Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (67)

Животът на Днестър

Прекарахме веднъж лятото над Днестър: наоколо имаше хълмове — каменистите предпланини на Карпатите — обрасли с пълзящи треви, нискорасъл пелин, безсмъртниче, с неговите прозрачно лилави листенца, като избелели цветя от гробищата. На някои места чернееха следи от цигански огньове, около които сухата трева беше прогорена от въгленчета и аз събирах тези въгленчета, и си представях циганския табор, нощувал тук: талиги с платно, шатри, циганки в дълги пъстри поли, цигани с рошави бради, тъмносини като къпини. А тъй като тогава много се говореше, че циганите крадат деца, аз здраво държах ръката на мама, когато заспивах, и със заплитащ се език я молех добре да ме пази и да не ме дава на циганите.

На склона край Днестър, където курортистите ходеха да се любуват на залеза, имаше направено огнище: плосък варовиков камък, ограден отстрани от други два варовикови камъка, а отзад за гръб — четвърти камък, доста висока тясна плоча със слюдени следи от малки степни охлювчета и лъскави люспици от опушен кварц. Това огнище мама наричаше трон. Оттук се откриваше особено красива гледка към залеза, пламтящ над сивата от пелин камениста степ, където в розовата на слънцето суха трева изведнъж пропълзяваше водна змия или изправен над дупката си като стълбче, посвирваше лалугер, малък, симпатичен, обърнат с гръб към привечерния степен вятър. Оттук се виждаше отсрещният бряг на Днестър — глинени урви с кръгли черни дупки, откъдето излитаха бързолети и кръжаха над пенестия бързей на Днестър, подмиващ стръмните му брегове.

 

 

… Когато най-сетне слънцето залезеше и на небето изгряваха първите няколко звездички, ние се любувахме на разкошната гледка, на параходчето, което по това време винаги минаваше край нас долу по Днестър, като шумеше с колелата и пускаше от огнедишащия комин цял фойерверк от златен дъжд.

 

 

Параходчето заобикаляше малкия остров сред реката, където — знаех — се намираше цветарника на някакъв немец, там веднъж ходихме с лодка да купим луковици на зюмбюли и лодката ни се люлееше от вълните, вдигнати от парахода, който се отдалечаваше в тъмнината на звездната нощ, а мама мечтателно го изпращаше с очи и каза:

— Каква прелест е параходът!

И аз повтарях след нея с известни затруднения:

— Кука прелест пуруход…

От което може да се извади заключение, че тогава не съм имал повече от три години.

 

 

Впечатлението от огнедишащото параходче по някакъв начин е свързано с едно събитие, станало преди или наскоро след моето раждане.

Става дума за катастрофата в Черно море край Одеса, когато една нощ се блъснали два парахода и загинали много хора. Тази катастрофа с човешки жертви беше тема на разговори в продължение на години, а тъй като единият от параходите се наричал „Колумбия“, то и досега тази дума събужда у мене тягостно чувство.

Навсякъде се обсъждаха обстоятелствата, при които били съдени виновниците за катастрофата. Делото се оказало много заплетено и съдът дълго не можел да разкрие причините за произшествието.

Във връзка с това съм запомнил споменаваното от възрастните име Дорошевич, който написал тогава в „Одесский листок“ фейлетони за трагичния случай, за съдебния процес над капитаните на двата потънали парахода.

Били разпитани много свидетели очевидци, в това число и един грък, който казал със силен гръцки акцент следните думи, обясняващи цялата работа:

„Сли вапори без фонори, пасазири потонули“.

Което значело: параходите пътуваха без фенери, пасажерите потънаха. Гъркът очевидец казвал на парахода „вапор“, което на френски значи „пара“.

И така:

„Сли вапори без фонори, пасазири потонули“.

„Фонори“ значело, разбира се, фенери.

Това бе станало нещо като весела поговорка, която възрастните често произнасяха пред мен.

По-късно в моите представи гъркът свидетел се сля с друг грък — сладкаря Димба от чеховата „Сватба“.

