Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (2)

Лимончо и Рошльо

Минаваше навярно осем часа вечерта, според моите представи — дълбока нощ, а аз все още се въртях и не заспивах, и никой не спеше, и всички оставахме на местата си и не тръгвахме за гарата, макар че нашите пътнически чанти с одеялата и шаловете, кутиите и кошниците се намираха в полутъмното антре и вече бе изпратен човек да повика файтони. Всички чакаха нещо в тая мрачна трапезария.

— Какво чакаме? — попитах аз и бях готов да захленча.

— Не бързай, сега ще разбереш — отговори веселата леля Маргарита и очите й блеснаха тайнствено.

— Но какво?

— Сюрприз.

В същия миг се чу звънец и влезе още една леля — Люда, — а подир нея вратарят внесе нещо доста голямо и опаковано в хартия от магазин. Веднага всичко стана ясно. Оказа се, че дядо е дал на леля Люда десет златни рубли и е поръчал да ми купи от магазина за играчки най-хубавия подарък.

С малките си, но яки ръчички, още лепкави от знаменитото бабино сладко от ягоди, аз разкъсах опаковката и видях едно стъклено око и част от дървена конска муцуна с косми и яркочервени ноздри. Сърцето ми трепна от радост. Завитото в хартията се оказа голямо конче с дървени колелца, черно на жълти петна.

— Ах какви лимончета! — възторжено извиках аз и кончето веднага получи името Лимончо.

Без да се мая повече, захванах игра с Лимончо, почнах да го карам с мушамената юзда из стаите, но точно тогава стана време за тръгване.

Сложиха Лимончо на масата и леля Кльоня се зае да го зашива в зебло с голяма крива игла, тъй като според правилата на железниците там не приемали другояче вещи за багаж, а да вземем Лимончо при нас в купето било строго забранено. Аз гледах как моят чудесен, ненагледен Лимончо се превръща в най-обикновен багаж, и засновах между мама и баба, взех да ги дърпам за полите и го ударих на молба:

— Мамичко! Бабо! А как по пътя ще му давам да яде овес и да пие изворна вода, щом го зашивате целия? Нека поне муцуната му търчи!

Още не можех да говоря добре — и вместо „стърчи“ излизаше „търчи“, което будеше умиление у всички и ги разсмиваше.

Тъй се разревах, че се наложи да разпорят зеблото и да открият муцуната на кончето с дървените зъби и с перчема от остри косми. И после, като получи една рубла бакшиш, старши кондукторът с кръгъл агнешки калпак и много широки шалвари, виснали над ниските ботуши, като у император Александър III, ни разреши да настаним Лимончо в тясното второкласно купе, запълнено с шалове и кутии за шапки, и аз хранех коня с отбрано зърно и го поях с изворна вода, като поднасях към стърчащата от зеблото муцуна, поради липса на ведро, сукнената си обувчица с черна желязна катарама на дупчици, която на своя детски език наричах „решетка“, а мама, загърната в широкото си и дълго палто с големи седефени копчета, с шапка с пера на главата, седеше на раираното канапе и плачеше, беше извадила от копринената си чантичка носна кърпичка и я притискаше до зачервените си очи, като често-често повдигаше на челото си плътния черен воал.

Не зная кога точно, тогава или по-късно, усетих смътно безпокойство, че чистата батистена носна кърпичка, и мокрите мамини ресници, и посърналите й бузи, и траурният воал имат някакво отношение към дядо ми, когото виждахме за последен път. Застанал на прага на трапезарията, той се държеше с треперлива ръка за тъмната тежка завеса и не сваляше очи от мама и от мене, докато стояхме облечени и готови за път. После, вече от улицата, го видях на прозореца: той ни кръстеше с костеливите си пръсти през цялото време докато се настанявахме във файтона и наместваха в краката ми зашития в зебло Лимончо.

