Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (109)

Татковият скрин

… имаше два скрина: единият мамин, другият татков. Маминият беше най-обикновена пазарска вещ и не представляваше нищо особено, освен че именно върху него нощем светеше нощната лампичка. А татковият скрин беше скъп, старинен, направен по специална поръчка от специално палисандрово дърво и предната стена на горното му чекмедже, направена с особени винтове и механизми, при натискане на едно странично, едва забележимо бутонче се отваряше и ставаше горна дъска на маса, покрита със зелено сукно, която можеше да служи за бюро. При това в дъното на горното чекмедже се намираха някои тайни и някои явни тесни вертикални чекмедженца, натъпкани с най-различни неща, поради което татковият скрин особено ме привличаше…

… Тоя солидно и хубаво полиран възчервен, необикновен, много скъп скрин беше наистина красив и бе подарен на татко от моя дядо — маминия баща — за сватбата, заедно с пианото, предназначено за мама, като музикантка, която след завършването на епархийското училище беше учила музикална школа — сегашната Одеска консерватория.

Татковият скрин имаше здрави, добре врязани стоманени ключалки, които се отваряха със специален ключ, който се различаваше от обикновените пазарски ключове. Ключът от татковия скрин беше голям, стоманен, със сложни нарези и малко издута горна част, подобна на гръцката буква „омега“.

Ключалката му се отключваше и заключваше с две превъртания с мелодично изщракване, което се чуваше из цялата квартира. Ключа от скрина татко най-често носеше със себе си, но се случваше от разсеяност да го забрави на масата и тогава, ако останех вкъщи сам, за мен нямаше по-голямо удоволствие от това да отварям татковия скрин и върху дъската-маса да поиграя и да се позабавлявам с нещата, които се пазеха в него от незапомнени времена.

 

 

… какво ли само нямаше в татковия скрин!…

 

 

Например, сгъваем копринен цилиндър, наречен „клак“ — задължителен за всеки младоженец. В сгънат вид клакът представляваше като че само едно овално дъно с твърда подгъната периферия около бяла атлазена подплата със златната марка на шапкарския магазин. Татко никога не го е разгъвал и не го е слагал, а по време на венчаването с мама само го е държал в ръка в сгънат вид като дан на сватбената традиция от това време — младоженецът да бъде непременно с бяла връзка, във фрак, с бели велурени ръкавици и черен копринен цилиндър. Татко никога не е имал фрак и се венчал с нечий чужд фрак, а бялата копринена връзка се пазеше в скрина. Както клакът, така и сватбената вратовръзка бяха се запазили учудващо добре; можеше да се каже, че бяха като нови, ако подплатата на клака и вратовръзката не бяха леко пожълтели от времето, което винаги извикваше у мене горчивата мисъл, че човешкият живот с всичките му радости и празници всъщност е толкова краткотраен и бавното стареене дори на най-трайните скъпи вещи, тяхното материално реализиране също е подложено на необратимия процес на бавното унищожаване или, във всеки случай, на превръщане в нещо друго, например в прах, която старите поети обичаха да наричат пръст.

Запазили се бяха и татковите сватбени ръкавици. В скрина те лежаха редом с мамините ръкавици, дълги до лактите, от бял велур. Тези ръкавици също бяха пожълтели, а най-важното, бяха някак поизсъхнали, втвърдени, безжизнени, загубили завинаги топлината на ръцете, към които те някога, в деня на венчавката, така красиво, гладко са прилягали. Бяха загубили дори своята вълнуваща велурена миризма, бяха станали по-малки и дори аз едва ги намъкнах на детските си ръце, с изпръхнала кожа и с изгризани нокти — слагах ги по ред: ту татковите къси, ту мамините дълги. Опитвах се да сложа на шията си и татковата вратовръзка, но гумичката бе загубила своята еластичност.

 

 

… вратовръзката беше мъртва…

 

 

Тук в скрина се пазеха двете венчални свещи на родителите ми с обгорели фитили и застинали восъчни сълзи, с лентичка златен варак, загубил своята предишна яркост, избледнял както и златният печатан надпис върху подплатата на татковия клак.

