Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (6)

Френска борба

Преди заключителната част на програмата сякаш от само себе си на арената се появяваше магическият квадрат — дебел килим, постлан без никаква гънка върху стърготините, жълт квадрат, поместен в червения кръг на цирковата арена, където всеки миг се очакваше да излязат борците от малката плътна завеса, спусната зад двете отворени крила на варосаната бариера.

В тоя час циркът бе вече препълнен от долу до горе, до най-горната галерия, чак до нагънатия ламаринен купол, а първите редове, доскоро празни, вече представляваха великолепно зрелище: широкополи капели с щраусови пера, ефирни ешарпи около шиите на градските красавици, бомбета, разни копринени цилиндри, офицерски фуражки с цветни околожки и с дъна, контешки извити по пруски маниер.

Кожи, гамаши, лачени островърхи обувки, бастуни с кръгли златни дръжки, цайсови военни бинокли, в чиито изпъкнали стъкла от външната им страна се отразяваше миниатюрната картина на цирковата арена с килим по средата и висящи електрически фенери със съскаща волтова дъга между две въгленови пръчици.

Съскането на волтовата дъга още повече нажежаваше напрегнатата тишина на очакването; очите на всички бяха приковани към изхода на арената, към коридора между двата високи варосани парапета на най-скъпите ложи, заети от най-шикозна публика, и към висящия между тях оркестър, изпод който от тесния проход „те“ всеки момент трябваше да се появят.

Напрежението беше толкова голямо, че един студент конте, пристигнал до входа на цирка със собствен екипаж, скочи в движение от лакирания кабриолет и като придържаше към гърдите си наметнатия николаевски шинел с кожена яка от бобър, вървеше със затаен дъх на пръсти покрай бариерата и търсеше като късоглед през стъклата на златното си пенсне своето място на първия ред.

И ето най-после сред тишината на очакването, достигнало най-връхната си точка, от прохода с достолепната походка на търговец от „Охотни ряд“ излезе знаменитият Чичо Ваня със синя връхна дреха, надиплена отзад в кръста, с ботуши и каскет, със засукани мустаци, с голяма рогова стражарска свирка и с гръмлив безцеремонен глас, привикнал към цирковата акустика, обяви започването на световен шампионат по френска борба, а след това с още по-силен и тържествен глас — така че окачените под нагънатия купол трапеци леко се полюшнаха — той се обърна към завесата и викна с властен, но красив глас:

— Парад алле!

В същия миг завесата вълшебно се пооткрехна и под звуците на гръмналия марш започнаха един след друг да излизат борци, размахваха голи лакти, издуваха могъщи гърбове и като обиколиха арената, се спряха в кръг.

— В световния шампионат по френска борба ще участвуват следните борци — обяви Чичо Ваня, като огледа от горе до долу препълнения цирк и подобно на продавач, който хвали стоката си, започна бавно да изрежда имената на борците.

Всеки от представените се покланяше на публиката по свой маниер. Някой ще остане закован на мястото си с релефно изпъкнали гръдни мускули и ще се ограничи само с кратко кимване на остриганата си по войнишки до голо глава с обезобразени месести уши. Друг ще направи крачка напред и с вдигнати нагоре, свити в лактите ръце ще демонстрира чудовищно напрегнатите си бицепси на същински Херкулес. Трети — някое дребосъче — пъргаво ще изтича почти до средата на килима и с ръце, притиснати към гърдите, някак си по източен маниер ще се запокланя на всички страни и бързо ще се върне на мястото си. Друг пък, застинал в поза на антична статуя, само леко ще извръща наляво и надясно красивата си, късо подстригана глава с гръцки профил, смятайки, че това е напълно достатъчно да замени поздрава.

Всичко вълнуваше публиката, всичко я довеждаше до възторг.

