Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (73)

Малкият черен пудел

Всичко беше прекрасно в това неделно утро, всичко ме радваше, дори това, че излязохме от задния вход, през двора, който много ми харесваше, защото там зеленееше трева край каменната ограда, която ни отделяше от някакви потайни кътчета на нашия квартал, от някакви „задни дворища“, където винаги имаше дъбови цепеници, а наблизо — малка къщичка, където живееше едно момче — Витя Илин, с три-четири години по-голям от мене, но вече можеше великолепно да рисува с молив върху дебела, грапава рисувателна хартия броненосци, кръстосвачи и миноносци от руския военен флот, със стремително издадени напред носове като остриета, с развени андреевски флагове над кулите и имена, написани със славянски букви:

… „Ретвизан“, „Орел“, „Стремителен“, „Аврора“…

Витя Илин обеща да ме научи да туширам рисунки със специална хартиена пръчица и да изтривам с гума „слон“, а също да надувам през липова пръчица въздушно мехурче, което „пльок!“ се пукаше при натискане… Надявах се да го срещна на двора, но той седеше у дома си на една маса до прозореца и навел остриганата си глава ниско над рисувателния лист, правеше нещо, вероятно тушираше броненосеца или махаше с липовата пръчица излишните сенки от вълната, разрязана от острия нос на военния кораб като с плуг.

Впрочем това не ме огорчи много, тъй като денят беше прекрасен, а предстоеше и разходка с татко на конен трамвай до Аркадия и аз вече предвкусвах удоволствието, което изпитвах при стръмните крайбрежни завои, когато спирачките скърцаха, а после — от плисъка на вълните, допълзели тихомълком до моите и татковите крака. Може би, мислех си, ще пийнем от будката в Аркадия минерална вода с червен или жълт сироп, чудесната пенлива вода, която удря в носа и щипе езика.

За да се излезе на улица „Базарна“, трябваше да се мине под каменни сводове, и някъде в дъното като през далекоглед се виждаше красивата арка на портала, а зад нея непоносимо светлата и неделно пуста улица — центърът на моя тогавашен свят.

Бях на три години и вървях до татко, но не го държах за ръка, дори се осмелявах да го изпреваря и тогава се чувствувах някак по-силен, самостоятелен, независим и от това — още по-щастлив.

Изпреварих татко, изтичах през портата и в грейналата далечина на улица „Базарна“ видях човешка фигура да върви насреща. Никога в живота си не бях виждал такъв красив господин-конте с лятна шапка с две козирки (една отпред, друга отзад), така наречената „здрасти-довиждане“, та дори само това ме възхити, защото за първи път в живота си виждах такава красива оригинална шапка. Господинът носеше черно наметало моряшки фасон, закопчано на гърдите с верижка с две катарами във вид на лъвски глави. В ръцете си държеше бамбуков бастун, което заедно с острата му черна малка брада, също такива остри черни мустачки и последна мода пенсне на копринена лента, пъхната зад ухото, до дън душа ме потресе с красотата си, и веднага мислено си пожелах, когато порасна, и аз да стана такъв.

Ех, което си е право, право си е!

… Дори моят роден баща, тъй любим и скъп, който до тая минута беше за мен най-красивият в света, изведнъж ми се стори много обикновен и — боже, прости ми! — доста беден човек…

До красивия господин тичаше сравнително малък черен пудел, може би дори по-красив от господина. Подстриган беше, според тогавашната мода, като лъв — с грива, с голо тънко телце, с помпончета на краката и на върха на опашката, с рунтава муцуна и копринена лента на шията. Пуделът сякаш беше избягал от страниците на детска книжка, и аз се спрях като закован пред това чудо на природата, чудо на бръснарското изкуство.

— Буби-буби — нежно го повиках аз.

Изведнъж кучето се хвърли към мене, сложи предните си лапи на раменете ми, раззина широката си уста с яркочервен, сякаш мърдащ се език и зли, остри зъби и аз видях съвсем близо до лицето си две черни, като че стъклени очи.

Вцепених се.

Пуделът ме потупа по раменете с остриганите си лапи и залая силно право в лицето ми. Ужас прониза цялото ми същество и нададох такъв кански писък, че за малко не си спуках тъпанчетата и не си повредих гласните струни.

Чудесният неделен ден помръкна. Спуснах се към татко, без да спирам да крещя, прегърнах с треперещи ръчички коленете му, и макар че пуделът бе вече далеко, в края на улицата, продължавах да пищя с все сила, да крещя и викам и това продължи докато съвсем пресипнах, загубих глас и ме отнесоха на ръце у дома, при мама.

… и ето вече са минали седемдесет, а и повече години оттогава, а ларинксът ми и досега носи последствията от това пищене: гърлото ми често се простудява и зачервява, гласът ми пресипва и дори съвсем се губи и тогава виждам ясно пред себе си, като през далекоглед, тунела на сводестите порти, зад който по светлата пуста улица „Базарна“ в края на деветнайсетия и началото на двайсетия век върви франт в черна пелерина, а до него подтичва ситно с остриганите си крачета черен пудел, с грива на лъв, с раззината адски червена паст и зли стъклени очи…