Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (11)

Лекуването на зъба

При думата „Флемер“ веднага си представях безукорно бяла, колосана и изгладена престилка, осанка на велик учен и могъща глава, ако не като на Бетховен, то поне като на Ибсен; пък да не говорим за постоянното наличие във въздуха на извънредно хигиенична миризма от смес на креозот и карамфилово масло, което ми вдъхваше някакво покорно отчаяние и съзнание за собствената ми непълноценност.

Дори баща ми, който в моите представи превишаваше нравствено всички хора по света, в присъствие на доктор Флемер изведнъж се оказваше несигурен в себе си човек с най-обикновена външност и плахи маниери.

Веднага схванах причината за плахостта на татко: не знаеше колко струва визитата и се боеше, че ще го оскубят най-малко три рубли: Впрочем за мене татко не би пожалил никакви пари.

Доктор Флемер сякаш прочете мислите му и докато си бършеше ръцете, каза със силен немски акцент, че първата визита струва две рубли, а следващите по една, без в това да влиза бакшишът на прислужницата асистентка и цената на материалите.

След това, онемял от ужас, се покатерих на зъболекарския стол, притиснах тила си към две кожени възглавнички, а Флемер започна да натиска с крак, обут в добре лъсната обувка, някаква крива ръчка с педал и аз взех да се повдигам нагоре с леки тласъци, забелязвайки как заедно с мене се повдига чашата с бледолилавата вода за дезинфекция и някакъв особен, „много научен“ плювалник с полепнало към червеното му стъкло парченце мокър памук, което по всяка вероятност бе останало от пациента преди мене.

 

 

В тихия до припадък кабинет звънко тракаше часовник.

 

 

Почувствувах плътно до себе си колосаната престилка и отворих широко уста, където веднага се пъхна показалецът на Флемер — леко космат, безупречно измит със сублиматов сапун, а после изпъкналите му сини очи зад златни очила погледнаха с известно отвращение в устата ми, след което чух погнусен глас да казва на татко, че това не е уста, а помийна яма. После долових страшната дума, произнесена с още по-голямо презрение: „дупка“.

След кратка лекция за дълга на всеки човек да се грижи за зъбите си, Флемер напрегна многозначително великолепното си чело и като обмисли мълчаливо създалото се положение, като претегли на най-точните везни всичко „за“ и всичко „против“, заяви, че няма да вади болния зъб, а ще направи всичко възможно да го запази, ще го подложи на грижливо изследване, лекуване и в края на краищата ще го пломбира с платинова пломба.

При тези думи татко трепна, но Флемер го успокои, като каза, че платиновата пломба заедно с работата ще струва само осем рубли, тоест малко по-скъпо от сребърната.

Спомням си зачервените клепачи на татковите добри очи и категоричното му съгласие за осемте рубли, в което имаше самоотвержена решимост да не жали никакви пари и ако е нужно дори да се обърне към взаимоспомагателната каса, само да запази зъба на своето момче.

Забелязах, че татковият порест врат се изпоти под твърдата яка и той несръчно я подръпна, сякаш искаше да се освободи от някакъв невидим хомот.

После Флемер пак ме накара да си отворя устата колкото може по-широко и с нещо блестящо леко докосна оголения нерв. Това предизвика такава адска болка, която би могла да се изобрази графически само по следния начин:

… нажежена до червено вълнообразна линия, която започва от точката на оголения нерв, опасва челюстта, стрелка се нагоре по слепоочната кост и избухва някъде в основата на слуховия апарат…

 

 

Извиках, но Флемер не обърна внимание. За него аз не бях човек. Той порови в някакъв буркан върху стъклената табла до плювалника, сложи с пинцет в дупката памук, напоен с остра есенция от карамфилово масло, и устата ми веднага се напълни с пареща слюнка. Флемер ми заповяда да си изплакна устата с хигиеничната вода и за благоговейно извадих пълната чаша от стегнатата подставка, сръбнах и плюнах в плювалника, любувайки се на потоците вода и слюнка, които се стичаха по червеното стъкло в черната дупка на плювалника.

С това първата визита завърши и като плати на Флемер две сребърни рубли, които той веднага записа в специална, дебела, грижливо поддържана приходно-разходна книга, татко с треперещи ръце ми помогна да се измъкна от спусналия се надолу стол.

 

 

Когато столът се спускаше надолу, дърветата зад прозореца бавно се издигаха нагоре и улицата изменяше своя ракурс…

Тръгнахме към електрическия трамвай по улица, потънала в цъфнала бяла акация. Чувствувах се като след причастие и ми бе ужасно мъчно за татко, дето заплати две рубли на Флемер и петдесет копейки на прислужницата и се задължи да плати по-нататък много по-голяма сума.

Както предсказа Флемер, зъбът ме боля още точно два часа. И през цялото време внимателно го побутвах с езика и плюех горчивата слюнка, докато най-после болката в зъба стихна.

