Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (94)

Падащи звезди

Понякога в тъмна, безлунна августовска нощ отивахме на стръмния бряг и макар че там имаше скамейка, предпочитахме да насядаме направо върху топлата, още неизстинала степна земя, обсипана с лайка, пелин, мащерка и гороцвет. От брега се откриваше тъмното море и на черния хоризонт светеше слабо или някоя звезда, или светлинка върху мачта на невидим кораб, пресякъл траурната ивица между водата и небето.

Най-привлекателното в тия непрогледно черни топли нощи — преди началото на новата учебна година — беше това, че вгледаше ли се окото в околния мрак, откриваше много източници на тайнствено светене: ту на храст дива маслина изведнъж се появяваше капчица — светулка и озаряваше със своята кехлибарено зелена безжизнена светлина само нищожна част от сребристо листче; ту някъде неизмеримо далеч в степта, зад скитската могила, едва различима на фона на небето, се виждаше макар и за миг искра от цигански огън; ту долу върху пясъка в подножието на стръмния бряг изтичваше дълга нощна вълна и обточваше брега със светеща дантелена пелена — морето фосфоресцираше.

В черното небе, сред едрите, добре познати ни съзвездия на Северното полукълбо и раздвоения ръкав на Млечния път, подобен на някаква небесна делта, светеха милиарди звезди и изпълваха небето със сребрист пясък, прах, фосфоресциращ дим, и в тая светлина, макар и тъмни, степта и морето някак тайнствено трепкаха, и въздухът бе напоен с най-тънък ефирен зрак, в който изведнъж се стрелваше прилеп, подобен на дубълве, или трепкаха нощни пеперуди, като че ръсеха сребрист прашец, или се движеха силуети на граничари, тръгнали в нощен обход, и степта наоколо звънтеше от кристалния звук на щурците.

Татко, Женя, аз и още няколко момчета и момичета от немските чифлици лягахме възнак на топлата трева и пъхахме ръце под главите си.

Сега виждахме само огромното звездно небе, неговата траурна чернилка и на нея — съзвездия и отделни звезди, които татко назоваваше с имената им като свои добри познати:

 

 

… Голямата мечка, Малката мечка, Полярната звезда, Сатурн, Юпитер, низко над морския хоризонт Венера — странна звезда, която се появява два пъти на небосклона, сутрин и вечер, затова я наричат ту зорница, ту Веспер, тоест вечерница, а някога, както ни каза татко, вдигнал глава и загледан в небето, се смятало, че това не е една звезда, а две различни.

 

 

… не зная защо, но това много ме вълнуваше и ми се струваше, че имам две души, едната радостна, зорница, а другата мрачна — вечерница…

 

 

Лежахме с лице към небето, духаше ни топъл нощен ветрец, в който се смесваше мирис на море и на степ, и понякога ми се струваше, че не лежа на земята с поглед нагоре, а обратното — вися в пространството с лице надолу и в неизмеримата дълбочина под мене се е ширнало световното пространство без начало и без край, в цялото си августовско великолепие.

Струваше ми се, че вече не принадлежа на земята, на нейните континенти, океани, страни и граници между страните, край които стърчат топове, крепости и гранични кордони като нашия Будакски граничен пост до високия стръмен бряг, край който обикалят погранични патрули, не принадлежа на земята, където народите говорят на различни езици и враждуват помежду си, водят войни, и по моретата и океаните кръстосват броненосци, в глъбините се плъзгат сенки на подводни лодки — субмарини — а над всички има само едно общо звездно небе и една всемирна душа — моята душа, и падащи звезди, или, както ги наричаше татко:

 

 

… метеори, болиди, метеорити…

 

 

В средата на август тези падащи звезди бяха особено много и една след друга се появяваха внезапно от въглищночерната небесна бездна и се палваха като клечки кибрит, оставяйки след себе си фосфоресцираща драскотина, която бързо се топеше сред небесния мрак.

Метеори летяха често, леко и в различни посоки, винаги приблизително от един и същ участък в тъмното небе, но не се пресичаха.

И винаги неочаквано, без никакъв ред…

Понякога метеорът напомняше елмаза на стъклар, чиято диря върху черното стъкло на Вселената, или както казваше татко, космоса, не само се вижда, но и чува.

Знаехме, че докато звездата се търкаля, трябва да й прошепнем съкровеното си желание и то непременно ще се сбъдне.

 

 

В средата на август, когато дебнех внезапното появяване на нова падаща звезда на ивицата между лимана на Днестър с неговата стара турска крепост и делтата на Дунав, в Буджакската степ, шепнех съкровеното си желание.

Но падащите звезди бяха толкова много, а желанията ми толкова разнообразни и противоречиви, че и досега не зная, изпълнили ли са се в края на краищата, или не са се изпълнили…