Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (85)

На поклонение в Киев

Веднъж, когато посетихме баба в Екатеринослав намерихме големи промени. Баба и всичките й многобройни дъщери, сестри на наскоро починалата ми майка, значи, моите лели — леля Наташа, леля Маргарита, леля Нина, леля Кльоня — живееха вече в голямо, дори огромно, богато жилище с много и добре обзаведени, високи, светли стаи с паркетен под, с килими, огледала и тропически растения — разкош, какъвто баба не можеше да си позволи със своята пенсия и с многобройната женска неомъжена челяд, която бе на служба в различни учреждения: в Държавния контрол, в земското управление, в Екатерининската железница и още някъде.

Рязката промяна в живота на баба се обясняваше с това, че една от дъщерите й — мамината сестра — леля Нина, която в семейството се смяташе за рядка красавица, изведнъж се омъжи за инженер в железниците с високо служебно положение и грамадна, както се изразяваше баба „министерска заплата“.

И всичко се измени по вълшебен начин.

Леля Нина наистина беше красавица: тънка, висока, стройна светлокоса, но не с банална красота, а с някакви особени аристократични черти на лицето, леко гърбав нос и царствена осанка, но заедно с това със светли, добри, ала сериозни очи.

Съдбата, изглежда, беше ощетила всички останали сестри сякаш нарочно, за да даде всичко най-хубаво, най-привлекателно на леля Нина.

У дома дълго се пазеше снимка, където лелите ми бяха фотографирани в цял ръст, в профил, наредени една зад друга по височина, облечени с палта, шапки и маншони, с модни поли с шлейфове, и сред тях леля Нина — веднага биеше на очи — беше най-красивата, най-високата.

 

 

… Но което си е право, всички намираха, че красотата й е „студена“, в нея имаше нещо недостъпно…

 

 

Може би това е покорило такъв завиден годеник като Иван Максимович с неговата „министерска заплата“ и великолепна външност, с която той ни най-малко не отстъпваше на леля Нина: беше висок, изнежен, с добре подстригана брада и мустаци, с къс алаброс над високо мраморно чело, с униформена железничарска куртка със солидни като на генерал пагони, с обувки от чужбина, с ледени светлосини очи на красавец егоист.

В господарското седемстайно жилище, където баба вече не беше пълновластна стопанка, а по-скоро играеше роля на бедна, макар и уважавана роднина, нещо което веднага забелязах с чувствителността и наблюдателността на подрастващо момче и това ми причини душевна болка, която не мога и до сега да забравя — та в господарския дом на Иван Максимович аз се чувствувах някак притеснен.

Възпълната ми баба, с корона от побелели коси и дойна брадичка като на Екатерина II, провинциалната светска дама, генералшата, която винаги добродушно и весело бе царувала в своя дом, сега беше минала на втори план след Иван Максимович, истинския господар на къщата и в семейството.

Редът в къщата бе строго зависим от Иван Максимович и неговия петербургски начин на живот: закуска в два часа, обед в седем — вече на лампа, — вечеря в единайсет. Всъщност вечерята ставаше все в негово отсъствие. Всяка вечер той отиваше да играе винт и се връщаше късно през нощта, към един или два часа, като оповестяваше това с кратко, свойско позвъняване, от което всички в къщата се разбуждаха.

Звънецът беше електрически.

В сравнение с Одеса Екатеринослав в техническо отношение бе общо взето по-напреднал: електрически звънци, телефони, електрическо осветление по къщите и улиците, дори електрически трамвай, чиито гиздави открити вагони тичаха нагоре-надолу по главния булевард на града, като ръсеха сини електрически искри и изпълваха всичко наоколо със звън и виолончелни звуци от жиците. Това се обясняваше с близостта на Екатеринослав до Донецкия басейн с неговите приказни богатства: каменовъглени мини, рудници, чугунолеярни и вагоностроителни заводи, чуждестранни концесии, банки, най-различни търговско-промишлени предприятия с главен център в Екатеринослав, който от обикновен губернски град се бе превърнал едва ли не в Клондайк, където златото можело да се рине с лопати.

Разбира се, и в дома на Иван Максимович имаше електрическо осветление и телефонен апарат, който стоеше в кабинета върху зеленото сукно на луксозното му бюро.

