Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (102)

Разхлабителното

— Той гори! — каза с разтреперан глас баща ми, като опипа главата ми. — Женя — обърна се той към мама, — виж, гори!

Мама се доближи до креватчето ми, пъхна ръка през мрежата, сложи прохладната си длан на челото ми, после обърна дланта и я сложи от обратната страна до бузичката ми, после до шийката.

— Пиер — извика мама, — за бога, по-бързо термометъра!

Започна търсене на термометъра и чувах как се отварят и затварят със скърцане чекмеджетата на маминия скрин, после звънко щракна особената ключалка на най-горното чекмедже на татковия скрин.

Лежах със затворени очи и през клепачите ми проникваше кървавата светлина на лампата, донесена от татковата писалищна маса в трапезарията. Татко се приближи до мене с термометър в ръка.

Отворих очи. Термометърът светна на зигзаг като светкавица и татковите колосани маншети изтракаха — татко беше тръснал термометъра. После го пъхна под мишницата ми и за миг почувствувах плъзгащата се ледена студенина на още ненагрятото стъкло, като че под мишницата ми пъхнаха ледена шушулка. Рамото ми се откри и татко старателно придърпа върху него края на задушното одеяло.

Беше ми лошо. Горях. Изпитвах мъчително чувство, познато ми от преди. Това чувство, по-скоро телесно усещане, се състоеше в това, че китките на мъничките ми ръце, сякаш се наливаха с олово, почваха да растат, да растат и да растат, да се превръщат в грамадни гири и в същото време да се смаляват, смаляват, смаляват, да стават мънички като главички на топлийки и тая борба в мене едновременно на нещо невероятно грамадно, постоянно набъбващо, страшно тежко, с нещо микроскопично мъничко и през цялото време смаляващо се изпълваше душата ми, помраченото ми съзнание с неописуема мъка, страх, унес и през цялото време си представях безкрайно дълъг коридор, по който към мене някъде отдалече, с отчетливо чаткане на твърди токове бързаха нечии стъпки и все не можеха да ме стигнат, като хем се движеха, хем стояха на едно място, което беше извънредно мъчително за цялото ми същество, подобно на борбата между жежката гира и главичката на топлийката.

Не усетих как термометърът се изплъзна изпод мишницата ми, но чух два гласа — татковия и маминия, слели се с тичащите по безкрайния коридор неподвижни стъпки.

 

 

… светът около мене нямаше нито начало, нито край… беше безкраен…

 

 

Тъмното живачно стълбче изпълни цялото плоско тяло на термометъра, аеродинамичното крайче на който — живачното куршумче — святкаше зловещо до болка в очите с огледалната белота на живото сребро.

— Боже мой! Пиер! Той има четиридесет градуса и две десети! — извика мама.

— Женечка, не ми стига ума какво да правим — отвърна татко.

— Веднага лекар!

— Да, да.

— С файтон… при Линтварьов.

— Той гори! Гори!

Аз горях и времето за мене престана да съществува, то се сля при светлината на лампата, закрита с отворена книга, с безкрайно бързащите по коридора зловещи крачки, които изведнъж завършиха с появяването на прочутия детски лекар Линтварьов, с неговите бели ръце с венчална халка, с разперените му пръсти, допрени до кахлената, силно затоплена печка, със златния му часовник, който изведнъж със звън се отваряше, както твърдите крила на бръмбар, готов всеки миг да литне, докато самият той — големият детски лекар Линтварьов — стискаше здраво с пръсти китката ми и броеше пулса.

 

 

… с неговите страшни вежди, още по-страшни очи, увеличени от стъклата на очилата, и с миризмата на йодоформ, с която бе напоен неговият дълъг редингот…

 

 

Вече не помня изчезването на доктор Линтварьов, оставил в мамините ръце рецепта, която той сигурно беше написал на татковата писалищна маса в трапезарията.

Помня как събудената готвачка припряно наметна палтото си и завърза забрадката си като я изпращаха в аптеката, в същата онази аптека срещу магазина на Джуджетата…

А времето ту летеше, ту спираше, ту съвсем изчезваше и аз потъвах в неподвижната пустота и летях някъде нагоре и същевременно надолу, без да разбирам вече нищо друго, освен ужаса от безкрайния полет.