Обикновено вдовците носеха на пръста си два венчални пръстена — своя и на покойната си жена. Но татко не можеше да направи това, тъй като маминото пръстенче не ставаше на неговия пръст. Изглежда мама е имала малка ръка.

Понякога изваждах от кутийката маминото венчално пръстенче и лесно го надявах на кутрето си. Отварях клака, като чуквах леко с пръсти отвътре дъното му; той отскачаше от някакви скрити стоманени пружини, като изведнъж изтегляше след себе си с еластично хлопване черната копринена тръба и плоският клак се превръщаше в силно обтегнат блестящ, лек — почти без тегло — цилиндър, който намествах на късо остриганата си глава. Цилиндърът беше много голям за мене и ми стигаше под очите. Слагах маминия венчален пръстен, но не и татковите ръкавици, тъй като нямаха няколко пръста — бяха отрязани с лечебна цел: слагахме ги върху порязан пръст.

Представях си, че съм младоженец и отивах в антрето, където имаше огледало. Любувах се на себе си, като придавах най-различни изражения на лицето си, но никак не приличах на младоженец, а по-скоро на коминочистач.

Тъкмо стана дума за коминочистачите.

В татковия скрин намерих новогодишна честитка с нескопосано нарисуван коминочистач със своята традиционна униформа в пълен комплект: висок цилиндър, стълбичка на рамо, въже, намотано на кълбо, на чийто край виси чугунена бомбичка за пускане в запушения комин, с кокоше крило на колана за помитане на саждите.

Този нарисуван коминочистач имаше много издокаран, почти младоженски вид, макар че истинският жив коминочистач, който носеше честитката в първия ден на новата година, значително отстъпваше по красота на своя нарисуван побратим, въпреки цилиндъра и кокошето крило на кожения колан.

Напечатаният коминочистач имаше немско засмяно лице със засукани мустаци, а нашият жив коминочистач беше с доста унила руска физиономия и седеше на столче в кухнята в очакване да му донесат традиционната новогодишна половин рубла.

Честитката беше напечатана в немска печатница със смесена синьо-червено-черна боя и съдържаше поздравително стихотворение на два езика: отляво — колонка на немски, отдясно — на руски. Не помня вече самото стихотворение; помня, че беше с кратки редове, написано в боек хорей с глаголни рими; в него се прокарваше мисълта, че докато хората спят спокойно в топлите си постели, коминочистачите бодърствуват и с риск за живота си чистят комините на печките, като с това спасяват жителите от пожар, избухнал вследствие на запалили се сажди, и накрая всичко завършваше с новогодишно поздравление и пожелание да не забравяме своя приятел — коминочистача.

Изглежда тези традиционни честитки със стихове бяха пренесени у нас от Германия, където още в средните векове е съществувала гилдия на коминочистачите; оттам е преминал у нас и традиционният костюм на коминочистача, с неговия висок бюргерски цилиндър, тесни панталони и остроноси обувки.

Помня, че в мъничко тайно чекмедженце на скрина се пазеше изсъхнало клонче от диво крушево дърво с няколко изсъхнали недоразвити крушки. Татко ми е разказвал, че това клонче е откъснато в Пятигорск от мястото, където е бил убит на дуел Лермонтов. Мама и татко обожаваха Лермонтов: сватбеното им пътуване е било в Кавказ и те откъснали клончето дива круша за спомен от своя меден месец, и от своя любим поет; с течение на времето клончето изсъхнало, станало дребно, грозно, а неразвилите се плодове — двете мънички круши — се бяха вкаменили, сякаш и времето не бе посмяло да ги докосне.

Редом с „Лермонтовското клонче“, загърнато в цигарена хартия, се бе запазила и друга семейна реликва — изкуствено букетче от булчински цветя с восъчни капковидни бели портокалови цветчета. По време на сватбата едното букетче е било втъкнато в мамините черни коси, под мъгляво-бялото було, а другото — в ревера на татковия фрак.

Не можех лесно да си представя венчавката на мама и татко някъде около Екатеринослав, в непознатото ми Новомосковско, в походната полкова църква, тъй като по това време дядо командувал полк, а полкът бил на лагер край Новомосковско и сватбата на мама и татко се отпразнувала именно там.

