Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (10)

Замръзналото море

Познатото крайбрежие беше затрупано с плоски, доста дебели ледени блокове и местата на лома по тях светеха като зелено-синьото стъкло на черноморската вода; отгоре блоковете бяха захарнобели и по тях можеше да се върви без хлъзгане; но трудно бе прехвърлянето от един леден блок на друг, особено където имаше струпване; понякога се налагаше да сядаш на стърчащия край на ледения блок и да спускаш крак на другия или да скачаш, опирайки се с една ръка за отчупения край, който на пръв поглед изглеждаше крехък, а всъщност бе здрав като гранит. Трябваше да вървиш доста дълго из тоя хаос, докато кракът ти стъпи върху равното поле на замръзналото чак до хоризонта море. Впрочем, не беше лесно да се върви и по това на вид равно ледено пространство: често на пътя ти попадаха шевове между отделните ледове, купчини натрупани ледени късове и между тях набръчкани малки вълнички, изненадани от студа и превърнали се в лед.

Под яркото студено слънце, сияещо като живачния куршум на капитан Хатерас, блестеше чак до хоризонта недокоснатата белота на соления, едро заскрежен лед и едва на самия хоризонт се виждаше синьо-черната ивица открито море и силуетът на скования от ледовете чуждестранен товарен кораб.

Ледът под краката ми трещеше и ми даваше да разбера, че под мен се намира кънтящо, опасно пространство с много дълбока вода и че аз вървя като по кънтящ свод на ледник, чиято мрачна тъмнина долавях в дълбините под мене.

 

 

Помня скупчилите се и запоени в леда бели мехурчета въздух, който напомняше момини сълзи.

 

 

Отдясно и отляво се белееха изпъкнало ярко осветени от януарското слънце фарове — единият пристанищният, другият голямофонтанският — и малкият ледоразбивач, който димеше до входа на Практическото пристанище и твърде напомняше знаменития „Фрам“ на Фритьоф Нансен, заклещен чак до мачтите от арктическите ледове, под надвисналия над него многоцветен орган на северното сияние. И над всичко това имаше яркосиньо небе и цареше висша, неестествена тишина и някакъв нежнорозов, зимен цвят бе обагрил брега на Дофиновка, особено ясно очертан сред този режещ кристален въздух, от който секваше дишането и мъхнат скреж обрастваше края на качулката от камилска вълна, с която бе покрита главата ми над ученическата фуражка, защото ми се струваше, че нито едно живо същество не е в състояние да издържи на минус четиринадесет градуса по Реомюр.

Обаче далече по леденото пространство се мяркаха тук-там човешки фигурки. Това бяха граждани, които правеха неделната си разходка по заледеното поле, за да позяпат отблизо чуждестранния параход.

След всяка фигурка се провличаше лазурна сянка, а моята сянка, многократно пречупена и отразена от ледения лом, бягаше пред мене, изненадващо ослепителна и огромна.

Най-после се добрах до края на леда, зад който в почти черната димяща вода се издигаше грамадният тъмночервен корпус на италиански товарен параход с бял вензел на мръсно черния комин, съставен от преплетени латински букви, което придаваше на парахода особено примамлива, почти магнетична сила.

Много високо на палубата стоеше италиански матрос с дебел пуловер, с брезентова кофа в ръка и пушеше дълга евтина италианска цигара с мундщук на края, а от кръглия отвор на корпуса, на височината на триетажна къща, непрекъснато се лееше вода от машинното отделение като същински водопад и увеличаваше ледените нарастъци по старата желязна обшивка, по която и без туй имаше порядъчно дебел слой лед.

Италианският матрос махна на някого с ръка и аз видях две фигурки, които се отдалечаваха към брега и от време на време се поспираха и на свой ред махаха на италианския матрос. Зад тях се точеше двойната лазурна диря от шейната, която те мъкнеха след себе си.

Поразходих се по самия край на леда, позяпах италианския параход и поех обратно. Слънцето видимо клонеше на запад, отвъд чертите на града, отвъд белите покриви със стълбовете дим, зад синия купол на градския театър, зад паметника на Дука.

Студът се засилваше всяка минута.

Вървях машинално по дългата двойна следа на шейната и изведнъж съвсем близко до брега съгледах на повърхността на косо извисила се ледена грамада със зелен профил някакъв надпис, дълбоко и едро изчегъртан с нещо остро, може би с края на желязно бастунче, подобно на онези, които нашите калфи и работниците от заводите обичаха да носят по време на неделните си разходки.

Може би те сами си правеха тези железни бастунчета с кръгла дръжка.

 

 

И върху ледения блок аз за първи път в живота си прочетох онова съчетание от думи, чийто смисъл не ми бе съвсем ясен:

„Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“

Имаше нещо страшно и заплашително, някакъв скрит тайнствен смисъл в тая лазурна, светеща фраза, която впоследствие така широко и мощно се разпространи по цялата ни земя.

„Какво би могло да значи това заклинание, което сякаш мигом ме сближи с хората от всички страни?“ — мислех си аз странно смутен.

Като скачах от последния леден блок върху заледените камъни на брега, видях трима граничари с качулки и фуражки със зелени околожки да се катерят по острите ледове. Те се бяха запътили към италианския кораб.

Розовото слънце блестеше по върховете на лъскавочерните им четиристенни щикове с улейчета за изтичане на кръвта.

 

 

Имаха вид на хора, които са закъснели.

 

 

Какво можеше да значи всичко това и какво отношение имаше то към думата „Искра“, издълбана на последния леден блок вероятно със същото саморъчно направено желязно бастунче на някого от хората, които возеха в шейната си нещо, обвито в зебло.