Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (89)

Ние сме деца челядинки!

Още докато беше жива мама, направиха опит да ме водят в детската градина, което по онова време беше нещо много ново. Струва ми се, че в целия град имаше една-единствена детска градина, където възрастни дами възпитаваха малки деца по фрьобеловата система.

Не зная какво представляваше тази система, но зная, че мама й придаваше голямо значение, тъй като се предполагаше, че тя ще създаде у мене трудови навици и изобщо ще ме направи образцово дете.

По това време започнаха вече да ми обуват панталонки и за мене беше голямо удоволствие да пътувам в такъв вид с градския омнибус — така наречената трамкарета — за детската градина, която се намираше, ако не се лъжа, някъде близо до Дука, на Николаевския булевард, до Воронцовския дворец с неговата полукръгла колонада, сякаш надвиснала над пристанището, над параходите и мачтите на платноходките, над вълнолома, над Пересип с неговите бели бензинови цистерни и над Жевахова, гора, която, кой знае защо, винаги беше мъглива и загадъчна.

 

 

Трамкаретата бе някакво съоръжение, подобно на дилижанса, с много малки предни и много големи, направо грамадни, задни колела; шумът, който вдигаше по гранитния паваж, напълно съответствуваше на думата „трамка“^[1], както съкратено наричаха трамкаретата с кочияш върху висока капра, с чугунена спирачка и две едри костеливи черни кранти с лакирани наочници. Крантите с подковите си изкарваха искри от гранитния паваж на улица „Екатерининска“.

 

 

В детската градина седяхме облечени в специални престилки на малки неудобни столчета пред ниска маса и по фрьобеловата система моделирахме от глина различни плодове: вишни, круши, ябълки и особено гъби, които след това боядисвахме с емайлови бои: яркочервена, бяла, кафява, зелена.

Освен тия нескопосани плодове и още по-нескопосани гъби, каквито правехме в голямо количество, също така плетяхме от лентички разноцветна гланцова хартия килимчета и кошнички, което трябваше да създаде у нас трудови навици.

Играехме и някакви странни хора, като пляскахме с ръце и потропвахме, разучавахме и френски песнички и простички стихчета като: „Ла бон апорт ла лямп; ла п’тит муш турн отур; ла флам атир ла муш; повр п’тит муш!“.

Което значеше: „Бавачката донесе лампата, малка мушица кръжеше над нея; пламъкът уби мушицата; горкичката малка мушица!“.

Разучавахме също и такъв вид френски стихчета — броилки: „Ен, дьо, троа — алон дан льо буа; катр, сенк, сис — кьойир дьо ля сервиз; сет, юит, ньоф — дан мон панье ньоф“.

Което значеше: „Раз, два, три — да вървим в гората, четири, пет, шест — да събираме вишни; седем, осем, девет — в моята нова кошничка“ — и така нататък, което по много причини ми се струваше голяма глупост; никога не бях виждал гора, особена такава, в която да растат вишни и други измишльотини, поради което не изпитвах ни най-малко доверие към възрастните дами и фрьобеловата система.

Татко, струва ми се, също донякъде се присмиваше на хрумването да ме дадат в детската градина и наричаше моите възпитателки с непредаваема ирония:

— Фрьобелките.

Но продължаваха да ме водят с трамката, и аз усърдно моделирах топчета от глина, боядисвах ги с различни бои, а също повтарях по френски като папагал:

— Ен, дьо, троа — алон дан льо буа…

Лесно можех да стана идиотче, ако на главната фрьобелка не й беше хрумнало да организира в интерес на нашето по-нататъшно художествено развитие голямо публично представление с участието на всички момченца и момиченца от детската градина.

Работата веднага придоби размах: наеха помещението на някакъв клуб от средна ръка, или на школа по танци, и поканиха за режисьор бивш артист, а в момента ръководител на театрална школа, някой си Завадски, който принадлежеше към знаменитостите на нашия град като лудия Мариашес или бившия борец Фос, за който бях слушал с ужас разказите на възрастните, че бил кошмарно дебел и имал огромен, невероятен апетит.

Разправяха, че отивал в някой ресторант, където не го познавали, поръчвал наведнъж четири порции борш, пет порции кюфтета, осем порции сладолед, излапвал всичко за миг с хляб и горчица и със сериозен, делови вид бързо изчезвал от ресторанта, без да плати нито копейка.

Внезапното появяване на Фос в някоя сладкарница или колбасница предизвиквало у собственика ужас като от стихийно бедствие и всички останали магазинчета за хранителни продукти на разстояние две версти бързо се затваряли, и стопаните със свито сърце очаквали да им се размине нашествието на Фос.

