Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (70)

Раждането на братчето

Когато бавачката ме върна от разходката, съблече ме и аз влязох в гостната, беше вече почти тъмно, а мама и още някаква жена седяха една до друга в креслата до масичка, покрита с кадифена покривка, и разглеждаха някаква книга.

Книгата не беше дебелият, добре познат ми албум в медни пружинени закопчалки и дебели лакирани бели картонени страници със златен ръб, по които бяха наредени семейни фотографии.

Този албум винаги се намираше до газената лампа, поставена на високо краче, с красив бронзов резервоар и матов абажур във вид на полуразтворено лале, откъдето се подаваше връхчето на лампеното шише, над което нагрятият въздух винаги трептеше.

Когато се стъмнеше, донасяха вече запалена лампата от кухнята, където се пълнеха с газ и палеха всички наши лампи, и тогава малката гостна със стара мека мебел ставаше в моите очи някак си особено уютна вечер, почти приказна, за което много допринасяше сянката на фикуса с овалните му листа, които изведнъж ясно, но не рязко се появяваха върху изтритите, леко позлатени тапети.

Но тоя път беше станало доста тъмно, а запалена лампа все още не бе донесена.

 

 

Жената, седнала до мама, познах отначало по черните вълнени дрехи, пропити с приятна миризма на тамян и зехтин за кандило, а също по белия цвят на закръгленото й лице, обкръжено от колосания край на касинката, подаваща се изпод черната монашеска забрадка.

Тя беше възрастна милосърдна сестра от Стурдзовската евангелистка община и имаше някакво не съвсем ясно за мене, близко отношение към нашето семейство, особено към мене: чувал бях как възрастните казваха за нея, че тя ме била поела.

Но какво значи поела не разбирах, само чувствувах в това някаква необяснима, тъмна тайна. Ясно разбирах, че невинаги съм живял на тоя свят: отначало съвсем не ме е имало, но съм съществувал, а дори да съм съществувал, то съм бил ни жив, ни мъртъв в някакво тайнствено място и Акилина Афанасиевна, така се наричаше сестрата от Стурдзовската община, по някакъв начин ме е спасила оттам още съвсем мъничко бебе — поела ме е с пълните си топли ръце, като че намазани, по далечно сходство с името й, с неприятно сладникав глицерин, какъвто веднъж лизнах от тапичката на маминото шишенце.

В нашето семейство Акилина Афанасиевна се смяташе като далечна роднина и на големи празници идваше понякога у нас.

Веднъж ние с мама отидохме да я посетим в Стурдзовската община — сграда, която не приличаше на руска, построена от някакъв здрав груб камък, с часовник над входната врата, и аз помня тъмния тесен коридор, студения здрач там и окаченото на три верижки цветно кандило, което гореше пред иконата.

… По цялата дължина на коридора имаше пътека, която заглушаваше стъпките ни…

 

 

Мама не успя да ме хване за ръката, когато аз вече откачих синджирчето от гвоздея и кандилото тежко тропна на пода, угасна, започна да дими, зехтинът му потече по пътеката, а най-ужасното беше, че в този миг в дъното на коридора се показа настоятелката на общината в черна царствена мантия, с висока патерица в ръка и изразът на бледото й слабо лице с високо вдигнати, гъсти като мустаци вежди беше страшен.

Така се изплаших — особено ме уплашиха кипарисовите марангозени броеници, висящи на ръката й, — че едва не припаднах, а тя се приближи до мен и леко, но доста болезнено ме шляпна по ръцете и процеди през стиснатите си устни:

— Отвратителен немирник.

Сега вече не помня как ме изведоха от общината, където така се посрамих, но оттогава, кой знае защо, у мен се появи увереност, че Акилина Афанасиевна ме е поела именно тук, от този мрачен коридор с тесни готически прозорци, с димящо над пътечката кандило и с черната фигура на настоятелката, насочила към мене високата си патерица, и в душата си винаги таях благодарност към Акилина Афанасиевна за това, че ме е поела с меките си пълни ръце и ме е изнесла оттук на божия свят, в света, където слънцето грее, листата трептят, врабчетата скачат и по небето над дългия железен покрив на когановския приют тичаха весели облаци, гонени от ланжеронския вятър.

Сега в тъмната гостна видях Акилина Афанасиевна с нейната кожена акушерска чанта върху коленете. На масичката забелязах отворена книга, такава книга у нас нямаше: сигурно я беше донесла Акилина Афанасиевна. Забелязах, макар да беше доста тъмно, че книгата е с картинки и веднага се покатерих на мамините колене да разгледам картинките. Неудобно ми беше да седя там, тъй като ме подпираше много надебелелият й в последно време корем, на което впрочем не обръщах особено внимание. Теглех се към отворената книга с желание да разгледам рисунката, която не се виждаше ясно в мрачината. Рисунката ми се стори странна, необикновена, тъй като не намерих в нея изображение на познати предмети — хора, дървета, животни, къщи, тоест всичко онова, което обикновено има в книгите и се нарича картинки.

Видях картинка, която изобразяваше нещо подобно на извита краставица с подгъната едра глава и както ми се стори, със заспали детски очи.