Нищо вече не напомняше скромния бит, въведен при покойния ми дядо, когато вечерта настъпваше рано и малките стаи в провинциалното жилище на генерала в оставка се осветяваха от газени лампи или парафинови свещи в медни свещници, изпокапани с восък.

 

 

… свещите се купуваха от бакалничката завити по четири или пет в дебела синя хартия…

Сега стаите бяха залети от безжизнена електрическа светлина, с която не можех да свикна.

Понякога се разнасяше телефонен звън и аз чувах как Иван Максимович разговаря по телефона в кабинета си и строго дава служебни нареждания.

На дългата маса в столовата се слагаха десет или дванайсет, както казваше баба, куверти, блестяха сребърни вилици и лъжици, не такива като у нас в Одеса, някогашни, а в модерен стил, с фигури на дръжките, кристалните подставки за ножове и вилици и солници святкаха с цвета на дъгата, а на средата на масата имаше тясна чиния с великолепно приготвена астраханска селда, покрита с кръгчета лук, подобни на цигански обици, и подставка от саксонски порцелан с парче швейцарско сирене, покрито със стъклен похлупак, който Иван Максимович собственоръчно вдигаше в началото на обеда и режеше сиренето със специален сърпообразен нож с остри зъбци на дебелия край, като че извършваше някакъв обред в началото на обеда, при което безукорно колосаните му маншети със златни копчета издаваха респектиращ звук, много подобен на звука при разгъването на колосаната салфетка, която запъхваше в горния край на жилетката си.

Този път пристигнахме при баба в Екатеринослав тримата: татко; Женя и аз. Татко отдавна мечтаеше да посети Киев, да се поклони на светините му, да посети пещерите. Сега ние тримата предприехме това поклонение. Татко искаше да пътуваме нагоре по Днепър с параход до Киев, което можеше да стане само от Екатеринослав, тъй като надолу още съществуваха прочутите днепровски прагове, които пречеха на корабоплаването.

Погостувахме малко на баба и се стегнахме да отидем от Екатеринослав с параход в Киев, където щяхме да поостанем, после по същия път да се върнем обратно в Екатеринослав, а оттам с влак — у дома в Одеса.

Така и стана.

Пътуването излезе рядко сполучливо и татко беше много радостен, че му се удаде възможност да ни покаже величието на руската природа, най-древния руски град — извора на православната вяра — и накрая, великата река Днепър, така чудно възпята от Гогол.

Параходът плаваше по широката река, разминаваше се с влекачи, които мъкнеха дълги кервани големи покрити шлепове, така наричаните „берлини“.

… „В широкото русло край борови гори реката носи своите води. По тежкия й път на съдбата зовът решил бе тя много да страда. Понякога плуваха в нея грамади, по десет берлини влечеше с тъга. Понякога беше запречена с клони, който нямаха край: — Кажи ни, защо ти пътя си свършваш? И твоите води, защо кораби носят? Защо със човека борба не започнеш? Кажи, изповядай стремежите си? И тихо реката на туй отговори: — По пътя си труден вървя към морето, там за моя живот ще намеря награда!…“

Понякога цялата река се задръстваше със салове от край до край и тогава приличаше на много дълга плаваща селска улица от греди с накацали по тях къщички на салджии, с димящи огньове и простряно бельо.

На някои места в плитчините бос матрос мереше дълбочината на реката, като забиваше във водата прът с деления и извикваше непонятни за мене цифри:

— Осем! Десет! Шест! Четири! Пак четири! Още веднъж четири! Седем!

А капитанът в бяла куртка през специална съобщителна тръба даваше непрекъснато команди от мостика някъде надолу, в машинното отделение и колелата на парахода ту бурно разбиваха мътната зеленикава днепровска вода с червените си лопати, ту изведнъж спираха и дори започваха съвсем бавно да се движат в обратна посока и тогава параходът безшумно, като че затаил дъх, се плъзгаше над плиткото дъно, което прозираше през тънкия слой набръчкана кафеникава вода с примес от силно разредена синка.

Поразяваше ме това, че когато параходът минаваше под нисък мост, мачтата и коминът му се прегъваха назад и това зрелище още по ме учудваше, понеже димът кой знае как продължаваше да излиза сякаш от счупения комин, макар да ми се струваше, че всеки миг може да изскочи от долната му част и да покрие палубата с цели кълба сажди от каменни въглища.