 

 

Започна изнурително дълго пътуване по новорусийските степи — от изгрев до залез, когато слънцето непрекъснато и мудно се местеше по люлеещия се на ресорите вагон-микст^[1] и надзърташе ту през прозорците с вълнени перденца, ту падаше косо в коридора на вагона, веднъж малиновочервено, друг път кехлибареножълто или ослепително по пладне, но винаги придружено с облаци блестящ вагонен прахоляк; после настъпи последната нощ, дебелата стеаринова свещ светеше червено, поклащайки се в скърцащия фенер, мина контрольор, който щракаше с клещите, после в едно прекрасно ранно утро влакът най-сетне спря на нашата гара, а по перона тичаше много познат човек с палто и мека шапка, лек, бърз, с брадичка, с пенсне — беше моят баща и аз веднага се озовах натясно в прегръдката между него и мама и после ние тримата пътувахме сред камари от багаж по сухата, кънтяща павирана улица. Мама и татко седяха отзад, аз — пред тях на подвижната седалка, а Лимончо стоеше между нас с подадена навън от зеблото муцуна и татко весело, но сконфузено се засмя, защото разбра, че се е получил гаф: и той искал да ме изненада — купил ми друго конче, което с нетърпение ме чакало у дома; татко платил за него пет рубли; то беше съвсем различно от дядовия Лимончо — много по-малко, със светла грива, къдрава опашка и не беше на колелца, а конче-люлка и го нарекох Рошльо. Макар да не бяха с еднакъв косъм, нито пък кой знае колко си подхождаха, но аз ги впрягах заедно в един обърнат стол, превръщах се във файтонджия, който буйно — с песни и викове — се носи зиме по Волга-майчица река по боядисания в кехлибарено червено под, грейнал от лъчите на южното слънце, което биеше в прозореца.

Две кончета!

За такова щастие не бях и мечтал. След като ми омръзнеше да се люлея на Рошльо и да яздя стройния Лимончо, аз настанявах кончетата в конюшнята, обръщах ги с глави към тапетите, сипвах им отбрано зърно и ги поях с изворна вода; после се завирах под мамината тоалетна масичка, изящно драпирана с весела басмичка, дето имаше настолно огледало с красива рамка на фигурки и всякакви други интересни неща: продълговата кутия от жълто дърво, дето мама пазеше дългите си ръкавици, малък театрален бинокъл в сгъваем калъф, карфици за шапки с черни топчици, и различни воали и воалетки.

Като седях под красивата тоалетна масичка, откъснат от целия свят чрез прозирната на слънце материя, аз виждах опаката страна на масичката: грубо рендосаните борови дъски и крачета, залепени с почти черен туткал, който се показваше от тесните жлебове и намирисваше на нещо гадно, от което на човек можеше да му призлее, ако не бяха бистрите и блестящи капки борова смола по рендосаната повърхност на дъските, образуващи тавана на тази тайна къщичка. Изпитвах страх, но и някаква особена сладост, когато седях в усамотение и съзерцавах чеповете и грапавините на дъските около мене. В тези минути целият свят се побираше в мъничкото пространство, в което аз бях доброволен затворник.

 

 

Изведнъж чух маминия вик:

— Пощальонът!

Измъкнах се изпод тоалетката и видях мама да стои до прозореца и да гледа с ужас дългата права улица, странно неподвижна, като нарисувана, с едноетажни и двуетажни къщи, покрити с керемиди или ламарина, с калдъръм, с акации, и задалия се отсреща строен пощальон, който не беше с обикновената си голяма чанта, а с малка черна чантичка за телеграми отпред върху черен колан.

— Това е за нас! — извика мама и пребледня. — Зная. Предчувствувам. Нощес сънувах това!…

Все още имаше надежда, че пощальонът ще отмине нашия вход. Но той се движеше като курдисана играчка с униформената си фуражка, с черните си мустачки и изведнъж рязко зави към нашия вход и се заизкачва по стъпалата на нашата стълба.

— Смили се, господи — продума мама безгласно, само с устни.

Все още имаше надежда, че пощальонът ще позвъни отсреща. Но веднага в антрето телчето потрепери и звънчето дрънна. Мама се втурна в антрето. От шлейфа й повея вятър. После тя пак се върна в стаята с бяла телеграма в ръка, седна на стола, главата й клюмна на гърдите и аз видях сълзи, които течаха бързо по пребледнелите й бузи.

 

 

Веднага разбрах, че в Екатеринослав е умрял дядо.