Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (60)

Малки улични произшествия

В нашата Отрада често се случваше да гоним избягала маймуна или отлетял папагал. Тези малки произшествия внасяха в живота ни голямо разнообразие и като че ни заменяха пътешествията в далечни страни, сближаваха ни с героите на Жул Верн или Луи Жаколио.

За миг Отрада, с нейните четири мили, пусти улици, засадени с бели акации, през чиито перести листа така романтично прозираше зеленикавото крайморско небе, с нейните вили, с нейните свежи морави и лехи с огнени цветя, се превръщаше в същинско Валпарайсо.

Поне на нас така ни се струваше.

Изхвръкналият от клетката папагал, качулат какаду или многоцветен, като знаме на някоя южноамериканска република, жако̀, отучил се в голямата си куполообразна клетка да лети, изведнъж се озова на свобода. Беше се измъкнал през вратичката, останала отключена, и отначало закрета тромаво из стаята, после подскочи на перваза на прозореца, оттук несръчно излетя през отвореното прозорче и усетил се на свобода, избяга, неловко махайки с криле, отвикнали да летят. Хвърчеше ниско над улицата, провираше се през зелените листа на акациите и от време на време издаваше някакви глупави, гърлени чуждестранни междуметия.

Неговата душа на пленник не можеше веднага да свикне със свободата, но цялото му същество вече ликуваше и като гребеше с всички сили въздуха с късите си криле, се опитваше да избяга колкото се може по-далече от опротивялата му клетка, от медния пръстен, на който висеше надолу с главата, без да знае какво да прави, красив, безполезен, с гърбав къс клюн, твърд като щипци за маникюр, с велурени полупритворени клепки на кръглите си очи, без да се радва нито на прясната вода в чашката, нито на печените семки в паничката…

 

 

Сега, озовал се на свобода, той усещаше, че всички пътища са открити за него, и някъде между клончетата на акациите вече неведнъж примамливо му се мяркаше морето и дивите скали на Малий Фонтан. Трябваше само да се издигне по-високо, за да огледа наоколо, по-силно да размаха крилете и тогава върви го гони!

 

 

… ето го вече пред него — Валпарайсо…

 

 

Ала сметката му излезе крива. Цялата улица вече тичаше подир него с викове:

— Дръж го! Улови го! Хвани го!

Първа от всички тичаше, шумолейки с долната си колосана фуста, с дантелена престилка и кокетно боне, прислужничката на капитана за далечно плаване, в чиято гостна живееше папагалът.

Именно прислужничката бе забравила да затвори вратичката на клетката и сега като главна виновница за произшествието тичаше с изплашени кафяви украински очички след папагала и крещеше:

— Коко, Коко! Чуваш ли какво ти се казва? Връщай се веднага у дома в клетката!

След прислужничката, придържайки с ръка шашката, която всички кой знае защо наричаха селда, ситнеше нашият постови стражар с рижи мустаци и невинни светлосини очи изпод административно намръщените вежди, който се казваше Зелцер, тъй като произхождаше от немците колонисти в село Кляйн Либентел, или просто казано Малая Акаржа край Одеса.

За да изплаши птицата, стражарят Зелцер вече се готвеше да свирне с роговата си свирка с грахово зърно вътре.

Подир стражаря тичаше цялата наша компания, „голотията“. А след голотията — останалите любители на улични произшествия.

Трудно бе да се настигне папагалът и може би той щеше да отлети нанякъде. Но помогнаха врабчетата, скорците и местните котки. Зърнали необикновената птица, те се включиха в гонитбата.

Котките се катереха по дърветата, където папагалът се оплиташе сред листака, а врабчетата и скорците налитаха върху му и с омразата, каквато винаги изпитват животните към красив чужденец, го кълвяха по главата и вдигаха около нещастния папагал страшна врява. Разноцветни пера хвърчаха на всички страни. Папагалът се мяташе, като не знаеше къде да се дене, и тогава най-пъргавата и зла котка със зловещо мяучене го докопа с лапа и откъсна от опашката му червено перо.

— Ко-ко-ко-ко — жално каза папагалът на своя чужд език и тупна на тротоара, където веднага го сграбчи стражарят Зелцер, а после с учтива усмивка го подаде на прислужничката, която зави изплашената до смърт птица в престилката си, понесе се към къщи, като правеше вятър с фустите си, и настани папагала в клетката.

Папагалът беше много радостен, че се е озовал отново в познатата, спокойна обстановка и сега вече безразсъдният му порив към свобода сигурно му се струваше голяма глупост. Във всеки случай, с удоволствие си пийна прясна водичка, поцъка печени семчици, а после се залюля на медното си колелце надолу с главата — същински акробат на трапец под купола на цирк, като току повтаряше с удоволствие:

— Ко-ко-ко… Ко-ко-ко…

 

 

Бягството на малката маймунка Дези, която принадлежеше на Джулиета Арнери, вече спомената в тая книга, стана горе-долу така.