Особено трудно си представях моите бъдещи родители като годеник и годеница, как стоят посред походната църква в една палатка, разменят си пръстените, а след това се целуват пред всички.

 

 

… там бяха и атлазените венчални обувки на мама, съвсем като нови, но също пожълтели от времето; но те кой знае защо не будеха в мен интерес…

 

 

Затова пък маминото дантелено ветрило ми доставяше голямо удоволствие с потракването при отваряне и затваряне, обичах да си вея с него и да усещам леката въздушна струя, наситена с едва доловимата миризма на маминия парфюм, който и досега не бе изветрял напълно.

Редом с тези прелестни, отживели времето си предмети имаше груби, грозни, безинтересни, като стъклената чашка на Ейсмарх с каучуково напукано черво, което имаше странен извит ебонитов наконечник с множество дупчици, или червената гумена круша — спринцовка — с пожълтял от времето кокален наконечник за клизми, или старите очила със сини стъкла, които едно време, преди моето раждане, е носил татко, когато е бил болен от някаква очна болест, и — сам, в празната квартира — ми беше страшно да си представя своя млад баща с болни очи, с очила в някакъв зловещ, син, аптекарски цвят.

Още по-трудно ми беше да си представя татко да се бръсне с бръснач, който от много години, преди моето раждане, лежеше в черния си калъф. С най-голяма предпазливост го изваждах от калъфа и като го отварях, дори не отварях, а по-скоро разпервах широко — със страх разглеждах съставеното му от две части тяло — стоманената дръжка и извитото му огледално острие, толкова остро, че ако отгоре му се изпусне косъм, той завчас ще го разсече на две. Бръсначът ме плашеше и аз бързах да го пъхна в калъфа, при което си представях човешко гърло, което някакъв побъркан бръснар мълниеносно прерязва от ухо до ухо, както и потоците алена кръв, която шурти от отворената извита като полумесец рана и заслепява болезнено очите.

Счупеният лорнет, открит сред другите вехтории, изведнъж замени във въображението ми нежния образ на мама като девойка годеница, като млада майка с друг образ — строгия образ на мама — дама с черна чантичка от моаре в ръка.

Но изведнъж мама-дама пак се превръщаше в млада девойка с овално лице, ученичка отначало в епархийското, после в музикалното училище с отличителна значка на гърди, получена за блестящите й способности и успехи в музиката. Тази значка във вид на лира, направена от мед, прикрепена към червена панделка от моаре, се намираше също в скрина и тя винаги ме караше да си спомням за имената на Чайковски, Антон Рубинщайн и някъде, сякаш изплували от тайнствените глъбини на детски сън, се чуваха мощни, но удивително хармонични акорди от мамините разперени и в същото време здраво прегърнати пръсти — от кутрето до палеца — над клавишите и после бързо тичащите ритмични звуци на хроматичната гама, внезапното спиране и още дълго ехтящите струни в тишината на онемялата стая, осветена от слабото езиче на червената нощна лампичка върху маминия скрин.

В едно от тайните чекмеджета лежеше оня безкрайно загадъчен шестостенен брикет от армейски барут, който остана след чичо Миша.

 

 

В скрина се пазеха също две тетрадки: едната вече ви е позната, с налепени картинки, предназначена някога за мене, другата — татковата реч на някакво тържествено събрание по случай сто години от рождението на Пушкин, изписана със ситния педантичен татков почерк, с мастило, станало леко ръждиво от времето. Семейната легенда гласи, че речта на татко е направила голямо впечатление със задълбочените си разсъждения за свободата на художника, но и за неговия дълг пред народа и държавата. За тази реч татко получил голям сребърен възпоменателен медал, създаден по случай чествуването на великия поет. Този медал, много красив и тежък, се намираше в татковия скрин в специална плоска кутийка. Отварях кутийката, където върху синя кадифена възглавничка с кръгла вдлъбнатина лежеше медалът за Пушкин. За да се извади от вдлъбнатинката, трябваше да се дръпне копринената лентичка, чийто край се подаваше изпод медала. Обичах да държа в ръка медала, да разглеждам вдъхновеното лице на Пушкин, почти в профил, с майсторски оформени бакенбарди и прелестно, устремено в далечината око, наподобяващо преобърната главна буква А.

