставаше, все по-синя и по-синя.

Рибарите се нареждаха един зад друг във верига от двете страни на гриба и се започваше изтеглянето му, като отначало изваждаха само тиня, после — по няколко рака, по няколко морски звезди, морски игли и морски кончета… И те все се множаха върху ивицата изтеглена мрежа. Замяркаха се и отделни риби, които бляскаха на лунната светлина.

Краищата на гриба постепенно се доближаваха, широката подкова се превръщаше в тесен пръстен. Изпод водата се показваше торбата, която гъмжеше от риба. И тая торба вече с усилия извличаха на брега.

 

 

Прекалено ярката луна вече застиваше в своя зенит, като заливаше всичко наоколо със синята сребриста светлина на студения бенгалски огън.

Мрежата кипеше от трепкащото сребро на скумрията и другата риба, натъпкала се там в несметно количество. Лунната светлина заливаше цялото крайбрежие — студената пясъчна ивица, лимана с целебната миризма на гнило от неговата кал и гъст солен разтвор, урвите, обрасли с пелин, с дива маслина, и ми се струваше, че виждам в лунно сияние Буджакските степи, кулите на старинна турска крепост, цигански огньове и каруци, младия къдрокос Пушкин, очите на Земфира, в които проблясва луната, и Алеко с нож в ръка, в който луната също проблясва сиво-синкаво, и ми се привиждаха мъчителни сънища, и всичко това ставаше някъде съвсем наблизо, просто край мен, „под дрипави шатри“ и „вредом страсти смъртоносни, и от съдбата няма мир“^[1], и над всичко това малка, колкото ново петаче луна, която едва-едва наднича над плетищата и лозниците на Будак през леко лятно облаче, досущ око на риба.

 

 

Късно вечерта се прибрах на нашия таван. През прозорците, разположени косо на покрива, се виждаха тъмните купни на овощните дръвчета и далечното поле, цялото бяло на лунната светлина. Женка спеше в брезентовото си походно легло. Татко четеше Лесков на свещ под стъклен похлупак. Нощта бе топла и той бе разкопчал яката на бродираната си рубашка. Цялата мансарда миришеше от мене на сол и прясна риба. По босите ми крака бляскаха сребърни рибешки люспици. Приближих се до дъсчената маса, където ми бе оставено кисело мляко. Татко беше последовател на Мечников и ни караше преди лягане да ядем кисело мляко. Дълбоката паница с кисело мляко беше покрита отгоре със стар, вече пожълтял вестник. Махнах вестника и видях киселото мляко, ярко осветено от синята лунна светлина. Сипах в паницата захар, която отначало пожълтя, после започна да се разтваря и да потъва в киселото мляко. Ядях с наслада превъзходната прохладна храна със сребърна лъжица с маминия монограм на дръжката. И сребърната лъжица, и киселото мляко, и далечната степ навън, и част от татковата ленена рубашка в тъмнината на мансардата — всичко това имаше цвета на необикновено красивата, ярка и същевременно мека лунна светлина, която изпълваше целия свят и правеше морето да блести, макар че то оставаше напълно скрито от нашата мансарда.

 

 

Чернова на някакво стихотворение:

Моя луничава, англичанко, (с ожулени нозе, с вежди ечемичени) аз помня ви, с матроска блузка и с рижите къдрици, даващи надежда. Дете на единадесет години, разбойник сякаш в пола. Робинзонка или пък казачка, спомни си, на полянката в Отрада как вързана на кол коза пасеше и как момчетата с обувки тъпи към нея топката си ритаха! Пъстрееха по тънките иглици на тръните като мерджанен наниз зрънцата алени за теб… И хвана ти кънтяща твърда топка, понесе я като глава за динената и опашка, подобно истинска царица древна. Аз бях на тез години много мургав, почти бях черен с щръкнала коса, — гимназист Йоканаан, пишех дневник, като Печорин… твоят пръв роман. Години оттогава се изнизаха, болни и подкрепяни от патериците на нашите случайни, редки срещи. Отлитаха вихрушки сняг, черьомуха, но месецът си бе същински меч. И пак такава нощ ме чакаше, като сляп арапин чер с меч-комета в траурна ръка — във час уречен, в тайни театрални да вдигна къдрокосата перука на своята любов. А дадени ни бяха във наследство вино и кръв… и още нещо: на теб утехата — в гласа ти дрезгав, театрален, на мен — в бутилка евтино вино… Танцувай си дете-девойче, за мене пак играеш ти… А топката на детството ми куха, по твоите афиши днес кънти…