Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (65)

Саморъчно направената количка

Сега, когато си спомням за това баснословно далечно време, кой знае защо, първом си представям — с всичките подробности — грамадната корона на някакво дърво, цял облак от трепкащи над мене листа, разлюшкани от сухия степен вятър и хвърлящи наоколо ми прашни многослоести живи сенки, и в същото време бялото, сякаш и то напрашено, жежко пладнешко слънце, което заслепява всичко наоколо, поражда болка в очите и превръща в сребристо блестяща водата в мътната река, наречена Буг, и много старото обрасло със зелена тиня воденично колело, което непрекъснато излива нагретите до бяло водни струи в тъмния, почти черен вълшебен вир, вселяващ ужас в душата ми.

 

 

… това беше някаква част на бившата Руска империя, степният юг, Новорусия, граничеща с Крим, с Черно море, с Бесарабия, с град Акерман, откъдето, както ми се струваше, лъхтеше като от отворена фурна горещ турски въздух.

 

 

… Някъде наблизо беше град Николаев, с гарата в село Трихати, откъдето пристигнахме тук, и пристанището, откъдето трябваше след известно време да заминем с параход у дома в Одеса.

Времето разби на късчета спомените ми подобно мраморна надгробна плоча, лиши ги от връзка и последователност, но запази подробностите, които нищо на света не можа да заличи, както отделните позлатени букви от името върху плочата все пак подсказват за живял някога човек:

… Нещо като разбит на късчета живот. Но разбит не морално, а физически „на парчета“ вследствие вечно действуващия закон на разрушението и съзиданието. Впрочем това може би повече прилича на византийската мозайка, която след много години видях в Киев и в Константинопол, където хората, предметите, ангелите, светиите и целият този тъмен с мъждукащо злато фон, върху който бяха изобразени, представляваше най-изкусно направено живописно пано от: лазурит, яркочервено стъкло, млечнобял и яркозелен мрамор, хром и други…

Може би от такъв вид парченца е била сглобена тежката разноцветна дъска на моя живот с всичките живописни подробности, превърната от нечия ръка отначало в пъстри стъкълца, после стъкмен в живописно пано и накрая раздробен от времето, загубил форма, но не загубил цвят, за да бъде отново сбран в едно единно, прекрасно цяло…

 

 

… Може би: Раздробен живот? Късчета живот?…

 

 

Грамадната в сравнение с мене корона на споменатото дърво — може да беше явор — напуканото му стъбло и мястото, откъдето се разклоняваха дебелите клони бяха тогава подробности от някаква голяма мозайка, сега вече разбита на парчета, но чакаща времето, когато нечия вълшебна сила отново ще ги съедини в прекрасно цяло.

 

 

Като сега виждам над главата си гъстия листак на дървото и сред тази маса късчета облаци, бели като бучки захар и само тук-там с точици небесен лазурит.

Босокраки селски хлапета се покатериха на дървото и донесоха гнездо с пълнички сврачета „сорокопутики“. Но това име аз свързах с думата „пуд“, и малките кръгли птичета си представих като наредени в гнездото грамчета от по един фунт, каквито бях видял наскоро за първи път в прохладната селска бакалница, с медни блюда на везните, и с миризма на катран, газ, петмез, ръжени курабийки, сарашка кожа, на някакви конски такъми, хамути и на пръстен под, поръсен с топла речна вода от чайник във вид на осмица.

Изглежда селските хлапета бяха дошли при баща ми да му продадат гнездото с птичетата за мое забавление, но татко не купи сврачетата, а даде на момчетата две копейки да отнесат гнездото на предишното му място, защото бащата и майката на сврачетата с отчаян крясък кръжаха над главите ни и искаха да спасят децата си.

 

 

… През това лято за първи път видях поле, степ и крави с телета и едно петнисто теле стоеше с разкрачени широко нозе, с отметната встрани опашка, изпод която по сухите степни треви течеше мътночервена струя, а един човек с мокър от пот каскет и прашни, напукани ботуши пристигна с кабриолет, от който замайващо миришеше на смазка за колела, затоплена мушама и конска пот, погледна телето и каза, че това е „кървав дрисък“, — и помня как ме изплашиха, дори потресоха тия думи, казани с груб мъжки глас…

 

 

Не си спомням вече къде сме живеели тогава, помня само белите напечени и напукани пътечки сред сухата степ колко болезнено драскаха босите ми пети и как се боях да не настъпя кравешките лайна, сухи отгоре и мокри вътре.

Понякога ходехме на гости някъде при „съседи“, които не бяха дошли за лятото, както ние — мама, татко и аз, а живееха тук постоянно в къща със зелен покрив, заобиколена с прецъфтял люляк и пирамидални тополи. У тях винаги имаше много гости и аз си спомням сухата глинеста земя пред къщата, лехата с белите звездички на тютюна и с лилавочервените цветчета на „нощната красавица“, която денем плътно свиваше своите цветове като чадърчета.