 

 

Когато живеехме над Днестър, аз за първи път видях много и различни интересни неща: например, щъркела върху камъшитовия покрив на паянтовата молдавска къщурка, която бяхме наели за лятото. Щъркелът стоеше до голямото, небрежно направено от клончета гнездо, в което жената на щъркела — щъркелката лежеше върху яйцата, а щъркелът, изправен на един крак и притиснал до корема си другия, пазеше щъркелката. От време на време щъркелът отлиташе и донасяше в дългия си клюн храна — малка водна змия или зелена жаба с разперени крачета.

Щъркелът можеше да трака с клюна и това тракане ми напомняше резките звуци от дървеното клепалце на нощния пазач, каквито някога бях чувал нощем у бабини в Екатеринослав.

Татко се научи много умело да щрака с език, подражавайки на щъркела, и често в желанието си да позабавлява мене и мама, заставаше срещу щъркеловото гнездо с ръце пъхнати в колана и вдигнал високо брада, звънко, отсечено отчетливо щракаше с език и викаше щъркела на разговор.

Щъркелът започваше да отговаря на татко, а ние с мама се смеехме с глас и мама през сълзи казваше на татко:

— Престани, Пиер, ще ни умориш от смях. Държиш се като хлапе.

Мама го наричаше Пиер; аз мисля, че това „Пиер“ го бяха взели от „Война и мир“, книга, която в нашето семейство се смяташе за свещена.

 

 

… За цял живот запомних молдованците с техните цървули от неощавена кожа, кожените им жилетки и високите овчи калпаци, които носеха въпреки лятната жега…

 

 

В Карпатите валяха дъждове, топяха се снеговете и тогава Днестър изведнъж потъмняваше, набъбваше, излизаше от бреговете, така че каменната дига срещу нашата къщичка оставаше под водата и над нея с главозамайваща бързина се носеха дълги вълни, от които вятърът откъсваше парчета сива пяна, каквато имаше по целия бряг, по крайбрежните храсти, събираше ги между тръстиката, почти изцяло заляна от придошлата вода с черните фунии на смъртно опасните водовъртежи.

През тези дни в Днестър често се давеха хора и от нашата къща аз следях със страх зловещите облаци и водните маси, които се издигаха и падаха като въртележка.

След няколко дни дъждовете в Карпатите спираха и водата в Днестър спадаше — понякога дори под предишното ниво, — дигата пак се показваше изпод водата, а по пясъчните плитчини ходеха щъркели и кълвяха между полуотворените черупки тлъсти речни миди с неприятен черен цвят.

Отивах към плитчината, осеяна с раковини, и се дивях на техния вид, на дишащите им половинки, които ту се отваряха, ту се затваряха, като че не им достигаше въздух. Учудвах се, че са живи, че дишат, че сякаш си подават езиците.

Когато започваше наводнение и дигата се скриваше под водата, ние с мама викахме:

— Довиждане, дига!

А когато водата се отдръпваше, ние приветствувахме появяването й изпод водата пак с викове:

— Здравей, дига! Ку-ку, дига!

 

 

Два-три пъти през лятото татко трябваше да отива по епархийски работи за няколко дни в Одеса, до която, въпреки че беше близко, съобщенията бяха много неудобни: с прехвърляне на сал, и с две железопътни прекачвания. Знаех само, че татко трябва да стигне пеша до някаква си Резина — голямо село, или дори малко градче с магазини и поща, — после да се прехвърли със сал до Сахарна, а оттам да стигне по някакъв начин до железопътната гара Рибница, където веднъж, отивайки на курорт, наистина видях през прозореца на вагона огромна, току-що хваната моруна, която вдигаха с кука за опашката, слагаха я върху железничарския кантар, посипан с едра сол, и някой с възторг извика, че рибата тежи един и половина пуда.

Обикновено очаквахме връщането на татко с огромно нетърпение, всеки ден излизахме да го посрещаме. А той се появяваше винаги неочаквано и винаги в първата минута не си приличаше.

