Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (80)

Тетрадката с картинките

Може би най-голямата, непоправима загуба в моя живот е изчезването на тетрадката, в която мама лепеше за мен картинки. Тогава съм бил навярно на около две години, но прекрасно помня течното лепило гуми-арабика в триъгълно флаконче с оловно капаче, от което се подаваше дръжката на четчица, покрита с втвърдени бели следи от лепилото.

Мама изваждаше плоската четчица от триъгълния флакон, намазваше гърба на картинката с лепило, после я слагаше върху чист лист от саморъчно направена тетрадка, здраво подшита с бели конци, завързани накрая на възел.

Мама поглаждаше лакираната повърхност на много цветната щампована картинка с милата си, топла длан, която ухаеше сладникаво — на гуми-арабика.

Тетрадката беше ушита от много хубава канцеларска хартия, която татко носеше отнякъде.

Преди да видя истински, цъфтящ на дървото люляков грозд, аз вече се бях запознал с неговото изображение — ярко, гиздаво, точно, релефно и неподвижно.

Преди да видя жива котка, вече бях виждал картинката — изображението на идеална котка красавица с блестящи очи и синя панделка на бялата шия.

… Видях ангел със звезда на главата и бели перести крила на гърба — дивно, неземно същество с къдрици като на хубавичко момиче и с чистото бяло чело на умно момче, облечено в бледосини одежди, изпод които се виждаха чистички боси бежови крачета…

Видях коминочистач с цилиндър и стълбичка на рамо, застанал на един покрив до някакъв немски тухлен комин, от който излизаше новогодишен дим. Видях кошница с ябълки; паун с разперена опашка; дантелено ветрило на цяла страница и звезди и ордени за котильон^[1] върху ярки ленти.

Всички картинки ме поразяваха със своята красота, завършеност и релефност. Но в същото време тяхната, застиналост и мълчание ме плашеше, отблъскваше.

Прелиствах тетрадката и изпитвах неудовлетворение от тяхната преувеличеност, нереален реализъм, като че на сън съм ял нещо вкусно, но то не ме е заситило.

Липсваше нещо.

Мама внимателно ме погледна и разбра какво ми липсва.

Тя донесе татковата мастилница, дървената писалка със стоманено синкаво перо марка „косодо“ и под всяка картинка започна прилежно да пише с дребния си женски почерк обяснения на картинката, като говореше бавно и нежно на ухото ми, сякаш ми съобщаваше някаква приятна тайна:

… „Това е малко пухесто котенце, загубило майка си и останало само на улицата под студения дъжд. Цялото се намокрило, огладняло, треперело до чуждата врата и жално мяукало. Децата го видели, съжалили го, занесли го вкъщи, изсушили го, дали му в една паничка топло мляко, а после разчесали нежната му козина, разчепкали опашчицата му и сложили на шийката му синя копринена панделка. Котенцето се развеселило, очичките му заблестели и то започнало да облизва муцунката си с розовото езиче, а после зажумяло и замъркало: мър-р… мър… р… мър… р… р… Децата много се зарадвали, сложили котето да спи върху мека възглавничка, а на другия ден го отнесли при котката майка, която жално мяукала до вратата и викала изчезналото си котенце. Ето това е котенцето. Нали е хубавичко?…“

… „Кой е тоя черен господин с висок цилиндър и стълба на рамо? Това е коминочистач. Качил се е на покрива, за да очисти комина, а после ще хвърли в него шоколадена топка, завита в сребърна хартия. Топката ще полети надолу по комина и ще падне право в чорапа, окачен за таблата на кревата, където спи едно момченце. Сутринта то ще се събуди и — ах, каква радост! — ще намери в чорапа шоколадова топка в сребърна хартия. Ето какъв добър чичко е коминочистачът, въпреки че отвън е от черен по-черен, целият в сажди. Затова пък душата му е добра и светла“

 

 

