Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (115)

Поледицата

Кой знае защо се придаваше особено значение на това, че съм се родил по време на поледица.

В това нямаше нищо особено. В нашия град през зимата, особено през януари, много често ставаха поледици. Така наречените „морски сирени“ — мъглите — прииждаха от южната страна на града и го потопяваха в млечносива рехава пелена, а после ако от север почнеше да духа богоявленският вятър, всичко наоколо се заледяваше.

Вълшебна картина представляваше поледицата денем на яркото зимно слънце или нощем при блясъка на звездите, но да се ходи по хлъзгавите тротоари беше почти невъзможно и акушерката, която бързала да ме поеме, сигурно неведнъж е падала по пътя и е вървяла с чантата си на прибежки, хващайки се или за стените, или за стволовете на акациите, покрити с дебела кора лед.

Веднъж в едно старо течение от „Нива“ една година преди раждането ми, намерих фотография със заглавие „Небивала поледица в Одеса“ или нещо от тоя род: полуповален телефонен стълб, подпрян с друг стълб и помежду им напречна греда, така че се получаваше нещо като голямо печатно А, затънало в заледена преспа.

От телефонния стълб висяха скъсани жици, покрити с лед, а отпред до колене в пряспата стояха стражар с топла качулка и вратар с дървена лопата в ръка, в кожух и бяла престилка с нагръдна плочка отпред.

Зажумели срещу слънцето, те позираха в поза „мирно“ на неизвестен фотограф любител, доброволен кореспондент на „Нива“, някакъв студент или гимназист — снимал с продължителна експозиция, покрил своя груб дървен фотографически апарат на триножник и главата си с черно покривало, под което приличаше на циклоп (сянката му беше излязла в предния план на снимката), а отзад можеше да се забележи размито изображение на нашата улица „Базарна“ с двуетажни къщи и една шейна.

… Може би в това време вече започнало раждането, мама крещяла на своето легло, а Акилина Савишна държала ръката й, като от време на време попивала потта от мургавото й чело…