Веднъж отидохме с мама да го посрещнем на пътя, а в това време през Днестър, отнасяна от течението, плаваше от отсрещния бряг към нас лодка, на чиято кърма седеше пътник, облечен в черно, с дълга коса, който със своя вид напомняше на млад монах или на псалт. Отначало не му обърнахме внимание, но изведнъж мама замаха с чадъра, който носеше на рамо и извика:

— Пиер! Пиер! Господи, не можах да го позная!

В лодката беше моя баща с добре познатата ми плетена кошница на колене. Като ни видя, татко на свой ред почна да размахва черната си широкопола шапка с избеляла панделка. Оказа се, че е слязъл на по-предишната гара и е решил да се прехвърли на другия бряг не със сал, а с лодка, за да спре на дигата точно срещу нашата къщичка, която бе кацнала върху каменистия хълм, обрасъл с пелин, и бе толкова красива с щъркела на покрива.

За тия няколко дни тила на татко бе обрасъл с истинска грива, лицето загоряло, черното лятно палто — потънало в прах и мама, като го прегръщаше и целуваше, току възкликваше:

— Ах, Пиер, я се виж на какво приличаш! Да вървим по-скоро да се измиеш. Вратът ти е просто черен от пътуването.

А аз се мъчех да измъкна дървената запънка, да вдигна капака и да погледна в скърцащата кошница, защото знаех, че там непременно ще има за мене подаръци от града; после татко ме качваше на прашното си рамо и ние — татко, мама и аз, весело вървяхме по черния селски път към къщи. Струваше ни се, че освен нас тримата, няма никой друг на света.

 

 

… как се обичахме ние тогава!…

 

 

Друг път тръгнахме да посрещнем татко, излязохме на пътя и незабелязано стигнахме до Резина, където в покрайнините след неотдавнашните дъждове пътят се бе превърнал в непроходима локва, която не можехме да заобиколим, защото от двете страни на пътя се издигаха слепи зидове! Спряхме се с мама и изведнъж видяхме татко с неговата широкопола като на Максим Горки шапка, с лятното прашно палто, с пенснето и с познатата кошница в ръка; той внимателно се промъкваше между каменната стена и разводнените коловози на пътя, с отразеното в тях на ленти небе, вървеше с бавна и предпазлива стъпка по съвсем тясната ивица суха земя, леко посурваше рамо по зида, при което по ръкава му оставаха бели следи. Вървеше, без да ни забелязва, добродушно усмихнат при мисълта за скорошната си среща с нас, от блаженството, че се завръща при жена си и сина си.

Ние с мама притихнахме и дълго му се радвахме, без той да ни забележи.

 

 

… най-чудното беше, че след около шестдесет и пет години, когато всичко в света и в мене се бе променило, когато отдавна вече ги нямаше на белия свят нито мама, нито татко и остана само лекият, нежен и тъжен спомен за тях, аз се озовах веднъж в Резина и веднага познах мястото, където татко се промъкваше по края на пътя и посурваше рамо по каменния зид.

Тук дотолкова нищо не се бе изменило — дори огледалните ивици пак блестяха в гъстата черна кал на пътя, — та не бих се учудил, ако изведнъж видех татко, млад, с избеляла широкопола шапка, с кошница в ръка, брадат, прашен, добър, внимателно да се промъква към къщи — при мене и при мама.

Слязох от автомобила, опипах все същите варовикови камъни по зида, откъснах си стръкче суха сребриста тревица, която растеше досами зида и едва ли не плачейки от неволна скръб, се върнах в колата и помолих да тръгнем обратно край Днестър към Сахарна, а оттам за Оргеев, където през Първата световна война, по времето на Керенски, корниловци едва не ме разстреляха, а после към Кишинев, скъп и незабравим, защото там се запознах с Котовски през лятото на 1917 година…

И докато колата обръщаше, аз съгледах над тясната улица, над двата каменни зида да виси като закачен, с разперени крила и спуснати дългокраки нозе познатият ми щъркел и да ме разглежда с учудване — такъв стар и съвсем различен от онова малко момче с кръгло лице и тесни монголски очички…

 

 

Веднага си спомних нещо от нашия тогавашен живот на Днестър, отдавна-отдавна забравено.