 

 

… слънцето на руската поезия…

 

 

В скрина лежаха и други семейни реликви; сред тях особено голямо впечатление ми правеха военните кръстове, с които някога вместо с бойни ордени били награждавани военните свещеници. Кръстовете принадлежали на моя прадядо и прапрадядо, чието съществуване ми се струваше съвсем невероятно. Но моите прадядо и прапрадядо без съмнение някога са съществували, били са военни свещеници и дори са получили бойни награди — медни кръстове: прадядо ми за Отечествената война в дванайсета година с аненска лента, а прапрадядо ми за някаква руско-турска война, струва ми се, още при императрица Екатерина, с владимирска черно-червена лента. Този кръст беше почернял от времето, дори разяден от нещо, и аз го вземах в ръце с особено уважение, дори със суеверен страх, но и с гордост за своите прадеди герои.

И татко имаше награди, два ордена: единия „Анна-трета степен“, другия „Станислав“, струва ми се също от някоя ниска степен. Те лежаха в червени кутийки, но татко никога не ги слагаше, смяташе ордените, чиновете и другите знаци за безсмислица, недостойни за човека, който уважава себе си, който трябва да се труди за благото на обществото и държавата не за награди, а безкористно.

Отварях червените кутийки и се любувах на все още запазените емайлови кръстове с обковка от чисто злато и на малките златни двуглави орли на кръста на свети Станислав.

Понякога забождах ордена на ученическата си куртка и заставах пред огледалото в антрето, и се учудвах, че татко никога не ги носи и ги презира. На негово място аз сигурно винаги бих ги носил. Татко казваше, че ордените не носят на човека нищо освен щети, тъй като трябва да ги изписва за своя сметка от Санкт Петербург или да ги купува от бижутерийния магазин, което струвало още по-скъпо.

Семейната легенда гласи, че тези ордени са свързани със следния случай, или дори според някои, — със скандал.

В нашата епархия бил назначен нов архиерей и татко заедно с другите преподаватели в епархийското училище трябвало да му се представи.

По това време татко вече имал споменатите два ордена. Но понеже не признавал нито чинове, нито ордени, нито мундири, татко отишъл да се представи на новия архиерей в обикновения си сюртук без ордените. Новият архиерей ужасно се разсърдил, нарекъл татко нихилист и дори, струва ми се, анархист и публично го нахокал, и тъй като татко получил ордените от духовното ведомство, то новият архиерей със своята власт го лишил от тях. Най-любопитното било това, че като узнало за случая, военното началство, което винаги, по стара традиция, било на нож с духовенството, много скоро върнало на татко двата злополучни ордена от военното министерство като преподавател в юнкерското училище.

По такъв начин началникът на юнкерското училище натрил носа на архиерея, когото не можел да търпи.

Казваха, че по някое време това произшествие широко се обсъждало в местните учителски кръгове и татко дори си спечелил славата на либерал, което от една страна било приятно, а от друга, не много. Във всеки случай в историята с ордените татко се държал храбро, макар да казват, че мама не одобрявала много неговото поведение. Но аз не знам това. Било е преди раждането ми.

В подобни червени кутийки се пазеха в памук моят и на Женя кръщелни кръстове върху сини атлазени панделки. Ако бяхме момичета, панделките щяха да са розови. Никога не сме носили тези тържествени златни кръстове, а носехме други — разпространените киевски сребърни кръстчета със син емайл на копринени шнурчета.

… Особено чувство пораждаше у мен една малка бронзова фигурка на детенце с повдигнато краче, която се търкаляше между счупени копчета за ръкавели, фуркети, някакви капсули, разнокалибрени копчета в дълга жълта дървена кутия с медна обковка в ъглите, където покойната мама държеше ръкавиците си за театър и концерт, малък театрален бинокъл и продълговати програми от концерти на Антон Рубинщайн.