Но ето че мостът оставаше назад, мачтата и коминът бавно се изправяха, заемаха предишното си положение и наоколо пак се откриваше широк речен простор: единият бряг висок и стръмен, другият — нисък, с ливади, открит, в небето — ярко слънце и летни руски облаци, белоснежни отгоре и подсилени със синьо отдолу, и се чуваше шумът на параходната машина, плясъкът на колелата по водата, мъжественият глас на капитана с неговата медна съобщителна тръба, колосана куртка и твърди боцмански украински мустаци.

За първи път осъзнавах колко необятна е нашата голяма родина, от която видях само нищожна част: Екатеринослав, Новоруските степи, Днепър с берлините и саловете, с железните решетести мостове, тук-там край бреговете запуснати градчета, села с покриви от тръстика или слама, грижливо варосани къщички с приветливи прозорчета, очертани с широки сини линии, глинени гърнета и гледжосани паници, накачени по плетищата, слънчогледи, подобни на светии с жълт ореол над тъмните им кръгли ликове, бледорозови, виненочервени, алени и жълти цветове на слеза покрай плетищата, вишневи градинки, вече напръскани с кървавите капчици на узрелите плодове, дългороги бели волове — колко ново беше всичко това за мене, как вълнуваше дремещото досега у мене чувство за родината, за нейната необятност, защото знаех, че съществуват някъде просторите на Централна Русия, студените фински скали, вековните стени на Китай и още Архангелск, Уралският хребет, Сибир, Северният ледовит океан, Саянските планини, езерото Байкал, Владивосток, за където с влак се пътува едва ли не две седмици.

 

 

… особено силно се е врязало в паметта ми онова ранно утро, когато татко ни събуди, заръча ни набързо да се облечем и да се качим на палубата. Там беше още влажно от нощната роса, но пътниците се бяха събрали и гледаха към левия, високия бряг на Днепър, където се виждаше да стърчи дървен кръст. Татко свали сламената си шапка и каза с глас, в който трептеше дълбока струна:

— Деца, свалете шапки, поклонете се и запомнете за цял живот: това е кръстът над гроба на великия народен поет Тарас Шевченко.

Ние с Женка свалихме летните си каскети и дълго гледахме след отдалечаващия се кръст, чиято горна част бе осветена в бледорозово от лъчите на изгряващото слънце.

Някои от пътниците се кръстеха, а други шепнеха с лице към кръста, който чезнеше в далечината:

— Вечная памят… вечная памят…

Някои стояха с приведени глави, а капитанът сне фуражката си, дръпна телта и продължителен плътен звук от параходната сирена траурно огласи утринния въздух, звукът дълго ехтеше сред високите урви на десния бряг и вече глъхнещ тичаше по речната вода.

Душата ми бе обзета от възторг: за първи път в живота си разбрах, почувствувах с цялото си същество какво представлява истинската слава на поет, отречен от държавата, но признат от народа, който е издигнал над скромния му гроб висок кръст, озаряван от утринното слънце и открит от всички страни за света…

 

 

… Това беше едно от най-силните ми впечатления като дете, застанало пред прага на своето юношество…

 

 

Киев също завинаги остана в сърцето ми такъв, какъвто го видях през онова лято.

Най-напред на високия бряг забелязахме белите многоетажни камбанарии със златни шлемове на Киево-Печорската лавра. Тихо и замислено, като монаси-войни, те излязоха насреща ни от бялата пяна на градините и никога вече в живота си не видях подобна красота, която да говори толкова на въображението ми за Древната Рус, за нейните смелчаци-юнаци, за пировете на княз Владимир Червеното слънчице, за подвизите на Руслан, за приказния свят на руската история, откъдето са произлезли някога и моите прадеди, и в крайна сметка и аз, колкото и това да е странно и дори страшно да си го представя.

Татко свали шапка, оставила на високото му чело коралова рязка, махна си пенснето, избърса си очите с носната кърпа и каза, че наближаваме Киев и с нежна усмивка го нарече, като скъп близък, като свой далечен прадядо:

— Дядо Киев.

Преди параходът да спре на дървеното пристанище, видяхме на много високия бряг, сред кестените на вече градския парк на Владимирска горка, паметника на покръстилия Русия княз Владимир и неговата фигура, с високо издигнат чугунен кръст над Подол, над реката, над сините отвъдднепровски простори ми направи не по-малко силно впечатление от дървения кръст над гроба на Тарас Шевченко.