 

 

И тук веднъж, когато бях на гости, аз се изложих: влязох в трапезарията, видях на масата (приготвена за вечеря) чиния с нарязани кръгчета пресен телешки салам, изскочих на терасата при гостите и възторжено викнах към мама:

— Мамичко, ставай по-скоро, там има телешки салам!

Всички дружно се разсмяха, а мама се изчерви, сконфузи се — не бях я виждал толкова смутена, до сълзи в очите — и доста троснато, макар и с усмивка, каза:

— Човек ще си помисли, че никога не си виждал телешки салам.

Салам, разбира се, бях виждал, но никога не ми даваха, защото го смятаха за вреден, а ми даваха главно рохки яйца и овесени ядки „херкулес“, които мама вареше на примуса. А аз най-много от всичко обичах телешки салам.

Пак там в трапезарията, където беше чинията със сочните кръгчета телешки салам и свещите вече светеха червеникаво в здрача, на перваза на прозореца съгледах големи бледожълти ябълки, грабнах една и поисках да я захапя, но ябълките се оказаха че са малки изсушени тиквички, оставени за семе.

Това отново предизвика смях сред гостите и смути мама, която ми каза:

— Още не знаеш да се държиш прилично пред хората.

Тогава разбрах, че тия сухи тиквички-джуджета се наричат „кратунки“.

 

 

През тези летни дни, още в началото на моя живот, аз се убедих в могъществото на татко.

В могъществото на мама се бях убедил преди това, през една от първите в живота ми дълги зимни вечери, когато запалената газена лампа се отразяваше в замръзналото стъкло на прозореца, още незакрит с дървените капаци, а мама седеше до масата и както разбрах по-късно, подшиваше нова калъфка за възглавница, в пръстите й блестеше игла, с която така умело косо бодеше плата, а след иглата се проточваше здрав, тънък, много бял конец номер четирийсети и мама пееше жално с тих глас: „Ты не шей мне, матушка, красны сарафан, не входи, родимая, попросту в изъян“…^[1]

Песента неприятно ме вълнуваше с неясната дума „изъян“^[2], която в моето въображение се превръщаше в думата „обезъян“^[3], така че наред с червения сарафан по следите му вървеше на четири ръце маймуна с красиво подвита опашка и се опитваше да лизне долния край на червения сарафан.

— Мамичко, защо „обезъяна“? — питах аз.

— Каква „обезъяна“? Откъде ти хрумна това?

— Е, не „обезъяна“, а „обезъян“ — дотягах аз с въпросите. — За маймуна ли е шиела майката червения сарафан?

Мама ми обясни, че не е „обезъян“, а „изъян“, но понеже не проумявах какво е „изъян“, мама престана да побутва с блестящия си напръстник ухото на иглата, пусна резето на дървените капаци на прозореца и реши да ме отвлече, като си поиграе с мен на количка.

… малката, съвсем кукленска количка, впрегната в магаренце, ми бяха подарили наскоро и още не беше ми омръзнала. Мама сложи пред мене количката с магаренцето и заразказва една дълга история.

Мама умееше да разказва изключително интересно всякакви истории и приказки, които сама съчиняваше; обикновено слушах като омагьосан нейните измислици, пълни с хумор и забавни подробности, и увлечен, преставах да капризнича.

Но този път картината на червения сарафан, така неестествено свързана с четириръката и вероятно също яркочервена маймуна, която ходи след сарафана, надви очарованието на маминия разказ за количката и магаренцето, как са живели и ходили по света, за приключенията им в Италия, че почнах още повече да капризнича, да я спирам на всяка дума, да й врънкам, че количката не е истинска, че и магаренцето не е истинско, защото, ако бяха истински, в количката щеше да има трева, а магаренцето щеше да яде от нея, че това са измишльотини, от край до край лъжи, а може дори „изъян“.

— Аха — казвах на мама, — ти не можеш да направиш така, че в количката да има трева! Аха!

Мама се оклюма, защото се видя притисната до стената.

И наистина: къде ще намери трева нощем, през зимата, в стая със запалена печка и плътно затворени капаци на прозорците? Трябва да си вълшебник или вълшебница! Пък аз знаех, че моята мама си е просто мама, а не вълшебница.

Все повече капризничех — исках невъзможното: да намеря трева за количката.

И докато хленчех, забелязах, че кафявите мамини очи светнаха и скрита усмивка заигра на устните й.

— Добре — каза тя, — така да бъде. Щом толкова ти се иска трева, ще имаш трева. Ей сега ще потърсим и може да намерим.

Мама отиде при сандъка, порови се в него и ето, видях в ръцете й нещо зелено. Нима е трева? Невъзможно! Невероятно! Но мама вече слагаше в количката зеленото, тревоподобното и нежно притискаше главата ми към топлите си гърди.

— Е, сега доволен ли си?

Естествено знаех, че това не е истинска трева, дори не е сено.

Беше сух, боядисан с яркозелена боя мъх, с който зиме украсявахме сложената между прозорците обла възглавничка. Понякога върху тая възглавничка от памук слагаха чашки със сярна киселина — против замръзване на стъклата.

