Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (59)

Супената лъжица

Баба — татковата майка — Павла Павловна имаше навик на рождените и именните дни да ни подарява, на Женка и на мене, супена сребърна лъжица. Бабичката се появяваше иззад своя параван, отиваше при именика, целуваше го по челото със сбръчканите си устни, произнасяше с фъфлене някакво поздравление като напътствие на своя неразбираем вятски говор и му връчваше супената лъжица. Именикът цял ден си служеше с лъжицата на масата, а вечер баба незабелязано я открадваше от бюфета, отнасяше я зад паравана си и я скриваше някъде, а на следващото семейно тържество сутринта пак я изнасяше оттам и пак я връчваше на празнуващия.

Това се знаеше от всички, но всички се преструваха, като че нищо не забелязват, а виновникът за тържеството си служеше с нея през целия ден, докато вечерта баба не я откраднеше от бюфета.

Обзети от любопитство веднъж ние с Женка решихме да разберем къде баба крие празничната лъжица, преровихме всичките й вещи зад паравана и открихме лъжицата под килима зад кревата.

Всеки път като подаряваше лъжицата, баба прибавяше към поздравленията си и напътствие как трябва да си служим с лъжицата, как да я пазим и чистим с креда на прах и да следим да не я задигне прислугата. И тогава, казваше тя, когато пораснем и се оженим, всеки от нас ще си има дузина сребърни лъжици.

 

 

Горката ми баба!

 

 

Една-единствена сребърна лъжица й бе останала от времето, когато е била попадия, жена на вятския катедрален протойерей — на дядо ми Василий Алексеевич, — пълновластна господарка на голяма дървена къща, майка на голямо семейство, в което баща ми, и чичо Миша, и чичо Николай Василиевич са били също деца, както сега ние с Женка.

Сред духовното общество на Вятка тя, вероятно, съвсем не е заемала последно място, била е все пак попадия, съпруга на катедралния протойерей, видно лице в йерархията на местното губернско духовенство.

Протойерея — мъжа на баба ми, бащата на татко и мой дядо — никога не бях виждал, тъй като той бе умрял във Вятка много преди моето раждане. Татко пазеше семейна фотография, където сред своето голямо семейство седеше строг свещеник с едър хрущялест нос, огромна брада и очи на Салтиков-Щедрин, чийто портрет бях виждал в една от книгите на малката ни библиотека, а до него седеше баба ми, неговата жена — Павла Павловна, попадията, дребна женица в черна копринена рокля с кринолин, гладко вчесана на прав път, с малко, кръгло, състарено лице, напомнящо бяла просфора, но с властни сухи ръце, благоприлично сложени на коленете. Редом с малката си попадия дядо изглеждаше грамаден, потискащо величествен с големия си кръст на гърдите върху расо от моаре. Обаче баба съвсем нямаше потиснат или жалък вид до него. Напротив. В малката й фигура имаше нещо самостоятелно, независимо, волево, дори деспотично и много е възможно дядо ми, катедралния протойерей, да е бил под чехъл от своята попадия.

Изглежда семейството на вятския катедрален протойерей се крепеше върху могъщите старовремски принципи на почит към родителите, върху принципите на православната вяра с нейната църковност, любов и преклонение към майката-родина Русия и дори към императора, самодържеца на цяла Русия.

Трудно ми беше да нарисувам мислено живота в семейството на вятските ми баба и дядо, трудно ми беше да си представя татко на моята възраст, а още по-трудно да оживее пред очите ми Вятка, толкова далечна от всичко наше южно, степно, морско, отчасти украинско — „малорусийско“, както тогава бе прието да се казва, — от всичко онова, което ме обкръжаваше в детските години.

За татковото детинство във Вятка получих престава от откъслечните и случайни спомени на татко. Разказвал ни е, че като деца, през зимата, всички те — тримата братя, заедно с баща си, моя дядо протойерея, се напарвали в домашната баня, шибали се един друг с брезови метлички, а после, целите малиновочервени, изтичвали голи-голенички на студа, отъркалвали се в снежните преспи и се връщали обратно в силно нагорещената баня, където накрая се обливали със студена вода, избърсвали се и после се обличали с чисто бельо, като предварително са били вече отпочинали върху боровите пейки в съблекалнята. И нищо им нямало. Никога не се простудявали, казваше татко.

Във Вятка баща ми се е възпитавал в спартански дух със северноруско влияние. Една от любимите таткови поговорки беше:

— Дръж главата си на студено, корема си — гладен, а краката — на топло.

Татко разказваше как у тях във Вятка през горещото лято запазвали млякото от прокисване: пущали в гърнето с мляко жива жаба и млякото винаги било прясно, прохладно и не прокисвало дори по време на буря, когато се смятало, че от гърма млякото непременно прокисва.

