Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (86)

Грамофонните иглички

Иван Максимович, както казваше баба, обожавал Нина, купувал й парижки тоалети, скъпоценности и я вземал със себе си в служебните командировки до Санкт Петербург, където те пътували с експрес в първокласно купе, със сини мрежи за багажа и две легла, в дълъг пулманов вагон с лъснати, блестящи медни монограми на императрица Екатерина II, в чест на която беше наречена железницата.

Но тъкмо това купе с два спални кадифени дивана и електрическо осветление във вагона, наречен „пулман“, както и това, че пътуването нищо не му струваше, тъй като Иван Максимович имаше право на безплатни билети и дори имаше собствен вагон, в който обикаляше своята железопътна линия — всичко това пораждаше у мене странна детска омраза към него, всичко ме дразнеше, дори светлозлатистите му коси над челото.

Особено ме дразнеше една негова странност, по-скоро мания: той беше любител на птици, които купуваше, без да подбира и много на брой, и ги държеше в специална просторна стая до своя кабинет.

Веднъж надникнах в стаята и бях поразен от вида й: пълна беше с много и най-различни птици, от най-обикновени врабчета и гарвани до бразилски папагали и мънички колибри. Птиците летяха в безпорядък, крещяха, кълвяха храна, враждуваха, биеха се, пръскаха се с вода. Пера и перушина се носеха из стаята; хубавите скъпи тапети бяха изпоцапани и разкъсани; паркетът бе покрит с петна като от вар — изпражненията на птиците — с люспи от разни семки и беше мокър; болна, разрошена чапла стоеше в ъгъла като, наказана; двойка неразделни синкавозелени папагалчета с маниакално постоянство правеха кръгове и ни за миг не се отделяха едно от друго; какаду крещеше с неприятен глас, тежкият въздух бе изпълнен с непоносима воня, която проникваше навсякъде в богатото жилище.

 

 

… баба мина покрай мене с меките си домашни чехли, запуши си носа с ръка и върху доброто й лице се изписа едновременно и погнуса и покорност пред съдбата…

 

 

От тоя момент още по-силно намразих Иван Максимович, принудил и баба, и всичките ми лели, и своята красива жена Нина да понасят последствията от глупавата му мания: и най-малкият намек, че птиците са изпоцапали голямата хубава стая, че са усмърдели къщата и нощем будят всички с разногласата си врява, цвърчене и крясъци, довеждаха Иван Максимович до едва сдържана ярост и четчицата жълти коси над мраморното му чело ставаше като че още по-остра, по-твърда.

Дори красавицата Нина се боеше да надигне глас срещу птиците и покорно изпълняваше ролята на любеща жена, и аз я съжалявах — толкова красива и толкова нещастна.

Вероятно Иван Максимович чувствуваше моята омраза и ми отговаряше със същото: понякога го улавях да ме наблюдава много внимателно и то с лош поглед в сините си очи.

Това не можеше да не завърши със скандал.

В кабинета на Иван Максимович имаше грамофон — рядка вещ за онова време. Грамофонът беше скъп, от чужбина, не приличаше на ония сравнително евтини грамофони, продавани из нашите магазини с грубо боядисана широка фуния, която наподобяваше някакво цвете, подобно на петуния, но фантастично увеличена. Фунията на грамофона на Иван Максимович беше дълга, тясна, никелирана и се държеше върху специална, доста сложна поставка, а кутията беше от тежко червено дърво и върху нея се виждаше марката на световноизвестната грамофонна фирма „Гласът на моя господар“ с изобразено ловджийско куче, което наднича във фунията на грамофона, защото му се струва, че там седи господарят му.

Понякога Иван Максимович педантично навиваше грамофона си и къщата се изпълваше с баса на Шаляпин и с тенора на Собинов или с циганския волен глас на знаменитата Вялцева, която пееше:

„Ей, на тройка. Снегът пухкав, нощта ледена кръжи! Месецът сребристо свети, двама носим се сами…“

Тези двама си представях като Иван Максимович и леля Нина.

Разбира се, най-строго беше забранено да се пипа грамофонът, както и да се влиза без разрешение в кабинета, където върху шкафа имаше модел на парен локомотив.

То се знае, че постоянно затворената врата на кабинета ме привличаше като магнит. Веднъж улучих сгодно време, влязох там без разрешение и като мислех, че Иван Максимович не е вкъщи, започнах внимателно да се разпореждам в кабинета му. Отначало повъртях ръбестата ръчка на големия телефон и послушах как дрънка телефонното звънче, но не се решавах да вдигна тежката ебонитова слушалка от високата никелирана вилка. После се порадвах на фабричната марка върху черната кутия на телефонния апарат: две кръстосани светкавици в позлатен ромб. След това се покачих на шкафа и поопипах модела на парния локомотив. Не се решавах да се докосна до грамофона, защото се страхувах да не счупя мембраната му, където в слюдено кръгче с капка восък в центъра беше сякаш затворена тайната на човешкия глас, който острата игличка, наподобяваща малко обущарско гвоздейче освобождаваше от съскащата блестящочерна въртяща се плоча.