И тъй, това не е трева, а боядисан мъх. Аз разбрах: количката не е истинска, а играчка, магаренцето не е истинско, а играчка, тогава и тревата нека бъде играчка. И все пак това е истинско чудо, а мама — вълшебница.

 

 

… стенният часовник хъхри, трака и силно бие седем пъти, след което очите ми се притварят, нямам сили да вдигна натежалата глава и вече не помня, не съзнавам как мама ме съблича и слага в леглото, а аз заспивам сладко и с цялото си същество чувствувам могъществото на скъпата ми, любима мама-вълшебница.

Ето как повярвах във всемогъществото на мама…

 

 

Но татко не ми изглеждаше всемогъщ дотогава, докато най-сетне не се убедих, че и той като мама е вълшебник.

Това се случи в ония знойни дни, под грамадната, забулена в млечна мъглица корона на явора, за който изведнъж си спомних днес сред безкрайно дългата переделкинска зима.

 

 

Тогава стоях до татко, а главата ми едва достигаше до коленете му, и трепкащият горе листак хвърляше върху нас многослоеста вълнообразна сянка. Наскоро за първи път видях в степта „арба“ и останах поразен от вида на тая много дълга каруца със странични прегради, подобни на две дървени стълби.

Изведнъж страшно ми се дощя да имам такава каруца-арба — макар и малка, играчка, но също като нея, и аз дърпах баща ми за панталоните и исках да ми направи такава играчка-арба. А тъй като в същото време край нас тичаше с изплезен език дворното куче Рудко, дойде ми на ум, че няма да е зле да впрегнем в малката арба кучето Рудко, та да я вози по пътечката. Не вярвах, че татко може да ми направи арба. Тогава не знаех, че той също е всемогъщ като мама. И застанал в краката му, хленчех и настоявах на своето — да ми направи арба. За мое учудване, татко веднага се съгласи, стрелна ме с очи през стъклата на пенснето си и разтърси тъмната грива на своите дълги коси като на поп, мокри и леко къдрави след къпането в Буг.

— Добре — каза той, — бъди спокоен, ей сега ще имаш великолепна арба.

С тия думи татко взе парче дърво, което се въргаляше край бараката, донесе от кухнята нож, с който обикновено режехме месо за пържоли, бързо издялка равни пръчици за ритли и започна да ги свързва, така че скоро видях в ръцете му нещо много подобно на арба.

Татко работеше весело, пенснето бе паднало от изпотения му нос и се люлееше увиснало на шнур. Беше облечен с измокрена на гърба платнена украинска риза с бродирана яка, препасана с кожен колан, и нямаше вид на преподавател, а по-скоро на сръчен майстор дърводелец със златни ръце и аз видях как мама, изправена на глинения праг на кухнята, с усмивка наблюдава брадатия ми татко и се радва на неговия замах и сръчност.

Аз се почувствувах леко засегнат от бързината и най-вече от леснината, с която се осъществи моето желание, та промърморих сърдито:

— А как ще направиш колела?

— Ще ги направя някак си — позасмя се татко.

— Но как? — настоявах аз.

— Ами някак си — отвърна татко.

От неопределените му отговори реших, че татко просто се хвали, а всъщност няма да може. Не бе ясно как и от какво ще направи такива сложни кръгли предмети, каквито са колелата. От какво ще ги огъне, как ще им сложи шина? А спици? Лесно е на думи! Не, в никакъв случай няма да може да направи колела. Мама е вълшебница. А татко само се преструва, че всичко може. Той не е вълшебник. Не е всемогъщ.

— Хайде, прави, прави колела — казах аз на татко с груб смях, — да видим как ще ги направиш!

— Ще видим — отговори татко и докато се усетя, чудото стана.

Татко се поогледа наоколо, вдигна от земята едно трупче, отрязано от не много дебело стъбло, взе от бараката окачения трион, сложи трупчето на дръвника, натисна го с коляно и отряза с триона четири кръгчета толкова бързо, че отхвръкналите стърготини напълниха очите ми.

Още не разбирах, че тия кръгчета ще станат колела, а татко изнамери отнякъде четири гвоздейчета и ги закова за сандъка на количката, така че се получиха чудесни колела, изпробва ги дали се въртят и тръгна да кара количката по пътеката.

Тогава разбрах, че и татко както мама е истински вълшебник, и то не какъв да е, а всемогъщ вълшебник. Възторгът ми нямаше граници, а татко, със стърготини и талаш в косата, хвана Рудко и набързо го впрегна в моята арба с помощта на въженца, намерени в бараката.

 

 

… Стояхме тримата — мама, татко и аз — толкова скъпи помежду си хора, обичащи и обичани, толкова всемогъщи — и гледахме как Рудко хукна напред по пътеката, возейки след себе си количката, как на завоя тя налетя на един пън, където бе кацнала пеперуда, разпадна се на парчета, и колелата се затъркаляха на разни страни. Рудко размаха опашка и търти да бяга сред зеленината, като влачеше подире си остатъците от количката.