Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (71)

В горните слоеве на атмосферата…

Все пак отначало направихме опит да проникнем в хиподрума на Руското дружество на коневъдите — или как точно се наричаше, не помня — да проникнем безплатно, през оградата, при което Боря едва не скъса новия си летен шинел с копринена подплата, но довтасалият пазач ни напердаши, след което не ни оставаше нищо друго освен да си купим входни билети и трябваше да ги плати Боря с голямо неудоволствие: аз нямах в джоба си пукнат грош, а у Боря винаги се намираха парички.

Този ден на хиподрума не бяха насрочени конни състезания, а полети с аероплана „Фарман“ на знаменития борец Иван Заикин — най-силния съперник на великия Поддубни. Заикин за известно време стана авиатор. Той бе наш кумир и някои смятаха, че по техника превъзхожда дори Поддубни.

Заикин стана авиатор по силата на тогавашната мода. Всеки известен спортист трябваше да бъде и авиатор. Това вдигаше около името му шум и му правеше реклама.

Ние с Боря отидохме не толкова заради Иван Заикин, колкото да видим знаменития писател Куприн, пристигнал от столицата в Одеса, който според слуховете трябваше да извърши полет заедно със Заикин.

Моят приятел Боря, който вече бе успял да прочете „Гранатовата гривна“, „Дуел“ и „Щабскапитан Рибников“, особено много искаше да види Куприн.

На хиподрума нямаше много народ, повечето бяха прости хора, с входни билети като нас. На трибуната се виждаха няколко богати дами с грамадни капели, които жадуваха да видят знаменития писател, както и двайсетина студенти и напети офицери, дошли заради „Волжкия борец“ Заикин, но между другото и за полета.

Духаше доста силен вятър и публиката се страхуваше, че полетът ще бъде отменен поради неблагоприятните метеорологически условия, което тогава, в началния период на авиацията, се случваше доста често.

Уличните хлапета висяха накачени по акациите зад хиподрума и едва сдържаха безпокойство си: ще отменят ли полета, или няма да го отменят? Но не след дълго, портите на дъсчения хангар далече зад конюшните се отвориха и няколко войника от местния гарнизон, с кепета на главата, изкараха на пистата жълт биплан на дебели гумени колела. В това време отнякъде се появиха Куприн и Заикин и бавно минаха покрай трибуната.

 

 

Волжкият борец беше облечен в жълто кожено палто, с кожен шлем, с черни кожени ръкавици, разширени горе като фуния; светлорусите му мустаци, засукани нагоре по пехливански придаваха на селското му красиво лице решителност и безстрашие, а неговият другар, знаменитият писател, шишко, с кръгло лице като на татарин и тесни зеленикави очи, вървеше редом с бореца-авиатор, облечен в така наречената шведска куртка — черна, кожена, къса — изпод която стърчаха няколко вестници. На хиподрума веднага плъзна слухът, че поради ужасно ниската температура, която цари в горните слоеве на атмосферата, където Заикин възнамеряваше да издигне своя летателен апарат, Куприн решил да направи по-топла шведската си куртка като напъха под нея двайсетина броя от вестник „Одески новости“, на който той беше специален кореспондент и трябваше да извърши заедно със Заикин рекорден полет най-малкото на триста метра височина, което за нас с Боря се равняваше на истинско чудо на авиацията, на нещо почти невероятно…

— Ваня, да не настинеш! — крещяха поклонниците на Заикин от дърветата и откъм оградата.

— Александър Иванович — чуваха се развълнувани гласове от трибуната, — пощадете се заради руската литература!

След като се поклониха на публиката на всички страни, Заикин и Куприн се спряха в края на пистата, където войниците бяха докарали „Фармана“, държейки летателния апарат за носещите го повърхности. Механикът французин, докарал авиационния мотор „Гном“ от Иси льо Мулино край Париж, оглеждаше от всички страни биплана, изпробваше закрепването на разпънките, здравината на тънките стоманени въжета, проверяваше подвижността на височинното кормило и публиката със завист оглеждаше спортния му кариран каскет по последна парижка мода, макслиндеровските мустачки и кожените гамаши на малко кривите му крака.

