Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (15)

Театър

Имаше период, в който се увличах от театър, но не истински театър, а театър-играчка, сгъваем, който ми бе подарен или на новогодишната елха, или за рождения ми ден: една красива кутия, украсена с цветни картинки — сценки от спектакъла, включен в тая кутия: картонена сцена с красива завеса, с кулиси, с декори и с фигурки на действуващите лица, които можеха да се нареждат и местят като шахматни фигури.

Това беше най-често опера или някакво представление от рода на историко-патриотичните, като отбраната на Севастопол, или вълнуващи епизоди от живота на великия руски пълководец Суворов, където бъдещият генералисимус се появяваше най-напред като млад редник, часовой на пост до царския дворец, и където се разиграваше сцената между него и императрицата. Сцената се състоеше в това, че на императрицата, която се е показала на стълбите, много й харесва отракания смелчага часовой с перука с плитка, с бяла амуниция, с пушка, взета „за почест“. Като награда за смелата служба господарката му подава голяма сребърна рубла. Но Суворов отказва да я вземе и рапортува на своята уважаема царица, че на часовоя, когато е на пост, е забранено да взима каквото и да е; тогава императрицата с бяла перука, с кринолин, със светлосиня андреевска лента през рамо и брилянтна звезда на изпъкналата си гръд, дама строга, снажна, с двойна брадичка, похвалва младия часовой за отлично познаване на устава и милостиво слага сребърната рубла на земята до краката му, за да може след смяната на караула да си вземе рублата като награда за добра служба.

„Слушам, ваше императорско величество, уважаема господарке, най-покорно ви благодаря за царската милост“.

Така беше напечатано в специалното листче с обяснения.

А наоколо имаше декори, които представляваха колонадата на двореца, боядисаната на ивици караулна будка и кулиси във вид на поставени едно зад друго картончета с ярко изрисувани дървета, а в дъното на сцената — пейзаж от Царское село: езера с белоснежни лебеди.

Аз нареждах всичко това според плана, приложен към играта, след като турях зад кулисите запалени свещички от елха, вдигах картонената завеса с изкусно нарисувани по нея брокатови гънки и се наслаждавах на театралното зрелище, при което особено ме вълнуваше малката мидичка на суфльорската будка.

Всъщност това бе само няма застинала картина, лишена от човешки гласове, движения и музика, но дори нейната неподвижност и тишина и косото, топло осветление я превръщаха във вълнуващо зрелище от дъното на кулисите до светлините на рампата.

След удоволствието, което ми доставяше тая сцена, трябваше да спускам елегантната завеса с изрисуваните по нея брокатови гънки, четки за бои и жълта лира по средата и да започна нареждането на следващите сцени, от които най-красива и вълнуваща беше преминаването на Суворов с неговите юнаци през Дяволския мост: високи снежни върхове на Алпите, пропаст с дим от синя мъгла на дъното, с меден топ, падащ от скалата надолу, и малкото старче — Суворов, с побелял перчем над тясното костеливо чело, на кон, с издадена шпага в ръка, надава вик:

„Напред, юнаци мой!“ — което бе напечатано в обясненията към тая сценка.

Отначало към театъра ме привличаше само техническата страна на зрелището, устройството на сцената, механизмът за вдигане на завесата, подреждането на декорите и фигурките на действуващите лица, изрязани от картон, изкуственото странично осветление, в перспектива смаляващите се кулиси.

Наслаждавах се на живописната страна на спектакъла на сводестите тавани в сцените на някакви болярски пирове, на бокалите за вино, на дъбовите маси с печени лебеди върху блюдата, на диадемите, накитите и премените на древноруските красавици, на болярите с високи самурени калпаци, със скъпи кадифени кафтани^[1] и ферязи^[2], на воините със стоманени ризници и шлемове, на белобрадите фокусници и гуслари, на монасите и разбойниците с боздугани в ръце сред гъста, непроходима гора или смърчова горичка, изкусно изрязана от картон…

До сълзи ме вълнуваше снегът, който на гъста мрежа се сипеше върху седналия на пън мъжествен старец Иван Сусанин, а над него се изправили мустакати полски хусари, вдигнали заплашително криви саби.

