Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (83)

Човешкият мозък

… За Иван Иванович Творожков се пусна мълва, че е забележителен млад учен физиолог. Мисля, че беше направен от същото тесто както и Сеченов, Павлов, Мечников, Менделеев… Според мен и татко принадлежеше към тоя род хора, но той бе тръгнал по друг път — стана обикновен преподавател в средно учебно заведение, не можа да се посвети изцяло на науката.

Творожков — също родом от Вятка — много приличаше на татко: техните разговори винаги имаха възвишен научен характер и нямаха нищо общо с празните еснафски приказки.

Те засягаха неясни за мене университетски и научни въпроси, понякога дори спореха, горещяха се, и тогава татко започваше да говори бързо и неразбрано, подобно на Творожков, като и двамата по вятски произнасяха вместо „ц“ — „ч“.

Като изследвал в университетската лаборатория човешкия мозък и изучавал неговите функции, неговия механизъм като център на психическата дейност на човека, съчетавайки теорията на учения с практиката на лекаря психиатър, Творожков създал своя теория за наследствеността, същността на която не разбирах, а само се досещах, че в основата й лежи твърдението, че дефектите във веществото на главния мозък се предават от едно поколение в друго и това определя наследствените особености на личността, а също психическите заболявания, лудостта, преждевременната смърт.

 

 

… Понякога ми се струваше, че Творожков беше избрал нашето семейство за научните си наблюдения, които трябваше да потвърдят неговата теория за наследствеността…

 

 

Дядо ми — татковият баща — вятският протойерей Василий Алексеевич — беше умрял сравнително рано — на около петдесет години. От каква болест е умрял, не знаех. Казваха мъгляво — от треска. Татковият брат, чичо Миша, за когото вече споменавах, умря на трийсет години от лудост. По-големият брат на татко, чичо Коля, умря четиресетгодишен от прогресивен паралич и разправяха, че когато го откарвали в болницата, той скачал от носилката, страшен, брадат, с дълга риза, и смеейки се с пълен глас сам си пеел „со святими упокой“ и дирижирал въображаем хор.

Той беше статски съветник, бе завършил Московската духовна академия и преподаваше в Одеската семинария. Имаше няколко ордена и обичаше да се кичи с тях.

От тримата братя остана жив само баща ми, който беше с отлично здраве, умерен във всичко и с уравновесен характер. Впрочем само в редки случаи избухваше.

Струва ми се, че Творожков скришом ни наблюдаваше, а понякога, сякаш между другото, ни задаваше внимателно някакви уж невинни въпроси като онези красноречиви, прозрачни въпроси, които лекарите психиатри задават на своите пациенти, заподозрени в душевна болест, когато търсеха нейните признаци.

Струва ми се, че в края на краищата това се превърна у доктор Творожков в мания: понеже принадлежеше към един от клоновете на вятския ни род, може би и него постепенно го обземаше лудостта.

Във всеки случай веднъж долових върху себе си мекия му, изучаващ поглед, от който целия потреперих.

 

 

… нима той смяташе, че съчиняването на стихове е признак на душевна болест?…

 

 

Един ден ме хвана за ръка, сложи опитните си, студени докторски пръсти върху пулса ми, извади часовника си, дълго слуша и накрая се произнесе:

— Така-така, отлично, отлично. — А после попита: — Как си с паметта?

— Добре — отговорих аз.

— Прекрасно — одобри той. — А какви сънища сънуваш?

Затрудних се. Сънувах много и най-различни сънища — черно-бели и цветни, дори и еротични, така че мълчаливо се изчервих.

— Така-така — продължаваше доктор Творожков. — Главозамайване имаш ли? Ядосваш ли се?

Гледаше ме в очите, и ми се струваше, че ме вижда целия — от край до край: аз наистина бях избухливо момче, вече почти юноша. После пак с докторски ръце ми поопипа жлезите зад ушите, след това с ловкостта на фокусник измъкна от страничния си джоб черно медицинско чукче, почука под коляното ми — кракът ми подскочи сякаш ударен от ток.

— Така-така — доволен каза Творожков. — Усещаш ли сърцето си?

— Понякога — отговорих аз, за да не разочаровам Иван Иванович.

— Така-така… Полово съзряване… Нервност — произнесе Творожков и известно време гледа челото ми и ми се стори, че ей сега ще отвори черепната ми кутия, за да види има ли в мозъка ми наследствени дефекти.

 

 

Стори ми се, че е маниак.