— Какво е това? — попитах аз мама.

— Това не е за деца — отговори мама.

— Да, но какво е? — настоявах аз.

— В тъмното не може да се разбере — каза шеговито усмихната Акилина Афанасиевна.

Тогава поисках да донесат лампа. Донесоха лампата, но в това време книгата изчезна. Бяха я скрили някъде. Изчезна картинката, която всели смут в душата ми.

 

 

На сутринта почувствувах, че нещо у дома не е наред: мама не ставаше от леглото, татко ходеше по стаите и си личеше, че няма намерение да отива на училище. В гостната пак се появи Акилина Афанасиевна с чантата си.

Дадоха ми да пия чай с мляко, облякоха ме топло като за дълга разходка, в палто и гамаши, мама ме целуна със сухите си устни по челото и каза, че готвачката ще ме заведе за цял ден на гости при едни познати, които живеят зад циклодрума, близо до Ланжерон, срещу празното място, където по-късно направиха новата част на Александровския парк, а тогава там растеше кафяв есенен бурен и стигаше чак до стръмния бряг, сякаш надвиснал над бушуващото мръсно море, и поривистият силен вятър превиваше на една страна сухите трънки — ветрогони и бръскаше в лицето студена прах, смесена с влакънца от репей.

Студено ми беше в есенното палтенце, вече поотесняло, и тънките вълнени гамаши не ме топлеха.

Цял настръхнал влязох в непознатата квартира, където вече ме очакваха. Изтичаха насреща ми две момиченца, показа се с ласкава усмивка майка им, после видях баща им — полковник с бакенбарди, в мундир на пограничен офицер.

Той се люлееше в един стол-люлка и снизходително ме потупа по бузата с костеливата си ръка, която ми напомни на покойния ми екатеринославски дядо, маминия баща, същия, който някога ми подари Лимончо.

Жилището на новите ми познати беше просторно, богато, с топла остъклена тераса, цялата в тропически растения и клетки с канарчета, там имаше още дълга маса за хранене и наредени около нея градински плетени столове.

Момичетата бяха по-големи от мене — високи, слаби, учтиви, приветливи. Развличаха ме както възпитани домакини развличат не много интересен гост: даваха ми да пия какао с кифли-рогчета, показваха ми картонен театър-играчка, рисуваха заедно с мене върху особено матово стъкло различни предмети и в цялото им мило, деликатно поведение прозираше съчувствие, тъга, дори тревога, които не разбирах.

Майка им пушеше много тънки цигари, изтърсваше лилавата пепел в седефена раковина и сегиз-тогиз ме викаше при себе си и галеше остриганата ми, твърда на темето коса…

(Не забравяйте, че имах две връхчета на темето, аз бях „щастливец“.)

… При това изразът на лицето й ставаше съчувствено тъжен и изпълнен с едва прикрито любопитство.

Нашата готвачка отдавна си бе отишла, а аз чух как майката на момичетата й казва да не се безпокоят за мене: ако работата се проточи, ще нощувам в гостната им на столове.

Но какво можеше да се проточи?…

Тревога обзе душата ми. Безпокойството ми растеше и аз, кой знае защо, си представях чантата на Акилина Афанасиевна и картинката в книгата, чийто смисъл не можех да разгадая, макар и да предполагах, че загадката на моето отиване в чуждата къща е свързано тъкмо с тая неразгадана картинка, в това като че свито на кълбо телце с голяма сънена глава, отпусната надолу, в странната личинка, която вчера не пожелаха да ми покажат на светлината на лампата.

 

 

… струва ми се, че се казваше не Акилина Афанасиевна, а Савишна. Да, точно така. Но това няма значение, както не би имало значение, ако се казваше не Акилина, а Гликерия…

 

 

Момичетата имаха бона^[1] и тя ни заведе на разходка в Ланжерон, където високите вълни се нахвърляха върху скалите и размътеното море се показваше тук-там с ярката зеленина на октомврийската буря.

Пак ми беше студено и боната вдигна яката ми с избродирани малки котви и зави шията ми с цветен вълнен шал, от което се почувствувах още по-самотен.

Под тъмните облаци, устремени на върволица над Ланжерон, край стръмния бряг в сухия бурен лежаха войници, които имаха учение, както узнах от боната — радиотелеграфна рота. Пускаха в небето платнен, така наречен балон-хвърчило и той под напора на силния вятър трещеше и се издигаше косо все по-нагоре и по-нагоре към черните облаци, привързан за тънко стоманено въже, което скрити в бурена войници със зелени пагони размотаваха от голяма желязна макара. До тях в репея бяха полираните дървени сандъчета за електрическите батерии, съединени чрез черен проводник с балона-хвърчило, откъдето от време на време, както ми се струваше, изскачаха малки сини светкавици — искри от гръмоотвода на радиотелеграфа.

Боната ми обясни, че войниците изпращат електрически телеграфни сигнали на миноносеца, който се гмуркаше в бурните вълни срещу Ланжерон. Видях върху мостика на миноносеца малка фигура на матрос, който подобно на вятърна мелница размахваше ръцете си, с две сигнални флагчета в тях.