Макар че борците общо взето си приличаха, като войници в строй, но все пак всеки носеше нещо свое, което го отличаваше от другите: с черните си, гъсти, засукани нагоре мустаци и с някакви особено еластични наколенници, или с високите си обувки „борцовки“ с артистично кръстосани шнурове, или с алена лента от моаре през рамо, цялата в златни и сребърни медали, или с особената форма на бръснатата си глава с така наречения петльов гребен, сраснал се на темето с груб костен шев, толкова як, че на него можеше да се огъват ламаринени ленти, с което например се славеше знаменитият европейски шампион Грингауз, световен шампион с лице на докер, кумирът на „Мала Арнаутская“, улицата, където живееха предимно дребни занаятчии евреи.

Като сега виждам неестествено бледото, почти синкаво лице на Грингауз с черни рунтави вежди и сивосинкави бузи със сякаш наболи по тях мастиленочерни гарванови пера, костения гребен на главата му, тук-там намазана с йод, безумните му страшни очи.

Чичо Ваня произнасяше имена, които и досега ме вълнуват и ме карат да си представям ту някакви славни руски бабаити, ту римски гладиатори.

Борците бяха много и най-различни и трудно бе да решиш, кой от тях е най-добър. Дамите, постоянни посетителки на френската борба, се забравяха от възторг и без всякакво стеснение охкаха на всеослушание, хвърляха в краката им дантелени кърпички, напарфюмирани с „Лориган“ на фирмата Коти, ръкавици и дори чантички, от които на килима се търкулваха разни огледалца и пудриери.

Извикването на борците чичо Ваня придружаваше с някои цветисти характеристики и подробности.

— Световният шампион Иван Заикин от волжкото поречие, който в Саратов победи с туш Питлясински, прославения и непобедения ни веднъж досега борец от Полско, от поречието на Висла, който оттогаз престана да участвува в шампионатите и покрусен се оттегли в частния си живот, като откри в Одеса гимнастическа школа за недоразвити деца!

— Лурих Втори, Естляндия^[1], борец средна категория, блестящ техник, със силата на Херкулес и фигурата на Аполон Белведерски.

И аз примирах от възторг, като гледах осветените от дъговите лампи широки плещи на ревелския^[2] полубог, тесните му бедра, сплетените и опънати надолу ръце зад изкорубения от напрежение гръб, матов от пудра, която придаваше на кожата му цвят на карарски мрамор.

Циркът гръмваше от аплодисменти, които дълго се носеха в екливото пространство между купола и галерията и много напомняха на изплашен птичи грак: „кра! кра! кра!“.

— А къде е Лурих Първи? — питаше някой, надвесил се през перилата на галерията.

— Лурих Първи — възвестяваше тържествено Чичо Ваня, като крачеше бавно с ботушите си по килима, — Лурих Първи, световният шампион, който никога не е имал нито едно поражение и който получи за красивите си крака „Гран-при“ на световното Парижко изложение, се помина преди пет години в родината си от прекомерна употреба на горещи напитки без студени закуски!

Голям шегаджия беше тоя Чичо Ваня по фамилия Лебедев, който на драго сърце отговаряше на въпросите на публиката.

Например:

— Чичо Ваня, защо в шампионата не участвува Салвадор Бамбула?

— Шампионът от Екваториална Африка, борецът от средна категория Салвадор Бамбула е в момента болен от дребна шарка и се намира на гара Жмеринка под наблюдението на опитни детски лекари.

 

 

Преди започването на борбата предстоеше също демонстрация на забранените хватки и Чичо Ваня се справяше с това блестящо, като за целта извикваше на тепиха двама борци, които ловко показваха забранените, опасни за живота хватки: „колье де горж“, когато единият борец стиска за гърлото другия и му извива шията назад, после — така наречения „ключ“, тоест стискане като с клещи китките на противника, при което може да се пукне костта, и, то се знае, имаше удар с глава под кръста или друго ужасно нещо, което се прилага в джиу-джицу, но е най-строго забранено в коректната френска борба.

Забранените хватки се извършваха бързо, нагледно, с артистичен замах и много допадаха на публиката, която впрочем гореше от нетърпение час по скоро да види самата борба. Но такъв беше ритуалът и това изкуствено протакане наелектризираше публиката и придаваше на зрелището особена острота.