Наложило се да го преместят на бърза ръка в провинцията, където още не го познавали, и там — легендата разказва — в една тирасполска сладкарница изял цяла тава пресни, още топли еклери — петдесетина парчета, а после ни лук ял, ни лук мирисал, заплашително грамаден, същински слон, задъхан отишъл на железопътната гара и изял в бюфета всички пирожки с месо, приготвени за пътническия влак, който пристигал.

Полицията била безсилна да се справи с Фос, тъй като той никога нямал пари, бил беден като църковна мишка, а нямало никакъв смисъл да го пратят в дранголника поради баснословния му, болезнен апетит, който можел да съсипе всеки полицейски участък.

С една дума, това беше епоха, която можеше да се характеризира с една фраза:

… „а после дойде Фос и всичко изяде“…

 

 

Но аз се отвлякох.

 

 

И така: „Челядинки, челяд дружна, напред — на война!“.

 

 

За разлика от другите пътуващи артисти по това време, Завадски беше кореняк одесчанин, нейна забележителност. Често можеше да го срещнем на булеварда или в Александровския парк, понякога дори на нашата скромна улица „Базарна“. Винаги ме поразяваше с необикновения си артистичен вид: пелерина, широкопола шапка с подвита по италиански маниер периферия, изпод която на раменете му падаха сиво-черни коси. Под очите му на трагик и върху избръснатото му синкаво лице имаше мрачни сенки.

Някога той е играел в нашия драматичен Сибиряковски театър и е бил смятан за изключителен артист, по някое време дори — както казват — е бил кумир на публиката.

Бях съвсем малък, когато го видях за първи път в театъра на детско сутрешно представление, където изпълняваше ролята на Кошчей Безсмъртния — страшно зъл, лош старец, и в последното действие той се гърчеше пред славния юнак Иван-царския син, който държеше в ръката си паче яйце, а в него беше скрит животът на Кошчей Безсмъртния: трябваше само да счупи яйцето и Кошчей в миг щеше да умре; Иван-царския син стискаше от силно по-силно яйцето в юнашкия си юмрук и така караше Кошчей Безсмъртния все по-мъчително и по-мъчително да се гърчи и извива, да се вкопчва с костеливи ръце за ствола на картонения дъб, докато най-сетне славният юнак Иван-царския син, след като се позабавлява до насита и измъчи публиката, удари яйцето о дъсчения под на сцената, то се счупи на парчета и в същия миг Кошчей Безсмъртния с вик се строполи на пода и умря за всеобща радост на децата, изпълнили от край до край театъра, а Иван-царския син освободи момата хубавица и се ожени за нея, което предизвика бурни ръкопляскания и радостни викове.

 

 

… Програмата на сутрешното публично представление на нашата детска градина се състоеше от няколко сценки, които трябваше да изиграем, а също и от феерична пиеска с музика и песни със заглавие: „Войната на гъбите“…

 

 

Представлението, което очаквах с такова нетърпение, от което очаквах толкова възторзи и слава, ме разочарова до сълзи. Представях си блестяща зала, нещо като градския театър, залята от светлина сцена с красиви декори, ръкопляскания в моя чест и така нататък.

Но представлението ставаше на дневна светлина, сцената беше мръсничка някак си неподредена, с боклук по ъглите, а зад тъжно увисналите кулиси от време на време претичваха насам-натам плъхове, обезпокоени от представлението. В зрителната зала, наполовината празна, на прости виенски столове сложени на редове седяха майки, бащи, дядовци, баби, гувернантки и прислужници, облечени не празнично, а съвсем делнично.

Сред тоя простичък, безредно струпан свят ту тук, ту там изникваше величествената фигура на Завадски с пелерина, с простряна напред ръка, върху която блестеше пръстен с голям изкуствен брилянт, така наречения „страст“. Той умело и ловко организираше хода на представлението, започнало някак незабелязано. Отначало се изпълняваха малки сценки на френски език и сред тях сценката, в която и аз участвувах. Ролята ми се състоеше в това да вляза в часовникарска работилница, за да ми се поправи разваленият часовник. Собственикът на часовникарската работилница, чиято роля изпълняваше една от нашите фрьобелки, произнасяше дълъг монолог на френски, смисълът на който беше, че часовникът изисква внимателно отношение, след което отначало преглеждаше часовника, а после го поправяше и ми го връщаше обратно: аз допирах часовника до ухото и уж с възхищение казвах по френски:

— Тик-так, тик-так, тик-так…

После уж без да искам изпусках часовника на пода и той пак се разваляше, а фрьобелката го вземаше, пак го поправяше, при което казваше различни френски думи, и пак следваше дълъг монолог на френски, че с часовника трябва да се отнасяме много, изключително внимателно, после аз казвах на френски „Мерси, мадам“ и напусках сцената.

Моята роля ми се струваше много дълга, съдържателна, драматична, благодарна и аз предчувствувах своя триумф. Точно преди да изляза на сцената, пред мен изникна фигура в пелерина и пъхна в ръцете ми бутафорен часовник, състоящ се от капачета, а вътре празен.