От тоя ден почна моето почти всекидневно ходене при Флемер и лекуването на зъба, което протичаше ни бързо, ни бавно, а точно така както се полагаше по всички правила на добросъвестното лекарско изкуство.

Няма да описвам подробностите, пък и те нямат съществено значение, освен че зъболечението беше някаква част от моя живот, от тогавашното ми битие.

Ще отбележа само, че за дълго запомних чудесната улица, където практикуваше Флемер, грамадната му скъпо и солидно обзаведена квартира, която ми изглеждаше винаги празна, прислужницата асистентка с батистено боне, колосана фуста и някаква мантия, с която приличаше донякъде на монахиня.

Лекуването на зъба имаше и своите прелести.

Когато отивах при Флемер сам, без татко, аз икономисвах както парите за трамвай, така и ония джобни пари, които ми даваха в случай че ми се припие на улицата газирана вода или квас. В края на лечението се събра една сумичка от около четирийсет копейки, колкото да нямам мира от мисълта, за какво да я изхарча.

Няма да споменавам стърженето на зъба с бормашината, дето само от звука й, който ме пронизваше до мозъка на костите, цял изтръпвах. Няма да споменавам особено оня миг, когато страшно извитата игла още не се бе докоснала до оголения нерв, а цялото ми същество вече изпитваше предстоящата адска болка и пак тя, тая болка, като че боядисана в червен, огнен цвят, ме пронизваше като нажежена игла.

… от зъба през цялата челюст до най-тайните кътчета на слуховия апарат.

… след което Флемер поднасяше до носа си иглата с частица вонлив зъбен нерв и се мръщеше от отвращение.

После вече всичко тръгна гладко, макар все още да ме плашеше ужасната бормашина, която почистваше дупката със своя въртящ се свредел с мъничко топченце на края, но това е всеобщо известно нещо и не си струва да се спирам.

Затова пък колко прелестни бяха жарките одески дни и зелено-бялата тантела на цъфналите из целия град акации, тяхната сладка, дори — не се страхувам да кажа — сладострастна миризма, усещането на своето леко, още почти детско тяло, успокоеният зъб и приятната, топла пот под зимната униформа, която обличах всеки път, когато отивах да ми лекуват зъба, понеже смятах за неучтиво да посещавам такава знаменитост като Флемер с моята ленена захабена лятна униформа…

Козирката на зимната ми фуражка и нейната вътрешна част бяха покрити с гореща като вряла вода пот, която се стичаше по слепите ми очи. Въпреки всичко, чувствувах се необикновено свободен и лек, просто неземен.

Когато дупката най-после се превърна в гладко гнезденце за пломбата, Флемер пристъпи към най-важната операция в лекуването на зъба.

Величественият доктор по медицина за известно време сякаш се превърна в някакъв си немец занаятчия с тънка специалност — нещо като златар, като шлифовчик, като специалист, който съединява и разтрива бои. Настанен в зъболекарския стол, повдигнат почти до тавана, по който сновеше красива лятна пеперуда, с колосана салфетка под брадичката, аз с крайчеца на окото следях как Флемер чука нещо в малко порцеланово хаванче, после разтрива някакъв сребърен прах върху стъклена плочка, прибавя някакви капки и превръща праха в метално тъмна паста. Най-после с мъничка лопатка започва да запълня дупката на зъба ми с тая топла паста с вкус на цимент. Работеше бавно, като ту ме спускаше, ту пак ме повдигаше, трудеше се като пчела, която пуска в килийката си по капчица нектар, смесен с прашец от цветя, а после я замазва с топъл восък. Когато дупката бе запълнена, той с виртуозно движение на инструмента си сряза излишната паста, притисна с дебелия си пръст още неуспялата да се втвърди пломба и ми поръча до вечерта нищо да не ям и да дойда след два дни, когато лекуването ще бъде напълно завършено.

В последния ден ние с татко отидохме при Флемер и той дълго шлифова пломбата с бормашината, на чието шипче бе набучено картонено, а може би и шмиргелово кръгче. То бясно се въртеше, шлифовайки силно нагрятата метална пломба, и посипваше езика ми със сух шмиргелов прах. Най-после пломбата бе шлифована чудесно и докато татко, зачервен от вълнение, слагаше на бюрото на Флемер хонорара — дванадесет рубли и нещо — за работата, за материала и бакшиш за прислужницата с царствената мантия — Флемер самодоволно избърсваше ръцете си с кърпата и назидателно ми обясняваше, че пломбата ще издържи вечно и ще доживея с нея до дълбока старост, „дори може и да те надживее“ пошегува се Флемер в края на своята реч.

 

 

Излязохме на улицата с татко, който се усмихваше с болезнена усмивка.

 

 

Пломбата падна точно след един месец.