След забранените хватки борците по команда на Чичо Ваня се строяваха един зад друг в тил и под звуците на марш се отправяха между двете предни ложи към завесата в дъното.

— Ван Рил, Холандия — повтаряха беззвучно устните ми, а сърцето ми тръпнеше от възторг и щастие, — Мурзук, Абисиния; Омер дьо Бульон, Франция; Мюлер, Германия; московският борец Иван Шемякин; непобедимият световен шампион Иван Поддубни; Саракики и Окитаро Оно, Япония; Ян Спул, Рига; петербургският любител, студент, пожелал да скрие името си под инициалите А. Ш.; Чичо Пуд — борец от най-тежка категория, най-дебелият човек в света — единадесет пуда^[3] и двадесет и три фунта^[4], Русия; вятският великан Григорий Кошчеев, с два дюйма^[5] по-висок от Петър Велики — мършав, с маймунски ръце, виснали до под коленете, с глава на микрокефал^[6] и с такова едно лице, сякаш го е ритнал кон едновременно с двете си подкови и е отпечатал надвеждните кости, между които едва се виждаше втикнатото му носле с раздути ноздри — чудовищният сън на моето детство; после — негърът Салвадор Бамбула с мазно ловко тяло и къдрава, сякаш почерняла от сажди коса, който бе достоен за перото на писател от категорията на автора на „Саламбо“; Збишко-Циганевич, Полша; и прочие и прочие, все световни шампиони, все непобедими, все знаменити, чиито имена и досега карат сърцето ми да трепва.

 

 

Арената пустееше, но веднага ставаше ясно, че встрани от тепиха вече бе поставена малка маса за журито на обществеността, съставено от Чичо Ваня из средата на местните познавачи и любители на спорта: един журналист, един студент, един представител на четвъртото съсловие — пристанищен хамалин, кондуктор по железниците или някой от тоя род, което придаваше на журито някакъв широко представителен, надкласов характер и гарантираше най-голяма справедливост. Съдиите се нареждаха с лице към тепиха зад масата, покрита с големи циркови афиши, и за по-голяма важност подреждаха пред себе си купчина книжа — разни протоколи, анкети, бележници. Разбира се, сам Чичо Ваня правеше подбора на журито измежду приятелите си, другари по чашка, и репортерчета-келепирджии. Чичо Ваня най-напред се съветваше многозначително и полугласно със съдиите при мъртвата тишина на стаилите дъх зрители и след това с присъщата му подчертано бавна тържественост, но със закачливи нотки в мощния си глас — обявяваше първата двойка и извикваше борците на арената. Те излизаха на тепиха, като оставяха по него следи от стърготини, устремяваха се един към друг, ръкуваха се и мигом отскачаха, завъртваха се около оста си и по даден сигнал от свирката на Чичо Ваня започваха предпазливо да се приближават, обикаляйки се един друг, най-после опираха челата си и под нежните звуци на валса „Светулки“ ритмично преплитаха и разплитаха голите си ръце, като същевременно се дебнеха и зорко следяха да се възползуват и от най-малките пропуски и грешки на другия, за да го обърнат по гръб и тушират с някаква ефектна хватка като „тур дьо тет“, „бра руле“, „двоен нелсон“ или чрез поясно хвърляне.

 

 

И досега изпитвам вълнение, дори наслада, като си повтарям на ум тези вълшебни думи на моето детство.

 

 

С роговата си свирка в уста Чичо Ваня много приличаше на някой охранен стражар, макар всъщност да бе интелигентен човек и дори участвуваше в издаването на „Руский спорт“.

Докато борците подскачаха и се изучаваха един друг, Чичо Ваня ги обикаляше, като че следеше дали спазват правилата на борбата, а когато минаваха в партер, тоест бореха се застанали на колене или легнали на тепиха, то и той понякога заставаше на колене, дори лазеше на четири крака, за да наднича под тях, та с най-голяма точност да установи, дали едната или двете лопатки на този, който е отдолу, са докоснали тепиха, нещо което бе извънредно важно, тъй като победен се считаше само оня, чиито две лопатки биваха притиснати едновременно към тепиха, макар само за миг. И тогава Чичо Ваня, оглеждайки форума от горе до долу, провъзгласяваше тържествено:

— На четвъртата минута Иван Заикин тушира Спуля с хватката „бра руле“ в партер.

