Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (17)

Болестта

По време на зимните епидемии от скарлатина и дифтерит леля окачваше на кръстчетата, които ние с Женя носехме под камизолките, малка торбичка-талисман, където зашиваше няколко скилидки чесън. Това се смяташе сигурно предпазно средство срещу всяка заразна болест.

Уви, на мен не ми помогна нито киевско-печорското синьо емайлирано кръстче на копринено шнурче, нито талисманът с чесън.

Едва се добрах до къщи, в коридора повърнах. Криво-ляво смъкнаха натежалата чанта, свалиха ми шинела, който ми се струваше още по-тежък от чантата, просто като оловен. Докато ме събличаха и слагаха да легна, няколко пъти губех съзнание. Някъде дълбоко гърлото ми се беше подуло и ме болеше.

Целият горях.

Общо взето аз обичах да боледувам, разбира се, не сериозно и опасно, а само леко: приятна топлина, до кревата на виенски стол — чаша сироп, зелената лампа на татковото бюро е закрита с разтворена книга, та да не ми пречи светлината, приятна тишина, не трябва да учиш уроците за утре и да ставаш рано, може да си мечтаеш, малко да се поглезиш:

… дайте ми това, донесете ми онова; нека Женя да не трака с кубчетата; яде ми се сандвич с шунка; прочетете ми на глас Жул Верн…

 

 

Не живот, а рай!

 

 

Сега всичко беше друго: мъчителна потискаща тишина, гадене, тягостен унес — полунаяве, полунасън, и страшният блясък на стъкления термометър, изпълнен почти до края на тъмната ивица живак.

„Четиридесет и един и две десети“.

Гласът на татко, който ми мери температурата, пресеква, хладната ръка, която той внимателно слага на челото ми, се дръпва като от нагорещена печка, колосаните маншети трещят като гръм: всичко в моето съзнание е невероятно преувеличено.

Неволно стенех.

— Той гори — отчаяно казваше татко.

Колко пъти през живота си съм чувал тези таткови думи, които изразяваха такава душевна болка и безсилие, че ми ставаше още по-страшно.

След това, както винаги при сериозна болест, се започна: мъчително очакване на доктора, тревожно настойчив, кратък, твърде силен звън в коридора, зловещият дълъг сюртук на доктора, още по-зловещата кожена чанта, златни очила, златен часовник, златна верижка, златни копчета за ръкавели, сребърната супена лъжица, която му подаваха върху чиста, извадена от скрина кърпа и студената дръжка на лъжицата, с която той безпощадно натискаше моя насила изплезен, бял от налепи език…

… опипване на подутите жлези под ушите, проникване на нещо дълбоко във възпаленото ми гърло, преглед на гърдите и гърба ми и накрая няколко ужасни думи, стигнали до моето помрачено съзнание: „Типичен скарлатинен обрив“.

Състоянието ми беше близко до припадък.

„Дезинфекция, строга изолация…“

Бях опасен за околните… Леля набързо събра необходимите неща в една пътна чанта и заедно с Женка веднага се пренесе у едни познати, а татко и готвачката останаха при мен по време на боледуването.

 

 

Има ли смисъл да описвам моята скарлатина, всекидневните посещения на доктора, хапчетата, сиропите, праховете и рецептите, наподобяващи хартиени шлейфове, след това някакво много скъпо лекарство — нещо като силен солен бульон от месо, дето ми го вкарваха в гърлото с един особен прибор като пулверизатор, и кошмарните нощи с тяхната лунна светлина от кандилото, което осветяваше неподвижната фигура на татко, който бдеше до леглото ми?

… Мъчителното чувство за тежест в китките на ръцете, които сякаш непрекъснато, безмерно, безкрайно и безспир растяха, ставаха колкото възглавница, тежка като олово и в същото време въздушно лека, грамадна като вселената, но и съвсем дребна, като главичката на топлийка и дори още по-мъничка, която непрекъснато се смаляваше и превръщаше почти в нищо.

