Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (99)

Аптеката

В нея ми правеше впечатление голямото количество на касички за събиране на помощи от различни благотворителни дружества. Те бяха забити около касата, а имаше също и върху самата каса. Май че бяха повече дори от тия при входа на църквата или при пангара на епитропа. Като изключим касичките на Червения кръст, разпръснати навсякъде, правеше впечатление касичката на еврейското благотворително дружество със синята шестоъгълна звезда на цар Давид, касичката за подпомагане на сираците под покровителството на императрица Мария Фьодоровна с птица пеликан, която пази с отпуснатите си крила гнездо, откъдето се подават на всички страни раззинати човки на гладни птиченца, и особено касичката на дружеството за спасението на онези, които са в морето, във вид на белоснежна лодка с червено дъно и емблемата на дружеството — две кръстосани котви на фона на спасителен пояс.

Всички тенекиени касички бяха запечатани с червен восък и заключени с катинарчета.

Когато получеха рестото, купувачите в магазините понякога пускаха през тесния отвор на благотворителните касички медни или дори сребърни пари: нали човек отиваше в аптеката не от хубаво; най-често в аптеката го водеше мъка, беда, смъртна опасност… В аптека човек ставаше суеверен и сякаш за да умилостиви съдбата, която му предвещава може би смърт, пускаше монети в благотворителните касички, както първобитните хора са принасяли жертви, за да умилостивят тъмните сили, управляващи света.

Когато купуваше фенацетин против главоболие, мама винаги пускаше рестото в касичките и при това, може би по навик, набързо се прекръстваше като в черква и лицето й под воалетката ставаше суеверно изплашено, тя сякаш предчувствуваше близката си смърт.

Златният двуглав орел над фирмата над аптеката й придаваше нещо държавническо, като че някъде отгоре й бе дадена власт да бди над здравето и живота на всички хора наоколо, сякаш те зависеха тъкмо от тази аптека.

Вдигах се на пръсти и със страх поглеждах над полицата в отворената врата на задното отделение, където се приготвяха лекарствата: наливаха се от шишенце в шишенце през стъклени фунийки различни течности, приготвяха се някакви мехлеми в дебели порцеланови хаванчета, като се стриваха с порцеланови чукчета, върху стъклена плоча валяха хапчета, посипани със зелен прашец, мереха нещо на мънички аптекарски везни с рогови блюда на зелени шнурчета, гореше почти невидим на дневната светлина спиртен пламък, и миришеше на йодови и живачни изпарения, налепваха шлейфоподобни етикети на рецептите с двуглави орли, които вселяваха в детската ми душа най-голяма почит, дори страх.

… Особено ме плашеха кислородните възглавнички, които помощник-аптекарят понякога изнасяше пред мен от задната стая за някой пребледнял като смъртник от мъка купувач с блуждаещи очи и треперещи устни, който с несигурни движения на пръстите хвърляше рубли и копейки върху каучуковото кръгче с пневматично приспособление пред прозорчето на касата, после вземаше две обемисти кислородни възглавнички, като обгръщаше неумело безтегловните им тела с каучукови апарати и черни тръби за вдишване на кислорода — респиратори, — и изтичваше с тях на улицата, а минувачите бързо му правеха път, като на ангел на смъртта, и мен ме обхващаше ужас при мисълта, че възглавниците няма да стигнат навреме при болния, с неговите последни усилия за глътка въздух, и дори чувах сухото му хрипкаво дишане, в което усещах някакво тъмно, ужасно предчувствие, пророчество.