После изведнъж се изпотих толкова силно, че потта зажвака под мишниците ми, косата ми се намокри, ризката прилепна за тялото ми одеялото се плъзна на пода и аз почувствувах приятно прохладен лъх.

Температурата ми спадна така неочаквано и бързо, както се беше покачила.

Лежах изтощен и блажен, гледах как татко и мама разглеждаха до лампата красива кутийка, облепена с нещо златно, която готвачката беше донесла от аптеката. От кутийката се подаваше дългият шлейф на рецепта с двуглав орел и латински думи, написани с красивия почерк на помощник-аптекаря.

— Вече оздравях — казах аз със слаб глас. — Вече се изпотявам.

Татко се приближи до мене и опипа мокрото ми прохладно телце. Пъхна под мишницата ми термометъра. Търпеливо изчаках петнайсет минути, докато татко не извади термометъра и не го приближи до лампата.

— Трийсет и шест и шест — каза той на мама.

— Какво щастие! — възкликна мама.

Тя изтича при мене и взе да ме целува, да ме преоблича и скоро лежах в сухо и прохладно бельо, и се наслаждавах на радостта от внезапното си оздравяване.

 

 

… не зная защо, но в детските ми и юношески години температурата ми без всякакви видими причини изведнъж скачаше до четиридесет, дори до четиридесет и един градус, а после също така бързо, внезапно падаше до нормалната и по такъв начин, след като боледувах няколко часа и изпоплашвах всички вкъщи, отново ставах здрав и свеж като краставичка…

 

 

— Все пак, Пиер, трябва да му дадем прахчетата — каза мама.

— Защо? — попита татко.

— Защото ги е предписал Линтварьов — отговори мама, като произнасяше думата „Линтварьов“ като име на някакво божество.

И наистина към Линтварьов се отнасяха като към божество. Беше много скъп и моден детски лекар, смятан за всемогъщ.

— Ах, тоя Линтварьов — възкликна татко, у когото изведнъж заговори цялото му толстоевско неверие в докторите. — Докторите само морят хората — промърмори той.

— Пиер, ти си отчаян нихилист! — извика мама. — Трябва едно: или да вярваш на доктори, или да не вярваш!

— В медицината вярвам — упорито отговори татко, — а на лекарите не вярвам. Особено на такива Линтварьовци. Взе за визитата пет рубли и предписа на детето някаква глупост, а то само си оздравя, без никакви лекарства. — Впрочем — каза татко, — ако искаш, може да дадеш на детето едно прахче. Надявам се, че от него вреда няма да има.

Мама донесе чаша преварена вода от самовара, отвори кутийката с прахчетата, но в това време татко си сложи пенснето, почна да чете рецептата и изведнъж лицето му почервеня.

— Каломел! — извика той възмутен.

— Е и какво? — попита мама.

— Това е най-силното и най-опасно разслабително, почти отрова — отговори татко. — Няма да позволя на детето ми да дават отрова.

— Пиер, опомни се! — възкликна мама. — Та това го е предписал Линтварьов! Той е голям специалист по детски болести.

— Никакъв специалист не е. Той е просто груб невежа. Би трябвало да лекува крави, а не малки деца. Не, помисли си само: предписал е на детето ни конска доза каломел.

— И все пак… — каза мама. — Ще му дам едно прахче.

— За нищо на света! И половина не може! — викаше татко. — Няма да позволя да тровят нашия син. Направо в печката, в печката!

И мама не се усети как татко с развяващ се сюртук и с праховете в ръка се озова до печката и с поразителна бързина се справи с херметичната затулка, отмести я встрани и озарен от жарта на разпалените дъбови дърва, хвърли яростно в пращящия огън красивата аптекарска кутийка, която заедно с линтварьовите прахчета за миг се превърна в черна буца пепел и излетя през комина.

После татко затвори двойната чугунена затулка, завинти медния винт и изведнъж успокоен, виновно се приближи до мама:

— Извинявай, Женечка, но — ей богу! — аз съм прав.

Не зная какво отговори мама, тъй като вече сладко спях, сложил по навик ръцете си под бузата.