Бронзовото детенце беше намерено около Акерман при разкопки на скитска могила и татко го бе купил за двайсет копейки от едно молдованско момче. Тъй като на вдигнатото краче на бронзовото дете се виждаше отвор — дупчица, — можеше да се предположи, че фигурката с била украшение на някакъв скитски предмет и е била прикрепена някъде в края — весела, танцуваща фигурка на малко идолче подобно на Купидон, само че без крила. Поне на мен така ми се струваше.

Въображението ми бе завладяно от представата за онова древно време, когато край бреговете на Черно море са живеели някакви скити, и най-важното, че от ония времена е оцеляло това бронзово детенце, съвсем малка, колкото кутрето ми, недодялана статуетка. Лицето на бронзовото детенце се бе изтрило, като че част от него бе изчезнало през хилядолетията, изтрил се беше и бронзът от разперените ръце и танцуващите крачка, но такова игриво движение, такава несръчна грация имаше в това изделие по скоро на ковашкото, отколкото на бижутерийното изкуство, че аз със затаен дъх разглеждах пришелеца от глъбините на ония векове, когато по степите на бъдещата Новорусия са препускали табуни диви дългогриви коне и яки, плещести конници с копия в ръце са се носели с яростни викове почти напълно скрити сред вълнуващото се море от високи треви, с топъл дъх на пелин и коило, а грамадното езическо слънце залязвало отвъд Буджакската степ и заливало всичко наоколо с разтопена червена мед.

 

 

Поразяваше ме мисълта, че може би тия скити са били мои далечни прадеди.

 

 

Придавах на скитското детенце различни пози, поставях го на ръце и крака и то сякаш пълзеше пред мене — момченце и същевременно мой далечен прадядо.

Захвърлях го в мамината лакирана кутия с медна ъглова обковка и вълшебната картина на скитската степ изчезваше едновременно с рязкото хлопване на издутия капак на кутията, някога лимоненожълта, а сега с избледнял цвят.

 

 

… а може би бронзовото детенце не беше от скитски произход, а е докарано тук като украшение на плоска чаша за вино, бил е купидон, докаран от Древна Гърция в нашите новорусийски степи, където някога по цялото крайбрежие е имало построени гръцки и генуезки крепости, от които сега са останали само развалини, обрасли с пелин и бурени…

 

 

Продължавах да се ровя в татковия скрин и все не бях доволен от реликвите и скъпоценните вещи, които намирах там. Струваше ми се, че някъде в най-потулените, още неоткрити от мене чекмедженца се спотайва някаква нечувана и невиждана скъпоценност; усещах присъствието й, но не можех да я открия.

Вероятно това бе плод на въображението ми, защото в ръцете ми попадаха най-прости, отдавна мъртви вещи: изгоряла до половината и накапана пръчица червен восък, която понякога запалвах и пламъкът й димеше, ронеше разтопени капки с цвета на ранен бик и изпълваше жилището с миризма на пощенска кантора; пъстри кутийки и шишенца с изветрели, изсъхнали лекарства, прогорени до черно тапички, вече почти разядени от парите на йода; кристалчета манганов двуокис с все още запазена способност невероятно бързо да боядисват чаша вода във всички оттенъци на виолетовия цвят, като се почне от слабите, почти аквамаринови и се свърши до наситеновиолетовите, а накрая и до ръждивите; стара таткова спестовна книжка, откъдето той бе изтеглил всичките си спестявания по време на болестта и смъртта на мама; мамината воалетка на точици, орловото перо от шапката й, множество еднобразно зловещи аптекарски рецепти с двуглави орли — следи от мамината болест и смърт — и най-после куп стари писма, наредени в пачки, превързани с ширитчета и панделки; с тях бяха натъпкани всички чекмеджета и ъгли на скрина.

Като сега виждам множество пликове — тесни, белоснежни, изящни пликове от деветнайсети век, с големи сини марки от седем копейки с двуглави орли и печати от различни градове в Русия; писмото се сгъваше на три по ширината на листа, за да се пъхне в тези пликове.