След спирането на овациите извикваха следващата двойка.

 

 

Как да опиша тази красива игра на тепиха на двама полубогове, техните пластични движения, напрегнатите им бичи шии, наколенниците им, превързаните китки на атлетическите им ръце, тяхното сумтене, напрегнатото вдишване и издишване, мученето, звънливото пляскане по гърба и тила — така наречените „макарони“, което винаги предизвикваше възхищението на галерията и непременно нечий плачлив глас крещеше изпод купола:

— Неправилно!

На което Чичо Ваня незабавно отговаряше с най-ниските ноти на своя гласов регистър:

— Правилно!

Как да изобразя двамата вкопчили се борци, минутната застиналост на телата, след което следва някакво мълниеносно „тур дьо тет“, когато краката, обути в елегантни бели „борцовки“ летят нагоре, а неестествено сплетените блестящи от пот тела наподобяват някакво чудовищно същество с две човешки глави с щръкнали коси, обърнати едната с лицето нагоре, другата — с лицето надолу, налетите им с кръв очи, и възторжения вик, бурните аплодисменти на партера и рева на галерията…

 

 

Ритуалът на шампионата по френска борба бе строго традиционен: една от борещите се двойки непременно, уж от прекомерна спортна страст, налиташе на съдийската маса; журито уж в паника се разбягваше; някой падаше под общия смях на зрителите, изпускаше студентската си фуражка, която оставаше да се валя по арената, мастилницата и звънчето се въргаляха в стърготините; хартиите летяха на всички страни. Изобщо, това бе малък спектакъл, комично антре, за което простодушните зрители по-късно си спомняха като за щастлива случайност, а всъщност всичко беше предварително нагласено. Освен това винаги една ужасна изненада дебнеше зрителите преди появата на последната двойка борци. На арената бързо излизаше словослагател от печатницата в традиционната си синя блуза, под която се подаваше колосана яка и връзка, и слагаше на съдийската маса току-що отпечатан, още влажен афиш за утрешната борба. Чичо Ваня туряше малко пенсне, което никак не отиваше на вулгарното му тлъстоносно лице, вземаше афиша в ръце и го четеше гръмко; оказваше се, че най-интересните двойки ще се борят именно утре, въпреки че още вчера зрителите смятаха, че по-интересно зрелище от днешното надали ще има вече. Изкуственото засилване на интереса към шампионата беше строго обмислено и Чичо Ваня — тънък познавач на психологията на цирковата публика — с много вещина съставяше афишите, така че всеки следващ да бъде по-интересен от предишния. За това се изискваше голям талант.

„Боже мой — мислеха си отчаяно любителите на борбата от галерията, изхарчили за днешния спектакъл последните си петдесет копейки с надеждата да видят най-добрите двойки. — Ех, боже мой, излиза, че утре ще се борят двамата непобедими световни шампиони: великият Иван Поддубни и волжкият богатир Иван Заикин, най-добрият техник в борбата на двайсетия век“. При това няма да се борят как да е, а до пълна победа; няма да има унилото, мъчителното наравно. Утре зрителите ще могат със собствените си очи да видят как един от кумирите им ще бъде повален в туш. Подобно зрелище не биваше да се изпуща! Имаше за какво човек да изпадне в отчаяние. И беднотията от галерията кой как може си набавяше тия петдесет копейки, дори отнасяше в заложната къща част от оскъдния си гардероб и празничните забрадки на своите многострадални съпруги.

 

 

Френската борба беше нещо като всеобщо пиянство: тя отвличаше хората от политиката, примиряваше ги с грозната действителност.

 

 

Колко пъти ми се е случвало да изпрося от баща ми или леля ми половин рубла или поне четирийсет копейки за цирк, когато научавах какви забележителни двойки ще се борят утре. Нито татко, нито леля споделяха моето увлечение по борбата, която считаха низко, недостойно за интелигентния човек зрелище, вулгарен панаир.