— Най-важното е, момче, да не бързаш, да не се мернеш само на сцената и веднага да се скриеш — каза Завадски с дебел глас, после ме хвана за раменете, промърмори равнодушно: „Хайде, на добър час“ и ме избута на сцената.

Мама беше в салона, но аз не само че не я видях, но не можех да различа нито един от зрителите: всичко се бе сляло в нещо общо, сиво, състоящо се от хора и празни столове, лошо осветено от дневната светлина, която идеше през прозорците, обърнати към двора.

Постарах се да не бързам, „да не се мярна само на сцената и веднага да се скрия“, но като се огледах страхливо наоколо, някак странно и глупаво се разярих, на един дъх изтърсих своите „тик-так, тик-так“ и без да дам възможност на фрьобелката да кажа ни дума повече, запратих с всички сили бутафорния часовник на дъсчения под на сцената, така че той подскочи, разцепи се на две половинки като мида и полетя в салона.

После, кой знае защо, сърдито затропах с крака, закрещях като папагал „мерси, мадам“, направих неправдоподобно театрален гневен жест и се спуснах към кулисите. На сцената бях останал не повече от десет секунди, макар да ми се стори, че съм прекарал там два часа, че съм произнесъл на френски език блестящ монолог и съм потресъл публиката, като фраснах часовника на пода с такава страст, че в салона гръмна буря от ръкопляскания, а всъщност сред публиката се чу само лек смях и въздишката на мама.

Спомням си, че дори се канех да изляза да се поклоня, но Завадски с един замах успя да ме улови и отхвърли зад кулисите и със същото движение на могъщата си ръка избута на сцената две издокарани, хубавички момиченца с розови чорапи и кукли. Те трябваше да изиграят забавна сценка на френски език, и аз, заврял се в някакви бутафорни парцали, с огорчение слушах как публиката ръкопляска на нагиздените момиченца, които забавно бърбореха по френски. Тогава разбрах, че моят дебют се е провалил.

Големи надежди възлагах на „Войната на гъбите“, тъй като една фрьобелка ме увери, че ще играя някаква главна роля, макар и без думи, но затова пък с песни и красиво излизане на авансцената.

Докато траеха малките сценки, започнаха под ръководството на Завадски да ни обличат нас, участниците във „Войната на гъбите“, в специални красиви театрални костюми. Всъщност в красиви костюми на гъби обличаха момченцата, изпълняващи ролите на манатарки, брезовки, млечници, и други действуващи лица „с думи“, а на нас, безсловесните челядинки, сложиха нещо като раница във вид на неугледни гъбички, слепени от гофрирана цветна хартия, натъпкана с памук. Ние, които изпълнявахме ролята на челядинки, бяхме малко разочаровани, но Завадски долетя при нас в своята пелерина като прилеп и ни обясни, че ние сме главните действуващи лица в представлението. Останалите гъби под различни предлози се отказват да отидат на война, да защищават царя, а ние, челядинките, сме истински юнаци, не кръшкаме от военна служба, а с желание ще отидем на война и така ще се проявим като патриоти, достойни за похвала.

Въпреки че доводите на Завадски бяха достатъчно убедителни, все пак ние, челядинките, изпитвахме чувство на горчива неудовлетвореност, особено когато започна представлението и цар-манатар, разкошно облечен и с кадифена шапка, седеше върху трон насред сцената, а пред него минаваха един по един други богато облечени гъби, сред тях и редкият красавец мухомор; всички тия нагиздени, богати гъби се отказваха от военна служба.

Най-после Завадски избута и нас, челядинките, на сцената и когато царят-манатар ни попита съгласни ли сме да идем на война, ние с тънички гласчета прилежно изпяхме много пъти репетираната песенчица:

— Ний сме челядинки, ний сме челяд дружна, напред — на война!

След това дефилирахме, тропайки с обувки, покрай царя-манатар и представлението завърши.

Готов бях да се разплача — струва ми се, дори плаках! — от унижение.

Но мама с воалетка и шапка с орлово перо, като ме поведе за ръка към къщи по сивата суха есенна улица, ме утешаваше, уверявайки ме, че съм играл на сцената най-добре от всички.

Повярвах й и малко се развеселих, но дълбоко в душата ми остана някаква тревога и мъка, че не съм нищо повече от проста грозна челядинка, обречена да воюва за царя-манатар, и докато другите, по-богатите, красивите гъби си седят в гората на безопасност, ние, челядинките, ще гнием на война.

 

 

… сив, студен ден, каменен град, и по стръмното към пристанището препускат в галоп празни каруци, а насреща им тежко се изкачват други, натоварени с големи сандъци, натъпкани с портокали, и в студения въздух на късната есен се носи чудесен, напълно зимен, коледен портокалов и мандаринов аромат…