Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (106)

Ватрушки^[1] със стафиди

Докато станах на двайсет години и дори повече, до гражданската война, дори до смъртта на татко и през ум не ми е минавала мисълта, че съм бил някога в Кавказ. Бях уверен, че никога не съм бил в Кавказ и ако имах за него някаква ярка представа, то беше от това, че четях Лермонтов, който всели във въображението ми видение за синкави планини с облачета по върховете им.

И ето един прекрасен ден съвсем неочаквано си спомних, че някога — безкрайно отдавна — съм бил в Кавказ.

Много пъти съм чувал думата „Есентуки“ и тя винаги е пораждала представата за бутилка минерална вода — много добре виждах бутилката с всичките й подробности, с планините и черния орел на етикета, — но само веднъж при думата „Есентуки“ пред мен изпъкна ненапълно завършена, но много ярка — като в магически фенер, — неподвижна, строго очертана във времето и пространството картина на широка сенчеста алея, посипана с жълт пясък и по него лилави дантелени сенки на някакви неизвестни тогава за мен дървета с решетести скамейки под тях. Някъде далече неясно се очертаваха бледозелени, светлосинкави от летния въздух долини, зад тях лилави полегати хълмове, светлосини планини и редки леки облачета в планинското небе.

По алеята се разхождаха нагоре-надолу дами, и господа, и офицери в белоснежни колосани сюртуци с два реда позлатени копчета и с фуражки в бели калъфи.

… от време на време покрай нас возеха в кресло някакъв немощен старец с крака, покрити с шотландски шал, и аз се плашех от смъртната белота на неговото безжизнено лице и беззъба уста…

Тичаха с изплезени езици породисти кучета с нашийници. Там се издигаше като зелен димен стълб пирамидална топола, подобна на тополите, които по-късно видях така красиво нарисувани от Лермонтов и възпроизведени в неговите съчинения. И всичко това вкупом се наричаше минерални бани.

Оказа се, че някога всички заедно, мама, татко и аз, сме „ходили на минерални бани“. Трябва да съм бил на около две години и помня в средата на алеята една голяма, боядисана с жълта боя будка, наречена павилион, където от двете страни продаваха минерална вода със сироп, сладкиши и ватрушки.

За пръв път видях ватрушки тъкмо там, в Кавказ, в Есентуки, по средата на алеята, която ми изглеждаше без начало и без край, като вечност.

Застанал на пътеката, аз не можех да видя какво имаше върху отворения капак на будката, който ми изглеждаше така грамаден. Но татко със своята филцова осетинска шапка и с бродираната си украинска риза ме вдигна за лактите и сложи на горещото си рамо й най-напред видях ватрушки, които ме поразиха с апетитния си вид.

Оттогава много неща в света се измениха, но ватрушките не се измениха. Само ставаха точно толкова по-малки, колкото по-голям ставах аз. Тогава на мен, мъничкото момче с тесни китайски очички, ми изглеждаха грамадни.

Спомням си пухкавите им подобни на гевреци крайчета и средата, запълнена със сочна, сладка дори на вид извара с тъмни стафиди извътре, намазана отгоре с още нещо сладко, прозрачно жълто, лакирано, което събуждаше у мене особено силно желание.

Протегнах ръка към една ватрушка.

Татко се засмя и извади от портмонето монета от две копейки с тъмни двуглави орли — казваха и „семишник“, — хвърли монетата на цинковата полица, наведе ме и аз сграбчих ватрушката.

И досега усещам сочния, козуначен вкус на тая първа в живота ми ватрушка, в която забих своите още млечни зъбки. Струва ми се, че мама под своя дантелен чадър беше недоволна, дето татко ми купи ватрушка. Помня също, но смътно, как после ме заболя коремът, започна диария, как мама и татко се страхуваха, че това е „дизентерия“, но всичко мина благополучно, а на хоризонта както и преди се синееха хълмове, а зад хълмовете — планини, зад планините други планини, а на преден план се издигаше стройната лермонтовска топола с къдрави очертания.