Това беше кореспонденцията на мама и татко, когато са били още годеници, а също кореспонденцията на мама и татко с роднини, познати, съученици, приятели от семинарията и университета, таткови ученици и ученички, с мнозина от които той не губеше връзка.

Можете да си представите колко важни мисли е имало в тая кореспонденция, колко философски спорове, обсъждане на различни въпроси от морален и политически характер, горещи спорове по повод романите на Тургенев, Толстой, Достоевски и разгорялата се идейна борба между марксисти и народници; колко сърдечни думи и пламенни изрази на любов и приятелство е имало в тия писма; колко семейни грижи и радостни известия за появата на бял свят на нови деца.

 

 

Тъй като не обичах да чета, както и поради това, че от дете ми беше внушено свещеното правило да не подслушвам, да не шпионирам, да не чета чужди писма, аз никога не бях чел писмата, които се пазеха в татковия скрин… и сега много съжалявам за това, защото те може би са съдържали по-голямата част от духовния живот не само на моите родители, но и на цялото тогавашно руско образовано общество, за което вече никога нищо няма да науча от първоизточник…

 

 

Количеството на писмата странно намаляваше и веднъж — малко преди Първата световна война — се завърнах у дома и заварих татко да унищожава писма. Той стоеше до отворения скрин и едно по едно ги четеше, после ги накъсваше на дребни парченца и целият под беше осеян с тях, но татко не ме забеляза и продължи да ги чете набързо, механично да ги къса на ситни парченца и да ги пуска на пода, при което очите му бяха насълзени, и той често сваляше от носа пенснето си и го изтриваше с долния край на сюртука си.

Все още без да ме забелязва, събра куп накъсана хартия, парченца от пликове със сини марки и печати, отнесе ги с леки стъпки в кухнята и започна да ги хвърля в запалената печка.

И едва след като си изцапа маншетите със сажди, той се обърна и изведнъж ме забеляза, усмихна се с малодушна, жалка усмивка, като че ми искаше прошка за нещо.

И аз заплаках, без да зная защо.

Вече споменах, че една книжка, подарена ми някога от вятската баба — татковата майка — се наричаше „Вълшебният рог на Оберон“, а за другата нищо не си спомнях, и ей сега преди малко, след повече от седемдесет години, си я спомних:

„Спящата красавица“

Ярката безвкусна корица представляваше замък, обрасъл с розови шипкови храсти и сред бодливите цъфнали храсти лежеше спяща красавица, а над нея наведен стоеше прекрасен юноша с кадифена дреха и барета с фазаново перо. Той докосваше с устни румената буза на спящата красавица и тя, събудила се изведнъж, се оглеждаше наоколо с възхитени очи:

Ах, колко дълго съм спала!

И всичко наоколо оживяваше.

Съдържанието на тази приказка е известно на всички, но тогава аз я научих за първи път. Понякога ми се струва, че това е приказка за моята душа: в ранната си младост, може би още в детски години, тя се е убола с вретеното на злата магьосница и е заспала. Спала е, докато някой не се е промъкнал при нея през бодливия, непроходим гъсталак на шипковите храсти и не я е докоснал с устни.

 

 

И моята душа се е събудила…

 

 

… „В един и половина сутринта събуди ме навън славеев зов. Недей да спиш! Не стигна ли нощта? Забравяш, че роден си за любов! Забрави ли над люлката си ти как зеленеел царственият рай, а ти говореха на теб «Убий! Презирай! Не люби! Мрази докрай!». Догдето тънел съм в безшумен сън, без чувства, без надежди и слова, душата ми като слепец навън е бродила в пътеки на съня. Отстъпвайки на всяка крачка, тя безмълвна като сляпа се люлей. «Родена съм била за любовта! Не мога да убивам аз, недей!» Събудих се и тихо си лежах, поставил бузата си на дланта. О, колко дълго, колко страшно бях заспал! И тъй е странно, че не съм сразен, че славеи са господари нам, че този свят не е за смърт роден, а за добро и за любов, аз знам. Лежах във сълзи, в полусън, ранен… Трептяха кехлибари във гората, през боровете идваха към мен розовите пръсти на зората…“

 

 

… тя ме целуна…