Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (72)

Семената

Леля отиваше в цветарника на Веркмейстер за луковици на зюмбюли и лалета, а също за разсад и семена на цветя.

Понякога рано напролет внезапно ме обземаше чувство, което трудно се определя с думи — някаква жажда да взема участие в тайнственото явление, каквото е поникването на семето, в превръщането на мъртвото зърно в живо зелено растение.

По-точно не мога да изразя това чувство.

То обземаше цялото ми същество, завладяваше всички мои мисли и желания. Щом се сдобиех с десет копейки, отивах в цветарника на Веркмейстер на улица „Пироговска“, срещу масивното бяло здание на Одеското военно окръжие. Там зад слепите каменни стени на цветарника вече започваха пролетните работи: двама градинари-немци с каскети и зелени престилки разравяха с превъзходни задгранични лопати клоните на затрупаните за през зимата високостеблени рози, изправяха изкривилите се на дъга тънки стъбла, като прикрепяха към тях калаени пластинки с имената на сортовете.

Купчини добре наторен и пресят през сито чернозем димеше синкаво на слънцето; под чешмата имаше голямо каче, пълно с вода, тук-там се валяха скъпи плоски лейки, или както ги наричаха в нашия град, поливалки, а също лопати от синя оксидирана стомана, купени, без съмнение, от магазина за железария и двойно Т-образни греди на „Братя Раухвергер“ — сигурен признак, че цветарникът на Веркмейстер е богато уреден и че там се използува само превъзходен английски градинарски инвентар.

Семената се продаваха в дъното на участъка в малка барака, наречена кантора.

Стискайки в ръка десетачето, аз влизах в малката варосана стаичка, където Веркмейстер с фуражка и плетена жилетка лично продаваше семената, и от един шкаф, който заемаше цялата стена, изваждаше пакетчетата от тесни чекмедженца, които се показваха като клавишите на фисхармоника.

На тезгяха имаше аптекарски везни и порцеланови буркани с размерени семена, поради което магазинът наподобяваше аптека.

Веркмейстер, с глава като на Йохан Себастиан Бах, издърпваше без да бърза тесните чекмедженца, слагаше на тезгяха пред купувача пликчета с картинка на цветето, много по-красиво и ярко от истинското, нарисувано съвсем точно като в учебник: градинска теменуга, петуния, резеда, кичест карамфил, лъвска муцунка, латинка… Всички те засега бяха заключени в мъртвите семена, понякога дребни като прашинки и трудно бе да повярваш, че от тях изобщо ще поникне нещо.

Само в тази стая с нейния дървен шкаф с малки тесни чекмедженца се помещаваха толкова бъдещи цъфтящи растения, които биха могли да превърнат целия наш черноморски край в земен рай.

 

 

… и това ми се струваше истинско вълшебство…

 

 

Дълго избирах семената, като прехвърлях едно по едно пакетчетата, в които с лек шумол се търкаляха микроскопичните зародиши на растенията, и в края на краищата, нагледал се до насита на цветните картинки, се спирах на пълзящ боб.

Бобовите зърна бяха големи, тежки, пет-шест парчета тежаха една унция, но затова пък струваха евтино — всичко на всичко шест копейки, за останалите пари Веркмейстер ми позволяваше да събера във вестник хубава градинска пръст, освен това ми даваше и подробни наставления как се сади боб.

Вкъщи веднага изсипвах рохкавата черна влажна пръст в паница и заравях в нея големите си плоски бобови зърна — твърди и мъртви, като ланжероновските камъчета с шоколаден цвят, придобили загладен и лъскав вид от вълните.

Всичко наоколо се раззеленяваше.

В кухнята имаше зелена купчинка, приготвена за великденската трапеза — пирамидка от клечици, покрита със сукно, върху което намазваха като хайвер лепкавите семена на крес-салата, поливаха ги три пъти дневно и те изведнъж почваха да растат, като отначало пускаха безцветните червейчета на първите си кълнове; после купчинката се раззеленяваше като добре поддържана морава и красива, свежа, изпълваше кухнята с остър мирис на избуяло растение, в очакване на деня, когато боядисаните великденски яйца ще я обкръжат.

На Французкия булевард по голите диви кестени едрееха и бяха готови да се разпукнат грамадни пъпки, като че намазани изобилно с туткал.

На гробищата около маминия гроб с мраморна плоча и бял мраморен кръст се подаваха от земята ярките игли на младата трева и пробождаха сухите полуизгнили листа на ланшната шума.

Всички растения наоколо се готвеха да възкръснат след зимната смърт.

И аз почти не се отделях от паницата с посадения боб.

 

 

… пред очите ми се извършваше възкръсването на мъртвите семена, тяхното тайнствено, но съвсем нагледно превръщане в зелено растение. Виждах как отначало от неподвижните бобови зърна се подаваха малки безцветни кълнове, как после кълновете надебеляваха, наливаха се с жизнени сокове, огъваха се и се впиваха в земята, заравяха се дълбоко в нея, почваха да пускат корени, докато в същото време бобовите зърна продължаваха да стоят неподвижни, лишени от признаци на живот…

 

 

Но така само ни се струваше. Чувствувах, че в тях почва да се заражда жизнена енергия. Преди това бях разглеждал под микроскоп тънък разрез от лист на дърво със сто пъти увеличени клетки, с тяхната прозрачна протоплазма, със зрънцата хлорофил и скорбяла, подобни на ръбести раковинки.

Когато гледах с едно око през микроскопа този удивителен вътрешен мир на растението, недостъпен за обикновеното човешко зрение, аз не виждах, но чувствувах в растителната клетка някакво постоянно, незабележимо движение, складиране на незнайно как и откъде дошли жизнени сили. Тези незрими сили, тая неукротима енергия като че можеше да събори всяка преграда:

 

 

… неведнъж бях виждал, как стъблото на някой на вид слаб плевел издуваше асфалта, пробиваше го, разчупваше го и излизаше навън, на божия свят, на слънце. Виждал бях цели дървета, израсли в стари камбанарии, съборили мазилката, пробили оголената старинна тухлена зидария…

 

 

В онова време вече знаех, че тази сила е резултат от превръщането на светлината в механична енергия и това необяснимо за моя още слаб разум превръщане се нарича фотосинтеза.

Фотосинтеза! — като че това можеше нещо да обясни.

И докато в кухнята все по-ярко зеленееше гъстата великденска купчина, докато леля поливаше на балкона с малка лейка разсада от ароматен тютюн и петунии, посадени в плоски борови сандъчета, аз не изпусках от очи глинената паница, където подобно на малко кръгло гробище, във влажната веркмейстерска пръст бяха погребани моите все още мъртви бобови зърна.

Почти пред очите ми ставаше чудото на тяхното възкръсване. Слънчевата пролетна светлина, превърната в механична енергия, изведнъж обърна моите бобови зърна, изкриви ги на една страна, вдигна ги над земята, разполови ги, разтвори ги като ковчези, после всяка месеста част още веднъж се обърна и стана сочнозелена, превърна се в листче и листчетата две по две се издигнаха върху зелено краче, като че направиха малко разпятие, а паницата ми изглеждаше като голгота от пръст, където едновременно се извършваше чудото на смъртта, възкресението и възнесението. Извитото стъбълце на растението с все нови и нови чифтове листа, а после с червените обички на бобовия цвят се виеше вече нагоре по обтегнатия канап…

 

 

… а пролетното слънце така беше затоплило широкия дървен перваз на прозореца, че той се покри с мехурчета блажна боя…