Когато се присъединих към тълпата, Дези седеше със скъсан нашийник на върха на най-старата акация, кълчеше се и хвърляше с шепи откъснати листа. Джулка простираше умолително към нея ръце, опитваше се с кокетна усмивка върху смуглото си италианско личице да примами Дези долу на земята.

Цялото семейство Арнери стоеше край Джулка — татко Арнери с накривена мека шапка борсалино, мама Арнери с черна дантелена кърпа, върху красиво побеляващите й коси, къдрави както на Джулка, и братята Арнери, моите приятели Рафка и малкият Петрик с велосипеда си на три колела, както и най-голямата сестра Нели, неописуема красавица с отворено дантелено чадърче на рамо.

Тъй като маймунката не желаеше доброволно да слезе от акацията на тротоара, то извикаха вратаря, който донесе стълба. Но щом я допряха до акацията и Дези като гимнастик се прехвърли на друго дърво, озъби се и издаде злобен тракащ звук като при чупене на орех. Тъкмо вратарят хвана стълбата, за да я премести на другото дърво, Дези се прехвърли на уличния фенер, сви се, взе да се пощи по главата, а после изтича отгоре върху каменния зид и със същата акробатична точност продължи да се прехвърля по корнизите, водосточните тръби и балконите на височката тухлена къща на Фесенко и вече от покрива й хвърли към преследвачите презрителен поглед през полузатворените си очи с лазурни клепки.

 

 

… очи на клоун…

 

 

— Дези! Дези! Дезинка! — викаше я Джулка с най-нежен глас.

Ако Дези беше човек, то без съмнение веднага щеше да слезе от покрива в ръцете на своята стопанка, защото Джулка бе неотразима с розовата си устица и смуглорумените бузи.

Но Дези беше маймуна и нищо не разбираше от тези неща. Напротив, тя като че се оскърби от Джулкините претенции, обърна й гръб и вирна опашка, с което й показа своето презрение.

По това време Стасик Сологуб пристигна с велосипеда си, подпря се с него до дървото, помисли, поумува, а после слезе от велосипеда и мъжествено се закатери по пожарната стълба към покрива, с което предизвика всеобщото възхищение, но не го достигна, защото се закачи за някаква кука и скъса тесните си раирани панталони с щрипки, така че всички видяха гащите му. Смутеният Стасик скочи на земята и запраши с велосипеда си към къщи под бурното дюдюкане на голотията.

Дълго се занимаваха с маймуната.

Тя се прехвърляше от покрив на покрив. Още малко и щеше да скочи в градината на вилата на Налбандови, а оттам — колко му е до стръмния бряг и тогава върви я гони, ако си нямаш работа!

 

 

… но се появи Мишка Галий, или просто Галик…

 

 

Галик се приближи със своята солидна черноморска походка към тълпата, присви нагоре към маймунката зорките си очи на шкипер и веднага каза на Джулка, че е фасулска работа да се хване Дези, трябват само осем копейки. Семейство Арнери се посъвещаваха и дадоха на Галик осем копейки, който намигна на Джулка и без да бърза, се отдалечи със знаменитата си походка.

Той беше с касторени лилави панталони, от които се подаваха прашни боси крака.

Тълпата видя как малко по-нататък по улицата Мишка Галий натисна мандалото на вратата, камбанката дрънна и той влезе в бакалницата на Коротински, после веднага излезе оттам, като притискаше до гърди кесия грозде. Без да отговаря на въпросите ни, той се покатери чевръсто, като местеше малките си боси крака по напречниците на пожарната стълба, стигна нивото на покрива и показа на маймуната една чепка грозде, извадена от кесийката. Маймуната издаде своя тракащ звук, с два скока се приближи до Миша Галик и протегна към гроздето кафява човешка ръчичка.

Но Галик не даде на маймуната гроздето, а бавно започна да слиза, като държеше пред муцуната на животинчето съблазнителната чепка, полупрозрачна на слънцето.

По тоя начин Мишка Галик, а след него и маймуната благополучно слязоха на улицата, където Мишка с мълниеносен замах сграбчи Дези за опашката, и без да обръща внимание на сърдитите й викове и на опитите й да го ухапе, подаде на Джулка животното; после каза само: „А гроздето ми се полага за услугата!“ и се отдалечи, сподирен от голотията, която крещеше:

— Мишка! Галик! Не ставай скръндза! Дай поне една чепка за всички!

 

 

… но Мишка Галий беше неумолим…