Възторг извикваше у мене и едрата глава от „Руслан и Людмила“, нейните раздути ноздри, откъдето изхвърчаха цели ята сови и, разбира се, джуджето Черномор, което лети с развята дълга брада и стиска в прегръдките си приказно красивата Людмила с руски сарафан и с обичайното за дойките украшение на главата, с бяло от припадъка лице и затворени очи…

По-късно видях същото на истинска сцена, когато ни водеха на празничните сутрешни представления в градския театър, дето освен магията на декорите и скритото осветление имаше и магия на оркестъра, на музиката, на пеенето, на движението по грамадната сцена, от която хлуеше студ в силно затоплената зрителна зала, на разкошно облечените и гримирани до неузнаваемост хора — артистите, които при светлината на рампата ми се струваха невероятно дисциплинирани и движещи се като по разписание, подобно на разписанието на влаковете.

У дома се опитвах с подръчни средства да си направя малка сцена и да устройвам някакви подобия на тези спектакли с червени пожари и сини лунни нощи (като в „Аида“), които винаги ми напомняха лунните нощи в Ланжерон, където Черното море блестеше от край до край като лъскава сребърна хартия, кажи-речи същински Нил, само дето липсваха черните силуети на пирамидите и палмите.

Помня колко труд падна, за да постигна изкуствена лунна светлина.

За това трябваше да купя шоколад за две копейки, завит в прозрачна синя целофанена хартийка, и да пропусна през нея светлината от свещ върху моите саморъчно направени декори, които ми се струваха прекрасни. Тогава всичко на сцената ставаше лунносиньо. За пожар бе нужна червена целофанена хартийка и аз пак тичах в бакалницата за шоколад за две копейки с червена целофанена обвивка. И сцената ставаше тревожно пурпурна. Зноен ден в африканска пустиня постигах с помощта на жълта целофанена хартийка. Бакалинът се чудеше колко много шоколад ям. Не знаеше, че аз хвърлям шоколадчетата в кофата за боклук, за да може по-скоро да имам вълшебната целофанена хартийка за моите сценични ефекти.

И досега, когато зиме се разхождам в ярка лунна нощ из Переделкино и се любувам на снежното поле и на блясъка на златните кубета-луковички на църквата от времето на Иван Грозни, все ми се струва, че гледам неописуемо прекрасния син пейзаж през целофанената хартия на моето детство.

 

 

После настъпи времето на домашните спектакли.

Главната трудност се състоеше в намирането на завеса. Иначе какъв театър ще е, ако няма завеса? Струваше ми се, че завесата е главният елемент на театъра. Скришом измъквах от лелиния скрин новички чаршафи от тънко холандско платно с бродиран монограм Е. Б. (Елизавета Бачей) и тъй като нямах търпение да зашивам на тях халки, грубо изрязвах с ножицата кръгли дупки, за да нанижа в тях тел, обтегната между две стени, където най-безжалостно бях забил първите попаднали ми под ръка криви гвоздеи.

Гримирахме се с каквото ни попадне, залепвахме си с лепилото „синдетикон“ кой знае от какво направени бради и мустаци, червяхме с акварелни бои бузите си и аз навличах татковия нов сюртук с копринени ревери, изтичвах на сцената и произнасях ужасно бързо монолога на Чацки: „Не ще се вразумя… да, виноват, и слушам, и не проумявам, като че нещо искат да ми обяснят“ и тъй нататък. И докато леля проливаше сълзи над окончателно похабените чаршафи, докато се мъчеше да изтръгне от повредените стени здраво забитите гвоздеи и гасеше газените лампи, наредени направо на пода във вид на рампа около сцената, аз сляп и глух за всичко наоколо се провиквах: „Вън от Москва! И тука никой път. Ще диря по света, дорде ми стига взора, за оскърбеното си чувство кът! Каретата, по-скоро!“.

 

 

„Каретата, по-скоро!“^[3] повтарях аз безброй пъти, обливайки се в люти сълзи.