Няколкото дни, прекарани в Киев, останаха в паметта ми като някакво поклонение пред светите места, което напълно отговаряше на отдавнашната мечта на татко.

Нашето поклонение, въпреки че беше уморително, въпреки страшната юлска горещина и безкрайното скитане от единия до другия край на нажежения голям каменен град, сред грохота на тежки каруци и ситното тракане на кабриолетите по калдъръма, където се вареше асфалт и пръскаше наоколо мътносини облаци задушлив дим, въпреки дървения строителен материал, който на много места преграждаше пътя — Киев бързо се замогваше и застрояваше, и ние като същински провинциалисти се дивяхме на новопостроените високи тухлени сгради и вирнали нагори глави брояхме етажите, които често излизаха осем, а дори и десет — въпреки че неизгладимо впечатление по време на нашето пътешествие ми направи тъкмо обиколката на светите места, която с нова сила пробуди в душата ми религиозно чувство, което с възмъжаването ми явно отслабваше. Впрочем това не беше вече същото възвишено, наивно детско чувство на вяра в нещо прекрасно, вечно, божествено, спасително, а действуваше по-скоро на въображението ми със своята груба, пищна и тайнствена църковност, почти като сценичен декор от опера, в която има хор, светлини, позлатени царски портали, хоругви, лилави, сякаш тегнещи от заплаха облаци тамян, брокатови свещенически одежди. И никак не приличаше на онова тихо, навяващо тъга всенощно бдение по Велики пости в малка църквица с тесни прозорци, зад които тъжно, ала и с някаква любовна нега се синееше нощта, със сълзичката на първата си звезда.

В киевските катедрали с византийското великолепие на блещукащите мозайки непрекъснато се отслужваха служби, изпълняваха се молебени край сребърните ковчези с мощи на светии; катедралите бяха препълнени с богомолци, сбрали се тук от всички краища на Русия, за да целунат изсъхналата, кокоша ръчичка на праведника и да запалят червена или зелена свещ пред великомъченица Варвара или свети Николай, или пред някоя отсечена, мироточива глава, от която наистина капеше благоуханно масло.

Свещите пламтяха като златисти огньове пред всяка икона, украсена с ризи, обсипани с рубини, сапфири, изумруди, елмази, едри и дребни перли, и на всичко това никак не подхождаха нескопосаните изкуствени цветя от цигарена хартия.

Тук за първи път видях разноцветни църковни свещи — зелени или червени — обвити с тънки лентички от златен варак. Купувахме свещите, приближавахме се на пръсти след татко и като се кръстехме усърдно, палехме ленените им необгорени фитили от други свещи и ги слагахме пред сребърните ковчези на светии и пред старинни икони, вградени в иконостас, който блестеше в ярка позлата.

Ние останахме на четири или пет молебена и татко даде две просфори — една за здраве, а другата за упокой. Висок черен монах с железни рамки на очилата, застанал зад кантонерка, подаде на татко мастилница и писалка с перо и върху препечената долна коричка на направени от твърдо тесто просфори, които приличаха на малки стари-престарели църквички с едно кубе, татко грижливо написа с дребния си четлив почерк отначало за здравето на:

… Елисавета, Мария, Маргарита, Наталия, Клеопатра, Нина, Иван, Петър, Валентин, Евгений…

А после, със зачервени от скръб очи, също така внимателно, като топеше перото в мастилницата, написа дълъг поменик от имена на починалите раби божи:

… Евгения, Алексей, Павел, Михаил, Йоан, Василий и още много непознати за мене хора, които вече не бяха между живите на белия свят, а бяха останали само черните буболечки на буквите.

След литургията получихме обратно нашите просфори с триъгълни изрезки и татко завърза напоените с миризма на тамян и джоджен просфори в чиста носна кърпа.

