Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (18)

Звезди в прозореца

Всъщност, аз вече бях здрав. Лющенето на кожата след скарлатината отиваше към края си. Но аз продължавах да лежа, само от време на време си позволявах да се наметна с шинела, тъй както си бях по долно бельо, и с развързани обувки на бос крак да отида до тоалетната или да постоя за миг до неразмразения прозорец.

С нетърпение чаках вечерта и се измъчвах, като пред среща. Та това си беше наистина среща. Една гимназистка, с която дори не се познавахме много добре, изведнъж, като разбрала за моята болест, започна да ми пише с неоформен, почти детски почерк, със старателно изписани букви, без правописни грешки, сантиментални писма, в които слагаше ту панделка, ту картинка, ту парфюмираше хартията и някои букви се размазваха като от сълзи и с нещо напомняха виолетки, пъхнати в писмо.

Аз й отговарях.

В крайна сметка ние се влюбихме и краткото позвъняване на пощальона, което се разнасяше в четири часа, извикваше в душата ми трепет.

— Имаш писмо — казваше татко с усмивка и ми хвърляше на одеялото премръзналия плик, от който из стаята се разнасяше миризма на ябълково лепило.

Тя пак ми определяше среща, която се състоеше в това, че в осем часа вечерта с точност до секундата ние двамата, тя и аз, трябваше да погледнем всеки през своя отворен прозорец звездите и в този момент да помислим един за друг. На следващия ден си разменяхме писма с описание на чувствата, които сме изпитали в мига, когато едновременно сме гледали звездите. Предполагаше се, че виждаме едно и също съзвездие — Касиопея, приличаше на w (дубъл „В“).

След като прочитах няколко пъти писмото и внимателно го оглеждах и душех, аз го слагах под възглавницата и започваше мъчителното очакване на вечерта, на осем часа — празнина, която нямаше с какво да запълня.

Слънцето бавно пълзеше към залез и аз следях придвижването на жълтия слънчев лъч по нашата празна къща, толкова тиха, че капките вода, бавно и ритмично падащи в мивката от кухненския кран, сякаш още повече удължаваха движението на и без това почти неподвижното време. В настъпващия сумрак аз чувах в столовата внимателните таткови стъпки, той се приближаваше до пианото, вдигаше капака; шумяха ноти и поскърцваше кръглото столче с железен винт. Бавно, сякаш четеше нотите по срички, татко започваше да свири „Четирите годишни времена“ от Чайковски, любимите неща на покойната мама. Чувствувах, че когато свири, той мисли за мама, за любовта си към нея и неговите късогледи очи, които прилежно следяха ту нотите, ту клавишите, се зачервяваха и се наливаха със сълзи. Той свиреше, а в това време аз така живо виждах…

… руска зима, чувах звънчетата на препускаща тройка, представях си крайбрежието и дългите пенести вълни, почти докосващи нозете ми, вървях по влажната алея на парка, почти оголен от вятъра, и жълтите листа капеха от черните клони, кръжаха над мен и падаха на мокрите пейки; всичко това ме вълнуваше необяснимо, дори думите „край камината“, и изпълваше душата ми с такава любов, нежност и дори отчаяние, че аз плачех, заровил лице във възглавницата, и усещах с мократа си буза прохладата на калъфката.

Особено ми харесваха „Белите нощи“, татко ги свиреше някак вглъбено, поетично, проникновено и аз си представях покрайнините на Санкт Петербург, който никога не бях виждал, и кой знае защо тъкмо Околовръстния канал с неговите неподвижни води сред слепи зидове и фабрични комини, където все гори и не догаря, отразява се и никога не може да се отрази напълно дългата във времето и пространството зора, както и тревожната безлюдност и ледения дъх на Ладога, и аз предусещах някакви огромни по важност събития, на които все някога щях да стана свидетел, и настъпилата преди тези може би кървави събития тишина и свежест на фетовския^[1] май, стигнал чист до нас незнайно откъде, „от царството на ледове и сняг“ може би.

„Прекрасна нощ! Светът е нежен.

Благодаря ти, роден нощен край!

От царството на ледове и сняг

как свеж и чист излита светъл май!“

Но ето че вкъщи полека-лека притъмнява, вечер навън всичко замръзва, на прозорците отново цъфва тайнството бялата рисунка на папрати и палми, а на татковото бюро, украсено с малки изкусни перилца, с малахитова мастилница и купчина ученически тетрадки, светва нова електрическа лампа под зеления стъклен абажур и в трапезарията стенният часовник започва да хърка, нещо щраква и след това се разнася неговото плавно музикално-механично биене:

Осем!

На четвъртия удар аз съм вече до прозореца, увит в одеяло, и го отварям със замиращо сърце. Страх ме е, ужасно ме е страх, че небето може да е покрито с облаци. Но не. Какво щастие: нощта е мразовита, ясна и над отсрещния покрив в тъмното небе блестят петте звезди на Касиопея.

Гледам познатото съзвездие някак неестествено напрегнат и в същото време с усилие си представям „нея“ — как е свалила обувките си и стои по сиви вълнени чорапи на студения перваз, как страстно потръпват ноздрите на малкото й хубаво носле и с пълна гърди вдишва ледения въздух, и с широко отворени сини замечтани очи гледа „нашите звезди“, които косо висят над покрива на епархийското училище срещу тяхната къща. Тя има кръгло, нежно лице, полуотворени пълни, леко напукани розови устни, тесни рамене и здраво, все още детско и все пак моминско тяло, плътно обхванато от обикновената тъмнозелена униформена вълнена рокля без престилка. Толкова ясно си представям двете копчета отзад на високата й якичка, обточена с тънка тантела.

… И у тях сега часовникът удря осем и тя, без съмнение, гледа звездите и се мъчи ли мъчи да си представи как изглеждам, но аз не знам какъв ме вижда: нима с обраснал с косми врат, целия увит с одеяло, с развързани обувки на бос крак, с бледно, отслабнало лице и с безкрайно глупава страстна усмивка?

Часовникът вече отброява осмия удар и аз със задоволство, сякаш съм изпълнил някой много важен и много приятен любовен дълг, затварям прозореца и в неговото черно стъкло, леко полюшнато, прелита мразовитото отражение на Касиопея — „нашето съзвездие“.