 

 

Домашният скандал, който винаги съпровождаше любителските спектакли, също беше като че съставна част от театъра, от драматичното изкуство.

 

 

Но само един път в живота си аз почувствувах цялата страшна сила на истинския театър. Това се случи, когато татко ме заведе на „Мома без зестра“, и нейната роля се изпълняваше от великата Комисаржевска, която гастролираше в нашия театър. Наблюдавах преживяванията на бедната, хубава, горда девойка, превърната от средата, в която била принудена да живее, във вещ, почти в неодушевен предмет, изоставена от любимия човек, излязъл негодник. С бяла дантелена рокля, възсуха, измъчена, с китара в слабите си ръце тя пее отчаяна с треперещ глас: „Не, не ме е обичал той, не, не ме е обичал…“ и изпепеляваше моята душа на тринайсетгодишен гимназист. През антракта нямах сили да изляза с татко във фоайето и останах неподвижен в креслото с ръце здраво вкопчени в кадифените облегалки. Мисля, че тогава съм имал пепелявосиви устни, кръгове под очите, празен поглед, а пръстите — ледени и треперещи… Когато в последното действие излъганият Карандишев — жалък и същевременно страшен с белия си колосан нагръдник върху хлътналите гърди — изведнъж изтичва иззад кулисите и препъвайки се, стреля с пистолет в Комисаржевска, в гърба й със стърчащите лопатки, то тя не падна, както би могло да се предположи, а доста твърдо, макар и с олюляване премина по авансцената, после се хвана за железния градински стол, опря се на кръглата желязна градинска маса и така, изправена, с лице към публиката, умираше на фона на възхитителния пейзаж на Заволжието със застинали тъжни облаци и мъгляви лилави далечини, и с последни сили, кой знае защо махна от главата си своята трогателна сламена шапка с бледожълти панделки, треперещи в ръката й, а с другата ръка в дантелени маншети, със съвсем бяла и изстиваща ръка, пращаше въздушни целувки на публиката, особено на галерията, където ридаеха, припадаха, беснееха курсистки и бедни студенти, а тя — Лариса — все пращаше и пращаше на всички страни, в пълна изнемога, целувки за сбогом, всеопрощение и любов и ми се струваше, че тези целувки летят на ята като бели гълъби и кръжат ли кръжат под театралния полилей, а Комисаржевска се свличаше все по-ниско и по-ниско назад и почти легна с простреляния си гръб върху желязната градинска маса със смъкнала се ресторантска покривка и вече никого не виждаше, само ловеше с угаснал поглед прозрачните гълъби, пърхащи в залата, и аз усещах сълзи по бузите си, които не знаех как да спра…

 

 

О, как я обичах и жалех!

 

 

А когато през нощта потиснати се връщахме у дома с файтон, а татко държеше малкия театрален бинокъл на покойната ми майка и все не можеше да го пъхне в калъфа, и аз с ужас наблюдавах газовите и петролните фенери, които на равни промеждутъци се появяваха по пътя ни, в душата ми бушуваше смут, отчаяние и толкова осезателен, толкова непреодолим страх от смъртта, какъвто до тази вечер никога не бях изпитвал.

Страхът от смъртта, ужасът от нейната неизбежност кой знае защо беше свързан с бавното чаткане на подковите по гранитния паваж на нашия град, зеленикаво осветен от мъртвешката газова светлина, с ясно очертаната сянка на файтона и на мършавото конче, същинска кранта с щръкнали ребра, чиято сянка ту безкрайно се удължаваше, когато се отдалечавахме от фенера, ту почваше да се свива, губеше се за миг нейде под нас, под файтона, после минаваше на другата страна и се раждаше като нов месец, когато наближавахме следващия фенер и отново прекомерно се разтегляше заедно с клюмналата сянка на файтонджията, и нашите две сенки — татковата и моята — сякаш се появяваха от някакъв друг, отвъден свят.

Резките сенки на конските крака, които се движеха като на панти, колелата, които се въртяха, и ние тримата, пътуващи в мълчанието на спящия град неизвестно за къде, като че наистина представлявахме самата смърт.