… Когато интересът към шампионата въпреки всичко започваше да секва и сборовете намаляваха, Чичо Ваня прибягваше към едно изпитано средство. В един прекрасен ден обявяваха, че в нашия град е пристигнал нов борец, който се крие под черна маска; той призовава на борба всички шампиони и ще открие лицето си само в случай че го повалят с туш.

Черната маска не участвуваше в парада и се появяваше на арената внезапно, като гръм от ясно небе — изскачаше неочаквано от страничния проход и от тоя миг някакво безумие обземаше поголовно града, трескаво се гадаеше и предсказваше кой се крие под черната маска. Хващаха се на бас. Изказваха се най-невероятни предположения. Припомняха се всички световни борци.

Може би това е легендарният сибирец Святогор, а може да е сам Лурих Първи, тъй като слуховете за неговата смърт се оказаха неверни. А нищо чудно да е непобедимият кавказец Майсурадзе или загадъчният борец средна категория Поспешил, чех по националност, който нито веднъж не се беше появявал в нашия град, но ни бе известен от картичките, или пък е ловкият бабанка Слуцки от Киев, на когото познавачите по френска борба предсказваха блестящо бъдеще?

Черната маска изчезваше така внезапно, както се и появяваше. Това не бе обикновената бална черна кадифена полумаска. Цялата глава на тайнствения борец чак до бялата му дебела шия беше стегнато покрита и нещо като чувал от черно трико с две кръгли дупки, откъдето блестяха непознати очи, зловещи като на палач.

Ние си блъскахме главите над въпроса откъде идеше борецът и къде отиваше после.

Въображението ми рисуваше картина на град нощем, осветен от странна лунна светлина като в криминалните романи, змийския блясък на гранитния паваж и устремния бяг на кабриолет с гумени колела, в който се носи борецът Черната маска, загърнал лицето си с плащ. Като се стараеше да не го забележат, той препускаше към хотела от цирка, където току-що бе повалил с туш поредния си съперник. Хотелът му бе най-луксозният в нашия град — „Лондон“ на булевард „Николаевски“ между „Пушкин“ и „Дук дьо Ришельо“. В краен случай — хотел „Бристол“ на булевард „Пушкин“ до Борсата, построен в стила на венецианския Дворец на дожовете. В моята представа Черната маска трябваше да бъде с блестящ цилиндър, като на Макс Линдер, да държи в ръцете си скъпоценен бастун от палисандрово дърво с дръжка от чисто злато. И също да е баснословно богат и знаменит както всички други световни шампиони.

В това време, шляейки се из града с гимназиалните си широчки и длъжки шинели, ние с моя верен приятел Боря Д. се опитвахме да проследим тайнствената Черна маска, без дори да подозираме, че борците шампиони — тези полубожества с могъщи вратове и боядисани мустаци, обкичени с ленти с медали, шампиони на много страни и дори световни, които живееха уж в най-разкошните хотели и се разхождаха с бързи коне — са всъщност бедни и невзрачни еснафи, приютили се заедно със семействата си в евтини мебелирани стаички близо до цирка, а жените им перат в дървени корита детски пеленки, блузките си и трикото на мъжете си, пържат на примус кюфтета с фиде, правят сарми и вареники^[7] и кърмят бебетата си, родени по време на странствуванията на разноплеменните шампиони по разните градове на Руската империя и в чужбина.

А самите шампиони с поизлинели мустаци, по егерови фланелки с къси ръкави или басмени ризи, с увиснали тиранти играеха върху гола маса на домино, на дама, или на магаре с оръфани и омазнени от честа употреба карти, като залагаха копейки върху тенекиените кутийки от бонбоните-дропс на Жорж Борман.

А и фамилните им имена в по-голямата си част бяха най-обикновени и Чичо Ваня беше тоя, дето им даваше звучни псевдоними, които караха да трепват нашите още детски доверчиви сърца и които възбуждаха въображението на всички в нашия град цели няколко месеца — докато траеше шампионата.