… „Обърни внимание на това испанско дантелено ветрило. Вчера цялата вечер с прекарало на бал в ръцете на красива дама, която си е веела с него по време на танците и след танците. Дамата се уморила и ветрилото се уморило. Но затова и двамата — дамата и ветрилото, — като се върнали вкъщи, веднага заспали сладък сън: дамата в разкошната си спалня, а ветрилото в антрето върху масичката под голямото огледало. Както било отворено, така си и останало, защото мързеливата красавица не успяла да го сгъне, толкова й се спяло! А сега отгатни гатанката: не вървя ли — вятър духа, а вървя ли — вятърът от мене духа… Що е то? — попита мама, и очите й загадъчно святкаха, ала аз не можех да отговоря на въпроса. Мама мълчаливо се любуваше на залепеното към бялата страница фино изработено дантелено бално ветрило със сребърни пластинки и като почака малко, сложи длан на бузата ми и ми пошепна в ухото отговора на гатанката: — Ветрило…“

Всяка вечер мама лепеше в тетрадката нови картинки и ги надписваше, така че в края на краищата се получи цяла книжка, направена от нас, която разглеждахме и четяхме.

 

 

Обикнах тая книжка-тетрадка, защото, както по-късно разбрах, в нея удивително хармонично се съчетаваше изобразителното с повествователното, без което не съществува истинско изкуство.

 

 

Тази тетрадка, някога така новичка, здраво подшита с ленени конци, овехтяваше пред очите ми: избеляваше мастилото, появяваха се петна от разлято мляко и лекета, картинките губеха своя гланц, някои от тях се отлепяха, хартията пожълтяваше, но всеки път, когато се докосвах до тетрадката, изпитвах прекрасно, тъжно чувство на любов към моята отначало жива, а после така рано умряла майка, която в детските години ме научи не само да се радвам на света, на формите и багрите на окръжаващите ме предмети, но им даде и втори живот, като ги съедини със словото, изпълни ги с вътрешно, понякога тайнствено съдържание, с движение на мисълта, сякаш ги потопи в безкрайната и безначална стихия на повествованието.

 

 

След смъртта на мама тетрадката се пазеше у нас в татковия сандък, за който аз сигурно ще разкажа още нещо, което се е случило преди революцията, а после, след смъртта на татко тя се дяна някъде заедно със сандъка.

Къде?… Не ми стига умът!…

Ала и до ден-днешен, когато пиша тия редове вече със старческа ръка, с поглед в замръзналите прозорци с ледени нарастъци, през които се зеленее и синее навън януарският переделкински пейзаж, облян от кристално бялата светлина на студеното слънце, мамината тетрадка живее в паметта ми така поразително ясно, с всичките й подробности, че все още продължава да заличава времето.

 

 

… Помня дори чудесната луксозна хартия, от която беше ушита тетрадката, хартията на Дитятковската компания, с водните знаци, когато я насочиш към светлина. Тия знаци винаги ме учудваха: как се правят? Откъде се вземат?

Понякога ми се струва, че не мога да живея без спомена за тетрадката, без котенцето със синята панделка, без кичурите люляк с жълти тичинки, без моя ангел пазител със сребърна звезда над хубавичката къдрокоса главица.

Веднъж — много, много отдавна — поисках сам да създам нещо подобно на тази тетрадка. Мама ми даде лист луксозна хартия с водни знаци, молив, и аз, разперил лакти на масата при светлината на висящата газена лампа с бял абажур, през който езичето на пламъка едва се виждаше като малка назъбена коронка с малинов цвят, при биенето на стенния часовник, ударил бавно осем пъти, вече на заспиване нарисувах нещо забулено в мъгла с две вишнички по средата, както си представях гъстата тайнствено-приказна гора, която никога в живота си не бях виждал, и едва надрасках с криви печатни букви надписа:

… къква е хубава гурата и как прекрасна е далечината…

Разбира се, „къква“ и „гурата“, но какво значение има това, щом в тоя миг може би започна моят живот на поет, още повече че първото ми произведение изчезна завинаги заедно със заветната мамина тетрадка.