Заикин леко поклати аероплана, от което се получи звук като от музикален инструмент, и ловко се покатери на седалката си, а Куприн с пъшкане се промъкна зад гърба му и се настани под месинговия бензинов резервоар, в който като в самовар се отразяваше хладното слънце на този незабравим ветровит ден.

Публиката започна да ръкопляска и в отговор Заикин стана и помаха с голямата си ръкавица с рицарска маншета, а Куприн приповдигна над ниско остриганата си глава с перчем малкия си каскет с копче на върха и после го сложи с козирката отзад.

— Контакт! — викна французинът механик.

— Тъй вярно, контакт — отговори по цирков маниер волжкият борец и завъртя копчето на механизма за запалване.

Двама войника под ръководството на французина с усилие завъртяха няколко пъти дървеното лакирано въздушно витло, моторът „Гном“ „кихна“ и изведнъж витлото със страшно бръмчене се завъртя, пръскайки наоколо капки рициново масло, с което беше смазано.

Вдигнаха се облаци прах.

Ние с Боря, с нахлупени до очи ученически фуражки, стояхме неподвижно един до друг, очаровани от зрелището на последните мигове преди аеропланът да се втурне напред, да се откъсне от земята и да достигне рекордната височина от триста метра, като прослави навеки великия борец от средна категория Иван Заикин и знаменития писател Куприн — покорителите на въздушната стихия и на силата на земното притегляне.

— Разбираш ли, че присъствуваме на историческо събитие? — процеди през едрите си предни зъби Боря и стисна силно ръката ми.

— Иска ли питане! — прошепнах му в отговор и сълзи на възторг овлажниха миглите ми.

 

 

… не, няма две мнения, моментът беше незабравим: двама безумни смелчаци, двама кумири, презрели опасността, без да обръщат внимание на студения дофиновски вятър, рискуват да се издигнат над хиподрума и като достигнат горните слоеве на атмосферата, където може би ги дебнат непредвидени опасности, да докажат на целия свят на какво е способен безстрашният руски човек!…

 

 

Връхлетени от облак прах, войниците, които държаха аероплана за опашката, побягнаха встрани, като изтрополяха с ботушите си, вятърът грабна кепетата от стриганите им глави, „фарманът“ затича и под гръмкото „ура“ на публиката се откъсна от пистата, направи рязък вираж във въздуха и не изминал четвърт кръг, меко падна на Второто еврейско гробище, известно между другото и с това, че там имаше мраморен паметник със златен надпис под шестоъгълния щит на цар Давид:

„Тук почива Лазар Соломонович Вайнщок, коректен играч на карти“.

Трибуните ахнаха… Незабавно към мястото на катастрофата направо през хиподрума се понесе с добре познатите тревожни сирени каретата на „бърза помощ“, впрегната в чифт врани коне, а след нея препуснаха няколко файтона и частни екипажи, в които имаше развълнувани хора: французинът-механик, началникът на полицията, няколко студенти контета с бинокли и разплакана дама с боа от щраусови пера…

 

 

… Ние с Боря с ужас се вглеждахме в далечината, гдето сред мраморните надгробни паметници на Второто еврейско гробище стърчаха двете леки крила на падналия настрани биплан. Въпреки нашите най-мрачни предчувствия, всичко мина благополучно.

Отначало каретата на „бърза помощ“ весело се върна празна, после с умерен ход пристигна файтон, в който, облегнати на възглавниците, с доста смутен вид седяха цели и невредими волжкият борец Иван Заикин и знаменитият писател в своята шведска куртка, натъпкана с вестници, за да не се простуди в горните слоеве на атмосферата.