Имахме познат местен арендатор, който ходеше с брезентово пардесю и мужишки ботуши. Кой знае защо той идваше понякога у дома и пиеше чай. Имаше странно име:

„Кисел Пейсахович Гробокопател Посесор“.

Така бе напечатано на голямата визитна картичка, която връчи на мама и татко при първото си посещение.

И още нещо.

Тук за първи път видях как дърпаха ушите на едно момче. И досега не мога да забравя това ужасно зрелище.

До къщичката в тоя прелестен кът край Днестър, наета като нашата за през лятото от някои си Меснерови, видях в градината им мадам Меснер, която правеше нещо на своя син, малък кадет с широки черни панталони и ленена лятна рубашка със сини твърди пагони. Момчето беше много по-голямо от мене и аз го възприемах като младеж. Толкова по-страшно беше онова, което видях. Отначало ми се стори, че те — мадам Меснер и нейният син кадет — играят на някаква странна игра. После си помислих, че мадам Меснер мие сина си с две гъби, които държи в двете си ръце, и дори забелязах как по зачервените бузи на кадета и по носа тече вода.

Това ме учуди.

Но като се доближих до плета, покрай който растеше блестящ на слънцето розов и червен слез, видях, че госпожа Меснер дърпа ушите на сина си. Дотогава бях само чувал, че понякога лошите възрастни хора дърпат ушите на децата, но не бях виждал подобно нещо и, право да си кажа, не вярвах много-много на това, мислех си, че така се говори само за да сплашат децата и да ги накарат да бъдат послушни.

И ето сега пред мен се откри ужасната истина: пред очите ми дърпаха ушите на голямо момче.

Мадам Меснер бе забила здраво опитните си ръце в ушните миди на родния си син, дърпаше ги напред-назад, и дори ми се стори, че чувам как пращят хрущялите им. Ушите на кадета бяха яркочервени и отекли и по цвят напомняха на цъфналия наоколо слез, сред който ставаше всичко това.

Мадам Меснер, набита светлоруса немкиня с малко пенсне, което се тресеше на порестия й напудрен нос, с копринена блуза, шумоляща на дебелия й гръб и силно стегната в талията, с колосана престилка — преди това бе пекла на малката газена печка Грец своя ябълков щрудел, — със зли воднисто-светлосини очи и двойна розова брадичка, действуваше с пухкавите си ръце като с лостове, с настървено упорство дърпаше подпухналите уши на момчето и неговото пурпурно лице бе облято в сълзи и изкривено от болка.

Чудесният ведър свят, грейнал в това росно утро край Днестър, изведнъж помръкна; едва не загубих съзнание; мама ме вдигна на ръце, притисна ме към себе си и пребледняла от негодувание ме отнесе по-далече от отвратителната сцена.

Не можах да забравя това много дълго.

Понякога в Одеса срещах на улицата вече порасналия кадет Меснер и се поздравявахме, при което все не можех да откъсна поглед от неговите малко щръкнали уши…

 

 

… За последен път се срещнахме по време на Първата световна война. Аз пътувах седнал върху раклата на тридюймовото полско оръдие, а той яздеше на кон срещу нашата батарея, беше с дълъг кавалерийски шинел, с хусарска фуражка, с кожена походна кутия за цигари през рамо и в ръката си с велурена офицерска ръкавица държеше камшик. Това беше край Минск през люта зима, в гъста смърчова гора, сред потънали в преспи дървета, зад които залязваше червено ледено слънце, и някъде наблизо беше артилерията, миришеше на дим от войнишките огньове, накладени от смърчови клони.

Меснер — вече красив млад мъж с мустачки — не ме позна и мина край мене, като поглаждаше коня си по шията. Погледнах след него. Зачервените му от студа уши ярко светеха срещу залязващото слънце с леден ореол…

 

 

Изведнъж си спомних живота на Днестър, татко, мама, черната следа от цигански огън сред каменистата земя, обрасла с пелин, спомних си въгленчетата от огъня и щъркела, който сякаш висеше над нас в разперени черно-бели криле и спуснати дълги крака.