Това двойно усещане на микро- и макросвета като цели пудове и като главичка на топлийка, усещането на моите китки едновременно като мъчително тежки и още по-мъчително леки, безтегловни като някое звездно тяло, правеше съня ми едно дълго изтезание. Моето изтерзано въображение превръщаше гънките на юргана и смачкания чаршаф в пропасти и хребети на Карпатите, по които препускаше конник с мъртво детенце на гръб, а една мъртва пани лежеше пред мен в отворен ковчег и ми протягаше гальовно бели като лилии ръце, мъртва, със затворени очи, а същевременно жива, със странна усмивка, която ме подлудяваше…

 

 

… и душата ми се раждаше някъде там като прозрачен облак, който се извисяваше над сини пламъци, някакъв магьосник със змийски поглед измъчваше отделената ми от тялото душа и не й даваше да се прибере обратно в моето почти мъртво тяло, а чашата сироп пламтеше съвсем близо върху виенския стол като Огнена земя и всичко наоколо бе залято от пурпурното зарево на изригващ вулкан с потоци огнена лава по склоновете, в същото време тези потоци бяха и ледници, които се свличат от планината, ледени блокове от Юкатан, даже от Северния полюс, и една ледена планина изведнъж се изпълваше по средата с непостижимо полярно сияние и през дебелия сипкав лед постепенно прозираше фигурата на Смъртта в бял саван, с коса в костеливата си ръка.

Тя гледаше право в душата ми с празните си орбити и аз бягах от нея, плувах през незамръзнали води сред ледници, катерех се по заледените стоманени въжета на безлюден кораб, заседнал сред плаващите ледени грамади, затрупан от парчета натрошен лед, шумящ и бълбукащ в гумения мехур, сложен върху челото ми, на главата, която беше безпомощно потънала в горещата смачкана възглавница, и така ми се искаше да обърна тази възглавница откъм хладната й страна, та да се отърва най-сетне от треската, а татко само по бельо стоеше на колене пред осветената икона на Спасителя, кръстеше се и се кланяше до земята, като докосваше с разтрошената си буйна коса протритото килимче, и молеше бога да ми даде живот.

 

 

Това беше кризата…

 

 

Отстрани човек можеше да си помисли, че умирам, вече съм умрял… Но нали аз знаех, че живея и че още дълго ще живея и вече чувствувах най-съкровеното начало на своето оздравяване.

Ах, колко дълго оздравявах, колко мъчително бавно спадаше температурата ми, докато, най-накрая, изведнъж съвсем неочаквано една заран тя спадна не само до нормалната, но и много под нея и аз заспах, плувнал целият в прохладна пот, а след това с такава яснота видях как всичко наоколо придоби своя обикновен вид, познат ми открай време, как вълшебството на болестта се разнася и аз виждам старите, познати ми до втръсване предмети, усещам познатите домашни миризми (на пържени кюфтета?), дишам познатия стаен въздух, а навън все още е зима, която тая година се проточи по-дълго, същата тая зима, дето някъде по средата й ме хвана Болестта.

 

 

Докторът започна да идва по-рядко. Последния път ми предписа по веднъж на ден чашка хубав истински портвайн или както той каза с ниския си сочен бас, примижал от удоволствие: „Порто“.

Татко, заклет трезвеник, който не можеше да понася никакъв вид алкохол, дори и санценбахерска бира, татко, който се вълнуваше само при мисълта, че у нас вкъщи може да се появи вино, при думата „порто“ пребледня и долната му челюст затрепери. Но докторът с мека усмивка го убеди, че чаша хубав портвайн ще помогне за моето оздравяване, ще възстанови силите ми след скарлатината.

Татко се съгласи за виното и това съгласие от неговата уста звучеше като насила изтръгнато признание.

— Добре — каза той, — макар че по принцип съм против алкохола, но ако това е необходимо за здравето на момчето ми — така да бъде.

И той тежко въздъхна, като хвърли бърз поглед към иконата на Спасителя: сиреч, бог ми е свидетел, подчинявам се на необходимостта.

Ядях рядък ориз, сварен във вода с масло и сухари, кюфтета от кокошка, кисел от клюква^[1] и по гънките на чаршафа вече имаше твърди хлебни трошици, които едва изваждах изпод обезсиленото си, отпуснато и тромаво тяло.

 

 

Виждам къщата, от чието безлюдие ушите ми звънтят, прощалния лъч на зимното предпролетно слънце, който прониква късо през пукнатината на вратата, пронизва стаята, където се извършва бавният, сладостен процес на моето оздравяване, и изведнъж заискрява с червено-кехлибарени пламъци в чашата с истинско порто, купено от татко в бакалницата на Крапивин за две рубли и петдесет копейки бутилката, с чужд етикет, със зелено метално калпаче върху дългата португалска тапа. Бутилката беше увита в луксозна, бледорозова, почти цигарена хартия.

Татко ми наливаше портвайн с такъв вид, сякаш ми даваше отрова.

 

 

… Божественият аромат на портото се разнася из цялата стая и се смесва с миризмата на лекарства…

 

 

О, как нежно се върти слабата ми глава от първата плаха глътка на това силно, сладко, сякаш изпаряващо се от езика питие, което укрепваше организма ми, носеше ми скорошно оздравяване.