 

 

Творожков настойчиво съветваше баща ми да вземе йод и самият той вземаше, като изваждаше от джоба на жилетката си шишенце и капваше няколко капки от гъстата черно-кафява течност в чашка с мляко, от което млякото в чашката ставаше зловещо розово. Страхуваше се от склероза и у всички откриваше признаци на ранна склероза.

Веднъж ме покани в лабораторията си, да видя как се препарира човешки мозък.

Отидох в университетската клиника с известен страх.

Университетските здания — грамадни, масивни, триетажни; с големи високи прозорци, със силно издадени корнизи и грамадни лакирани входни врати с тежки медни дръжки — се намираха в различни части на града, по факултети, и придаваха на улиците, където бяха разположени, особено внушителен, академичен и малко казионен характер.

Държавните здания обикновено се боядисваха в особен жълт чиновнически цвят. А зданията на университета бяха боядисани бледозелено, което създаваше впечатление, като че и посред бял ден са осветени с газови фенери.

От тях сякаш миришеше на светилен газ.

Бяха оградени с железни решетки и пред огромните им фасади и корпуси растяха стари акации, чинари и кестени с длановидни листа, може би още от времето на Пирогов и Мечников.

Вечер през прозорците им се виждаше зелената светлина на газовите лабораторни лампи.

За разлика от другите факултети, медицинският се намираше най-далече от центъра на града, ако не греша, някъде в края на „Херсонска“, където градът вече имаше малко провинциален характер и откъдето между къщите можеха да се видят Пересип, Жевахова гора и част от морето.

Лабораторията се помещаваше в малка пристройка в дъното на сенчестия двор, застлан с големи бетонни плочи, а още по-нататък се виждаше друга пристройка, която ме накара да настръхна и всели в душата ми мрачно подозрение. И ненапразно: по-късно разбрах, че това е моргата, или както студентите казваха „трупната“, където те правеха дисекция на трупове.

Иван Иванович ме заведе в една стая със стари шкафове от ясен, лабораторни съдове и различни прибори.

В средата имаше поцинкована маса с микроскоп и някаква машинка, подобна на току-що започналата да влиза в употреба в гастрономите машинка за рязане на шунка на много тънки филийки.

Творожков беше с ленена престилка. Той извади от шкафа цилиндричен стъклен съд, покрит отгоре със стъклена плочка, постави го на масата и оттам извади предмет, подобен на очистен пресен орех, само че голям колкото глава карфиол и дори на вид доста тежък; той беше сякаш моделиран от почти бял, леко жълтеникав восък и дълбоките му гънки веднага ми подсказаха, че това е човешки мозък. Самият човек вече го няма, умрял е, черепът му е разцепен с длето, тялото е заровено в земята, а мозъкът на вид още съвсем пресен, запазен в буркан с формалин, беше попаднал в ръцете на доктор Творожков с черни каучукови ръкавици.

Творожков сложи мозъка в машинката и почна да го реже на извънредно тънки пластове, вземаше ги с пинсета един по един и ги разглеждаше на светлината. Показваше ми на всеки пласт малко петънце, което сякаш преминаваше през целия мозък — може би следа от кръвоизлив. Иван Иванович каза, че по такъв начин се проследява как се е развивал дефектът, причинил в края на краищата смъртта на човека.

 

 

… Той взе проба и я сложи под микроскопа…

 

 

Но нищо вече не можеше да ме накара да погледна през окуляра на микроскопа. Гадеше ми се. Исках по-скоро да изляза на чист въздух, под зеленината на акациите и кестените. Подлудяваше ме миризмата на формалин и лекият дъх на тление — от незабележимо разлагащия се мозък.

Ужасяваше ме мисълта, че в това восъчно парченце от високоорганизирана и толкова нетрайна материя може по някакъв начин да се отразява, да живее, да съществува всичко, което обкръжава човека — целият свят, цялата вселена, целият аз — и слънцето, и луната, и морето, и облаците, и Пушкин, и Чайковски, и Надка Зора-Зорница, и мъката, и радостта, и това необяснимо горчиво чувство на вечна, смирена любов, което отскоро носех в себе си, и знаех, че ще го нося цял живот в душата си, която досега ми се струваше безсмъртна, а се оказа, че била само нетрайна материя, мозъчни гънки, с отпечатъци на обкръжаващото ме битие.

Трудно ми беше да се примиря с това, но какво да се прави, нямах друг избор!