Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (63)

Патрони, хвърлени в огън

Излязох от къщи и тръгнах по добре познатата ми улица, която този път ми се стори крайно пуста и някак безрадостна. Отивах при моя приятел Смирнов, кротък пелтек, с който никога досега не бях дружил и се отнасях към него с пълно безразличие.

Не знаех как тъй изведнъж станахме приятели, но това не се впущах да разсъждавам, като че бе нещо, което се разбира от само себе си.

Смирнов живееше на съседната улица, наречена „Ясна“, в прозаична тухлена къща и още щом се мярнах край вратата, той надникна през прозореца и веднага слезе в зимен шинел и с фуражка с герба на гимназията, който ми се стори доста по-голям от другите и в това видях някакъв тревожен знак, особено в безукорно сребърния траурен цвят на кръстосаните палмови клончета.

Смирнов имаше сиво лице, също така скучно и благонравно, както и презимето му, сякаш лишено от звуково богатство. Заекването го правеше срамежлив, прекалено мълчалив. Неочаквано забелязах, че съм се сприятелил с него от користни подбуди: баща му беше преподавател в нашата гимназия, пък аз бях много лош ученик и бащата на Смирнов би могъл да се окаже полезен на педагогическия съвет, когато започнат да обсъждат успеха и поведението ми и стане дума за изключването ми от гимназията.

… терзаеше ме мисълта, че съм се сприятелил със Смирнов по сметка и всичко наоколо съответствуваше на моите тайни мъки: сивото неопределено време, небето с надвисналите облаци, голите дървета, а главно пустотата на тъй веселите улици в нашата Отрада с техните чудесни имена: „Отрадна“, „Уютна“ „Ясна“, „Морска“. По асфалтовите тротоари на тия улици обикновено няколко момчета шибаха своите пумпали, които ние наричахме „дзиги“, и няколко момичета играеха на серсо, като мятаха с дървени пръчки много леки шарени обръчи.

А сега нямаше нищо подобно, сякаш беше късна студена есен, макар че, струва ми се, наближаваше краят на септември.

Смирнов вдигна яката на шинела си и с нерешителна усмивка ми даде да разбера, че всичко е наред. Работата се състоеше в това, че Смирнов имаше кутийка с патрони за пушка монтекристо и обеща днес да ги изнесе от къщи. Извади от джоба на шинела си кръгла картонена кутийка със зелен ловджийски цвят и с черен двуглав австрийски орел на капака, също като нашия руски. Подаде ми я и аз разтърсих кутийката до ухото си — исках да разбера много ли са патроните — и чух тракането им. Ако се съди по звука, те не бяха много, дори съвсем малко. Но това не ме огорчи: и без това нямахме пушка монтекристо.

Тръгнахме един до друг по тъжните улици към стръмния бряг и по позната, малко занемарена пътечка слязохме долу, където в подножието на скалите се намираше най-любимото ни място — със следи от някогашното свлачище, с купища боклук, обрасли с бурени, с татул, с неговите зелени бодливи кутийки и фуниевидни бели цветове, а също и с кучешко грозде.

Тук видяхме точно това, което ни трябваше: тлеещ огън, който едва-едва димеше и стелеше по буренака белезникав дим. Хвърлих в огъня сух бурен и той се разгоря със слаб пукот, но не много силно — сякаш го задушаваха ниските облаци, които идеха на дълги редици откъм навъсения хоризонт, с пенестите вълни на безшумния и някак неприятно безцветен прибой. Малко по малко огънят пламна. Вече можехме да хвърлим в него патроните.

Заеквайки, като мърдаше неловко език, Смирнов се опита да ме възпре. Но аз красноречиво му доказах, че ще бъде много интересно, а най-важното — поучително. Кой знае защо, много бързах с тая работа и привеждах цял куп доказателства и съображения, от които най-силното беше, че никога вече няма да имаме толкова подходящ случай.

Смирнов се съгласи.

Отворих кутийката. Там се търкаляха три-четири доста дълги патрони.

Хвърлих ги в огъня и двамата със Смирнов побягнахме надалече в очакване всеки миг да чуем зад гърба си взрива. Но зад нас всичко беше тихо и ни се стори, че тая тишина не е на добро, че крие ужасни последици.

Естествено ние разбирахме, че патроните на монтекристо няма да избухнат с голяма сила, но се бояхме, че куршумчетата ще почнат да изхвърчат от огъня, ще ни улучат в гърба или главата, а може и да ни убият. Скрихме се в една яма, обрасла с кучешко грозде, залегнахме, за да наблюдаваме отдалече как ще се пръскат патроните в огъня.

… патроните толкова дълго кротуваха, че вече престанахме да се надяваме…

А навъсеният ден и мълчаливото море край нас ставаха все по-тъмни, по-зловещи. Точно тогава патроните почнаха да избухват. Пръскаха се със слабо и неестествено слято пукане, или по-скоро с някакво протяжно бучене и от това страшно бучене, от настъпилия мрак аз се събудих и видях през прозореца тягостната тъмнина на мрачното майско утро и небе, с надвиснали буреносни облаци, сред които сегиз-тогиз пробягваха лилави светкавици и продължително ръмжеше слаб гръм, сякаш над главата ми по покрива минаваха коли с ламарина, а вкъщи всички още спяха и в стаите цареше мрак на тъмновиолетови талази с цвета на люляка, разцъфтял в съседната градина…

… а момчето Смирнов изобщо не съществуваше. Просто го бях сънувал, макар че и досега понякога ме спохожда убеждението, че той и неговият баща учител действително съществуваха. Да, все пак като че ли беше така…