Успеваемостта в гимназиите спадаше, студентите захвърляха учебниците по римско право, офицерите манкираха от строеви занятия, дамите пощуряваха, като си представяха мраморните торсове на борците, яките им вратове, избръснатите им подмишници, напудрени с „лебедов пух“.

Ние с Боря се поддадохме на общата лудост, купувахме с последните си копейки картички с портретите на шампионите и следяхме Черната маска, като с часове киснехме в сянката на входа, за да чакаме мига, когато разпененият кон ще докара до цирка пружиниращия на гумените си колела кабриолет и от него ще изскочи Черната маска. Примирахме от страх, когато се шляехме из нощните улички, въздишахме край входа на „Лондон“, където на тротоара стояха зелени каченца с лаврови дръвчета, дори понякога оклюмани седяхме на гарата в чакалнята на трета класа — в първа не ни пущаха — и гледахме като омагьосани вратата към перона, отдето се появяваха пътниците от пристигналите влакове. Но уви, нищо не излизаше от нашето следене. Черната маска бе неуловим. Сега вече мога да кажа, че той вероятно е седял по това време някъде в бюфета на цирка, без грим, в черна занаятчийска чуйка^[8], пиел е чай в компанията на другарите си от шампионата и е ругаел по хамалски скръндзата Чичо Ваня, дето не им е плащал за последните два месеца, или пък в мебелираната си стаичка е играел на лото на дребни суми, като е закривал излезлите от игра цифри с черупки от морски миди, събрани в Ланжерон.

Имаше и екстрени случаи, когато, освен Черната маска, се появяваше и Червена маска и това наново събуждаше интереса към шампионата.

Тогава някакво почти масово безумие пак обземаше града и кулминационната точка на това безумие бе борбата между Черната и Червената маска до пълна победа. Тогава циркът пращеше от публика, цените скачаха двойно, дори тройно. В края на краищата зрителите научаваха кой се крие под черната или червената маска. Победеният борец смъкваше маската от обръснатата си глава. Обикновено това беше някой известен, но кой знае защо малко позабравен шампион.

Шампионатът завършваше. Всички борци заедно със своите жени, деца, тенджери и примуси се дигаха нанякъде, в друг руски град, а понякога в чужбина, например в Константинопол, с полутоварен параход на австрийския „Лойд“ по намалена тарифа, в трета класа, тоест превръщаха се в трюмни пътници. Там, в трюма, при зелената светлина на пробягващите край илюминатора морски вълни, разсъблечени по егерови фланелки те продължаваха да играят на домино на дребни суми — по копейка, по сантим, по пиастър, като нареждаха плочките върху клатещата се маса във вид на дълъг гущер с бели петънца.

… А ние оставахме в града и до следващия шампионат устройвахме своя собствена борба по всички правила на изкуството. Това ставаше някъде на брега на морето или в Отрада на някоя закътана полянка, като си правехме сред бурените арена, посипвахме я с морски пясък и я ограждахме със строителни камъни от мидест варовик, който по цвят приличаше на кайсиев пестил.

За родителите ни това беше истинска напаст: всички трикотажни неща се задигаха от шкафовете и сандъците и отиваха за костюми на борците. Най-много пострадваха чорапите, от които правехме маски, като най-безжалостно изрязвахме с ножици кръгове за очите.

Момичетата седяха около арената и ни аплодираха, а ние в бански костюми на райета, с къси панталонки, с ленти през рамо устройвахме парад, появявахме се един подир друг из глоговите храсти, показвахме забранените хватки, аз излизах с маска от лелините ажурни чорапи и в желанието си да смая публиката със своето атлетическо телосложение и мускулатура, също като моя кумир Ван Рил сгъвах и разгъвах слабите си, още детски ръце с надебелявания в ставите, обръщах се в анфас и в профил и демонстративно показвах черните си обувки, старателно превърнати в бели с прах за зъби, а в това време из цветните лехи на вилите над прашните есенни цинии и гладиоли безшумно кръжаха пухкави дървесно-сиви нощни пеперуди, а от морето се възземаше едва очертана, бледа като облак луна…