Да си призная, веднъж попипах с пръст игличката, поставена в мембраната и долових шумоленето на слюдата, усилваща десет пъти звука от докосването на грапавата кожа на пръста ми до върха на игличката.

Новите, още неупотребени иглички, сложени в пликчета от черна хартия, се пазеха в тенекиена кутийка. На кутийката беше нарисувано същото ловджийско куче, което слуша долитащия от фунията на грамофона „Глас на неговия господар“.

А вече употребените, притъпени иглички бяха изсипани на купчинка в медения пепелник и аз поисках да се убедя доколко са се притъпили върховете им. Посегнах към пепелника и изведнъж съвсем близко до лицето си видях щръкналия алаброс и ледения поглед на Иван Максимович, с който той ме гледаше изпод страшно намръщените си прави вежди.

— Да не си посмял да пипаш моите неща! — извика Иван Максимович и стисна здраво ръката ми в китката.

Опитах се да се изтръгна, но пръстите на Иван Максимович бяха като железни. Той изви китката ми и доста силно ме удари по нея с тежката си ръка с тънък моден венчален пръстен.

Никога никой от чуждите възрастни хора не ме беше пляскал. Почувствувах такава ярост, че едва не се задуших. Кръв нахлу в лицето ми, заблъска в слепите ми очи. Изтръгнах се от клещите на неговите пръсти и като гледах с омраза плоския му като четка алаброс, грижливо поддържаните му златисти мустаци, брадавицата на бузата, омразното равно като дъска чело, наклонения му тил, не само кряснах, но нададох кански писък, та чак пресипнах:

— Нямате право да биете, глупак!

Като чу тия думи, Иван Максимович на свой ред се зачерви и кой знае как щеше да свърши това спречкване, ако не беше дотичала с патешката си походка баба и не беше ме отмъкнала в своята стая, където така приятно миришеше на чистоплътна, добра старица. Баба направи всичко възможно да ме успокои. Галеше ме по главата, целуваше ме по изпотената шия, най-накрая заръча на готвачката да ми донесе сладко от ягоди и изтича в павилиона за газирана вода. Баба знаеше, че най-много от всичко обичах ледената съскаща вода с прясно сварено сладко от ягоди.

Облян в злобни сълзи и със сополи, които излизаха от носа ми на мехури, пиех шумящата розова смес, покрита със слой вкусна пяна, и отделящият се въглероден двуокис ме удряше приятно в носа и оставяше в устата ми възметален вкус. Пиех божественото питие и бършех с длан сълзите си, но злобата срещу Иван Максимович дълго не ми минаваше и ми беше мъчно и срамно, че баба не се скара на Иван Максимович, не го изгони от къщи. Не посмя!

Горката ми, горкичката ми баба, така зависима от тоя подъл човек. Добре че го нямаше вкъщи татко. Представях си неговите треперещи устни, подскачащата брадичка и напрегнатите вятски скули, ако разбереше, че са ударили сина му. Можеше да стане нещо ужасно.

По време на обяда, докато режеше швейцарското сирене с големи сълзящи дупки, Иван Максимович с престорено равнодушие разказа, сякаш между другото, за нашето спречкване и представи работата така, че само леко ме е цапнал по ръката, от страх да не би да се убода неволно от грамофонните иглички.

На всички им стана неудобно, леля Нина дори се изчерви. Ала Иван Максимович скри, че го нарекох глупак, но аз разбрах, че той никога няма да ми прости това, както и аз никога няма да му простя, че посмя да ме удари.

На пръв поглед тая история завърши мирно и беше забравена. Но само на пръв поглед. Оттогава Екатеринослав и бабиният дом загубиха за мен всичката си прелест. Поради омразата ми към Иван Максимович вече не можех да се наслаждавам на живота в Екатеринослав с бръмчащите вагончета на електрическия трамвай, със сенчестия старинен Потьомкинов парк, където върху столетни пънове стояха накацали с прибрани криле големите пеперуди „адмирали“; с Историческия музей, до който, в безпорядък бяха пръснати каменни скитски идоли с плоски, тайнствено усмихнати лица; със стръмния бряг на Днепър, където зад къщата имаше романтична дървена беседка, като че увиснала над зелената пропаст, и където няколко пъти бях тичал на среща с едно съседско момиче със синя панделка на сламената си шапка — забравих вече как се казваше…; с далечните пурпурни, зловещи отблясъци в черното лятно небе, когато зад Чечельовка в доменните пещи лееха чугун; с нощните позвънявания на Иван Максимович на връщане от клуба; с електрическото осветление и телефона; с обиколките на нощния пазач и глъхнещите звуци от ръчното му клепалце; с малките, подобни на воалетки мрежи, напоени с карамфилово масло, който екатеринославци носеха върху шапката си против злите днепровски комари.

… нищо вече не бе останало за мен от този чудесен живот. Той бе в един миг разрушен от грубостта на Иван Максимович, а после раздробен на парчета от времето, като древната мозайка, разкрита от археолозите при разкопките на някакъв древен византийски храм.

 

 

И едва след много, много години, вече като старец, гледам през прозореца как мъглата поглъща снега между боровете, елите и брезите на Подмосковието и правя отчаяни опити да подредя в една цялостна картина отломките на своя раздробен от времето живот…