Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (91)

Гибелта на „Петропавловск“

Руско-японската война е свързана с черните рунтави „манджурски“ калпаци на портартурските войници, завърнали се в родината от японски плен. Докараха ги в нашия град с параходите на Доброволния флот.

Спомням си бараката на пътуващия театър на Куликово поле, където по Великден даваха „Гибелта на «Петропавловск»“. Помня тъжния и вълнуващ военен марш „Тъга по родината“, изпълняван от духов оркестър върху дъсчен подиум до високия, варосан стълб с бяло-синьо-червения флаг на руския търговски национален флот.

Звуците на марша „Тъга по родината“, прекъсвани сякаш тук-там от пъхтенето на турския барабан, наистина ми навяваха мъчителна тъга за родината, заради нейното военно поражение, заради Цушима, заради предаването на Порт Артур… Страдах заради унижението на Русия, която дотогава смятах за най-великата и непобедима държава в света.

В звуците на медните тръби и в лъкатушните като змийчета фиоритури на флейтата чувах чужди за руското ухо японски или китайски думи, долетели някъде откъм върховете на Манджурия: чумиза, гаобян, шимоза, ля-о-ян, чемулпо…

При тия думи въображението ми рисуваше картини на кръвопролитни сражения с дребни жълтолики японци с бели гамаши и разрушени фанзи^[1] и кумирни^[2].

В бараката имаше няколко реда пейки — нерендосани тесни дъски, заковани с гвоздеи за борови подпори, забити в земята. Бяха твърди и неудобни, а моите крака не стигаха до земята, осеяна с люспи от слънчогледови и тиквени семки. Мътна светлина проникваше през платнения покрив и две газови лампи с рефлектори висяха отстрани на малката сцена, осветявайки завесата.

Завесата се вдигна, като се навиваше на руло нагоре, откри се сцената на куклен театър и аз видях Порт Артур; неговата крайбрежна улица, фанзите, в далечината се жълтееха хълмове с малки руски батареи, и главно — залива, който ме порази със своята живост, с люлеещите се океански вълни, върху които току кипваше бяла пяна, което в първата минута ми се стори необясним театрален трик. Не можех да разбера по какъв начин са направени тези дълги кръгли вълни със зайчета от пяна, която ту се появяваше на гребена на вълните, ту се спускаше надолу и изчезваше в океанската бездна. Скоро обаче движението на вълните, като че боядисани със зелено-синя маслена боя, ми се стори подозрително еднообразно, механично и аз изведнъж схванах каква е работата: портартурският залив се състоеше от редица дълги цилиндрични възглавници със синьо-черно-зелен океански цвят със зайчета пяна, направени от папиемаше. Закрепените една до друга цилиндрични възглавници сякаш образуваха повърхността на развълнувана водна маса, а благодарение на задкулисния механизъм те се въртяха около своите оси и на повърхността на това боядисано море тук-там изникваха зайчета от пяна, изчезваха и пак се появяваха, като създаваха впечатление за люлеещи се вълни. Обаче твърде симетричното им редуване даваше да се разбере, че това не е истинско море, а само театрална илюзия, което не ми пречеше да гледам с възторг тая жива картина, още повече че портартурската крайбрежна улица така живо и увлекателно пъстрееше от движещите се механични фигурки на китайци с дълги плитки, китайки с малки стегнати в бинтове крачка, рикши, които возеха бегом леки двуколки с важни пътници — англичани с коркови тропически каски или руски офицери с гвардейски фуражки или с черни кожени калпаци. Тук имаше и сергии за продажба на дребно.

 

 

… минаха в ландо красиви гейши, които си вееха с кръгли копринени ветрила…

 

 

Носачи-кули мъкнеха на гръб сандъци и денкове. Край парапета на кея се люлееха върху вълните джонки с тръстикови платна. А в залива между две въртящи се големи морски вълни стоеше на котва грамадният дълъг руски броненосец „Петропавловск“, обърнал заплашително своите оръдия в открито море, а на мачтата се виждаше белият андреевски флаг с две кръстосани косо сини ивици, поради което приличаше на плик.

В душата ми се пробуди пламенен възторг, макар тогава още да не знаех, че това необяснимо чувство се нарича патриотизъм.

И толкова по-ужасно беше онова, което се случи в следващия миг: чу се доста силен пиротехнически взрив — бенгалски огън избухна в средата на „Петропавловск“ — фонтан от златен дъжд, след което корпусът на броненосеца се разцепи, носът и кърмата щръкнаха и в такъв вид корабът бавно започна да потъва в морската бездна между две големи въртящи се пенести вълни.

 

 

… „Петропавловск“ потъваше все по-бързо и по-бързо и скоро над гребените на изкуствените вълни остана само мачтата с андреевския флаг…

 

 

Но ето изчезна и андреевският флаг под звуците на марша „Тъга по родината“, който панаирджийската латерна изпълняваше през цялото време.

Изчезнаха в бездната всички матроси, офицери, гордостта и надеждата на руския флот адмирал Макаров, а също знаменитият художник Верешчагин — това знаех предварително от леля си, която ме беше завела на представлението.

Сълзи се търкаляха по лелините напудрени бузи и тя непрекъснато си бършеше носа с малка дантелена кърпичка, свита на топка, ухаеща на финия френски парфюм „Кьор дьо Жанет“ и това, кой знае защо, още повече засилваше мъката ми, като виждах как загива „Петропавловск“.

Японците бяха взривили „Петропавловск“. А може той да се е натъкнал на мина? Никой не знаеше точно.

В това време нашите батареи вече стреляха по хълмовете около Порт Артур, тук-там в жълтото тенекиено манджурско небе избухваха японските снаряди като черни зловещи звезди; със съскане и пукот подскачаха фойерверкови ракети по крайбрежната улица; бенгалският огън „слънце“ се въртеше като пумпал и пръскаше наоколо златни искри и под звуците на същата „Тъга по родината“ навилата се на руло завеса се разгъна и падна, като скри малката сцена, изпълнена с барутния дим от фойерверка.

 

 

… Когато излязохме с леля от бараката, пролетният залез догаряше зад гарата, във въздуха още миришеше на прах от голямото движение през деня и Куликово поле бързо опустя. Това беше последният, седмият ден на великденската седмица, краят на панаира. Знамето бе вече спуснато и варосаният стълб стърчеше самотен и гол сред Куликово поле.

До него стоеше полицейски инспектор и сърдито свиреше със свирката си — предупреждаваше, че панаирът е закрит. Бяха почнали вече да развалят някои бараки и около тях се въргаляха извадени тънки дъски. А военният оркестър довършваше последните тактове на марша „Тъга по родината“, от който знаех последните два стиха, тъй като бях слушал да го пеят порт-артурски войници, скитащи из улиците на града: „Аз отивам в път далечен, сбогом дом, жена, деца“…

 

 

… И скръб свиваше сърцето ми…