Във всичко това имаше нещо ново, зловещо военно, някакво тъмно предзнаменование, и аз, пъхнал ръчички в ръкавите на късичкото си палтенце, се чувствувах сирак.

Прекарах при познатите целия ден, закусих, обядвах и вечерях, при което, спомням си, ме порази богатата вечеря: войникът-ординарец със зелени граничарски пагони и бели платнени ръкавици поднесе пържени кокоши котлети със зелен грах, а на масата върху порцеланова дъсчица имаше сълзящо швейцарско сирене с големи дупки.

Настъпи вечерта. Стъмни се= Откъм Ланжерон духаше вятър.

Лампите бяха отдавна запалени. Златните рибки в аквариума заспаха, увиснали като хипнотизирани сред водораслите, обсипани с бисерни нанизи от въздушни мехурчета.

Странният ден, прекаран при чужди хора, впечатленията от балона-хвърчило с цветни платнени плоскости, който косо летеше нагоре, в облаците, искрите, изскачащи от антената, шумът от развълнуваното море и от разлюшкания бурен умориха мозъка ми, очите ми сами се затваряха, започнах да капризнича и майката на момичетата най-сетне поръча да ме сложат да спя на допрени столове в гостната, сред декоративни растения, бронзови статуетки и големи картини в позлатени рамки, една от които особено ми харесваше, но и ме плашеше с красотата си: черноока неаполитанка, с вдигнато в ръка дайре.

Ужасих се от мисълта, че ще се наложи да спя — като сираче! — в чужда къща и през нощта ще ме гледа с черните си очи италианката, пристегната с червен колан.

Но в същото време дойде готвачката ни, възбудена, весела и ми каза:

— Е, слава богу, имаш си братче, да вървим по-скоро у дома, майка ти се безпокои за тебе.

Беше донесла оренбургския шал, с който ме зави над палтото и който, както ми се струваше, винаги излъчваше топлата, домашна, малко кухненска миризма на екатеринославската баба, и скоро, едва държейки се на крака, с натежали за сън очи, с ланжеронски бурен в плетените гамаши, се озовах у дома, в нашето малко тристайно жилище, необикновено ярко и весело осветено от лампи и свещи.

Преди да видя току-що появилото се на белия свят братче — за което все не можех да повярвам, — аз усетих силната миризма на попарено липово дърво и залети с вряла вода пелени. После видях на креслото в гостната отворената чанта на Акилина Савишна и най-накрая зърнах и нея на вратата на спалнята с колосаната си касинка и бели, пълни, сладко-глицеринени ръце, голи до лакътя.

Веднага се виждаше, че тук тя е главното лице, разпоредителката.

 

 

… мярна се татко с разкопчан сюртук, развълнуван…

 

 

Видях липовото корито, поставено на две кухненски столчета. Изглежда наскоро бяха попарили коритото с вряла вода, защото във въздуха силно и приятно миришеше на ароматна дървесина. Дъното на коритото беше постлано със сгънати на няколко ката бархетни пелени, а върху пелените лежеше съвсем мъничко, дългичко бебе с още червено телце и коремче, превързано с марля.

Акилина Савишна внимателно поливаше бебето с чаша топличка вода и нежно гладеше кукленските му ръчички и крачка с гальовните си длани, създадени сякаш единствено да къпят новородени деца.

 

 

… Видях церната, слепена на челото косичка на моето кой знае откъде дошло братче, неговите сърдито стиснати очички…

 

 

Акилина Савишна държеше бебето по корем в голямата си длан над коритото, а татко, без да се бои, че ще намокри новия си сюртук с копринени ревери и колосани маншети, поливаше с каната и водата се лееше по нежното телце на новото бебе, свито като очистена ракова шийка. От мъничката му устица изскачаха мехурчета и беззвучно се пукаха. Видях как Акилина Савишна избърса с ръка бебето, а после го сложи по гръб на масата и здраво го пови, така че то стана твърда неподвижна кукла без ръце и само мъничкото смръщено личице, червено и потно, се подаваше от пелените, загърнали и главата.

Няколко пъти бебето, без да отваря клепки, издаваше с уста доста силен вик:

— Гу, гу, гу!

И тогава мама, която лежеше на кревата с разпилени върху възглавницата катраненочерни коси, като на девойка, с нежно усилие се усмихна с изпохапаните си устни и проговори едва чуто:

— Ах ти, мое малко гугутче.

Оттогава дълго време наричахме малкото ми братче Гугутче.

Когато Акилина Савишна сложи повитото бебе до мама и приближи личицето му до нейната гърда — надута, влажна, с коралово кафяво зърно и капка мляко на него, мама с усилие протегна към мене отслабналата си мургава ръка, погали ме по главата с двете въртолчета на темето, с усилие размърда устни и каза:

— Целуни братчето си.

 

 

… и аз внимателно, като към икона, допрях устни до кръглото личице на „Гугутчето“, изпитвайки едновременно и неизразима нежност към това чудесно създание на природата, и неясна болка от някакво мрачно предчувствие, което прониза сърцето ми.