… отседнахме в един особен, манастирски хотел, където всяка сутрин един монах ни носеше голямо шише възчервен чудно вкусен манастирски квас, където коридорите бяха тихи и безлюдни, а креватите в нашата стая, или, струва ми се, „килия“, бяха постлани със сиви кардирани одеяла и пред иконата гореше кандило, а трябваше да платим, по думите на монаха-послушник с руси къдри и сипаничав нос — колкото ви позволяват средствата — и татко плати на ден по седемдесет и пет копейки за тримата, макар че можеше и нищо да не плати…

В четири часа сутринта ни будеха мощните звуци на манастирската камбана, приканваща за ранната литургия, и в прозореца надничаха клоните на пирамидалните тополи, и се виждаше калдъръменият двор, по който ситнеха в разни посоки черни фигури на монаси, виждаха се също варосани едноетажни пристройки с прясно боядисани зелени покриви и всичко това за мен беше нещо много ново, с необяснима, тъжна прелест.

Татко ни заведе, разбира се, в прочутите Киевски пещери, където сред тълпата народ и ние се спуснахме с тънки свещи в ръце в безкрайно дългия, дълбок, много тесен сух подземен коридор с естествено закръглени глинени сводове, където от време на време в стените се откриваха (винаги някак страшно внезапно) ниши, в които имаше ковчези с мощите на светци, завити с червени копринени покрови, под които личаха части на вкочанено човешко тяло: ръце, скръстени високо на гърдите, стъпала на крака, кръгла глава с издаден остър нос, леко приповдигната на червена възглавница.

Монахът придружител със свещ в ръка се спираше до всяка ниша и кратко, заучено обясняваше на поклонниците около него — селяни с ботуши и цървули и жени с черни забрадки, с торби през рамо — историята на праведника.

Най-много ме порази един ковчег с медна табелка и гравиран надпис, че тук е погребан „летописецът Нестор“.

Винаги ми се е струвало, че летописецът Нестор, за когото учехме по история, е личност по-скоро легендарна или измислена от историците специално за нас, момчетата, отколкото действително съществувала. И изведнъж пред мен се появи неговият истински, голям дъбов ковчег: оставаше само да се разбие капака, за да се увери човек с очите си, че там лежи изсъхналото тяло или поне скелета с грамадната суха бяла брада на летописеца Нестор — неговите кости, неговата истинска брада! — на моя много-много далечен прадядо, превърнал се отдавна в легенда и появил се изведнъж от невероятните дълбини на вековете като напълно материално доказателство, че е съществувал и то заедно с онзи дивен, приказно-отколешен, но истински свят на древна Русия, откъдето сме произлезли всички ние — чувство, така великолепно предадено от Пушкин в неговия Пимен.

„… Години много свидетел господ тука ме остави и с книжовно ме изкуство вразуми… Да знаят православните потомци… Едно сказание последно още…“

След няколко дни, преизпълнени с впечатления, натоварени със сувенири от Киево-Печорската лавра — цветни книжни иконки, отпечатани в предприятието на Фесенко, картинно издание на Печорския патерик^[1], кипарисови броеници, пръстенчета с образа на света Варвара великомъченица, шишенца със светена вода, зелени и червени свещички, кръстчета от син емайл със сребърни верижки, стереоскоп, през който можеха да се виждат разноцветни картички с изгледи от Киев и Печорската лавра, дървени лъжици с дръжки във формата на човешка длан със сбрани три пръста за кръстене, и други подобни — ние се връщахме надолу по Днепър за Екатеринослав и изведнъж аз отново почувствувах, че всъщност бабиния дом вече го няма, а има само господарския дом на Иван Максимович, който още от пръв поглед не ми хареса, а сега кой знае защо направо го намразих без всякакви особени причини.

Впрочем, макар да нямаше пряка причина, несъзнателно мразех такъв тип човек, богат, властен чиновник — дори, както казаха, мъж красавец — в сравнение с който баща ми изглеждаше съвсем незабележим, сив, беден.

Дори ми се струваше, че красавицата леля Нина се е омъжила за Иван Максимович по сметка, за да издържа голямото, почти бедно семейство, което живееше от една пенсия и от нищожните заплати на лелите, които работеха.

Дори измислих, че горката леля Нина „се е принесла в жертва“.

Всъщност едва ли това бе истина. Иван Максимович беше добър, грижовен съпруг и както сега разбирам, леля Нина много го обичаше. И наистина, защо пък да не се обичат? Бяха напълно подходяща двойка — той инженер, началник на вагонния отдел на Екатерининската железница, тя дъщеря на генерал в оставка, „нейно превъзходителство“, както пишеха на пликовете пред името й, красавица със сини жилки на мраморното слепоочие, с тесни аристократични ръце и все още млада, на около трийсет години, не повече…