Живо си представях дървената градска вятска къща с градина, където бе живяло семейството на протойерея — избата, банята, макар че никога не бях виждал истинска руска баня със зидана печка и пейки за напарване, със съблекалня, с брезови метлички. В Одеса имаше „бани на Исакович“ с кабини, където татко ни водеше нас, децата, да се къпем, в случай че квартирата беше без баня.

Спомням си тия „бани на Исакович“ — семейни кабини, — където отивахме отначало с конен, а после с електрически трамвай, вечер, когато в града светеха фенерите и се отразяваха в мокрия паваж.

Коридор, мътен от парата, и някакви изпотени специални „бански“ огледала с евтини, неравни, като че тенекиени стъкла. Мокри пътеки. Прислужникът бос, в руска риза, с ключ от кабината в ръка, на стената газена лампа и в полумрака, кой знае защо, ми се привиждаше нещо греховно.

Татко насапунисваше мене и Женка с кесията за банята и сам, слаб и гол, си сапунисваше шията и главата, а после си търкахме един друг гърбовете със сгорещена изтривалка, която много хубаво миришеше на аптекарския магазин на Леме, откъдето татко я бе купил.

 

 

… После си почивахме на мушамените кушетки…

 

 

Татко ни разказваше, че близо до къщата им във Вятка имало еврейска синагога и в петък вечер, когато законът забранява на евреите всякаква работа, татко и братята му, като „гои“, тоест не евреи, се наемали да гасят свещите, което също се смятало за работа, и затова им плащали по две копейки. Представях си доста ясно гасенето на свещите в синагогата и ме учудваше и дори разсмиваше това, че русначета, семинаристи, деца на катедралния протойерей, гасят свещите в синагогата, където на черни скамейки сядат евреите с раираните си талеси^[1], с някакви черни кутийчици привързани с ремъчета за челото.

Но татко казваше, че тук няма нищо смешно, защото всяка вяра е угодна на бога и всяка вяра трябва да се уважава.

Представях си вятския дядо и неговите златни или сребърни корави филони, с епитрахил и всички други одежди на йерей как стои на амвона на катедралата, обвит с лилаво белезникави облаци тамян, осветен от свещи и кандила, прекрасен, мощен, с широка и гъста брада и сурови очи на човек, който изобличава и осмива.

Дядо умрял, мястото му в катедралата заел друг протойерей, баба останала бедна вдовица, нейните синове — семинаристи кой знае по каква причина, най-вероятно вследствие веянията на времето, не пожелали да продължат духовната кариера: татко и чичо Миша постъпили в Новорусийския университет, който избрали поради топлия климат и баснословно евтиния живот в Южна Русия. Татко взел и майка си и оттогава тя непрекъснато живяла при него, на негова издръжка, така че когато сме се родили ние с Женка, баба отдавна вече е живеела у нас в трапезарията зад един грозен кафяв параван с обтегнато кафяво „вдовишко“ платно.

Тя още тогава беше много стара.

Тиха, незабележима, безполезна, тя скромно влачеше жалкия си живот на вдовица, издържана от средния си син Петруша, моя баща. Тя не се и опитваше да играе някаква роля в нашето семейство, отначало при мама, а след нейната смърт при леля, мамината сестра. Тя беше сякаш отломка от някакъв съвсем друг, отдавна изчезнал свят на дореформения провинциален живот в Северна Русия. Не живееше, а по-скоро съществуваше, доживяваше годините си, винаги еднакво стара, движеше се безшумно, разнасяше около себе си миризма на стара вълнена пола и на изнемощяло тяло — старческа, вдовишка миризма. Лицето й беше малко, скулесто, с безшумно предъвкващи устни, цялото покрито с дълбоки мрежести бръчки. На главата си, върху плешивото теме, винаги носеше черно плетено памучно боне, което много наподобяваше паяжина. Носът й беше като копче. С нещо приличаше на стара-престара китайка.

Тя се бе превърнала в неодушевена принадлежност на нашия дом.

Когато се местехме от квартира на квартира, вземахме я със себе си както самовара, както фикуса…

За нея никога не се намираше отделна стая, тя винаги се настаняваше с простия си железен креват, сандък и килимче зад параван в трапезарията, което въпреки бабината безшумност и незабележимост не можеше да не стеснява всички ни и дори, откровено казано, да ни дразни; дразнеше ни нейното мънкане и вятски говор — „ч“ вместо „ц“: „красавича“, „чифра“ и други подобни; дразнеха ни нейните изконно руски думи „давеча“, „вечор“, „студены“.

С годините тя ставаше дребнава скъперница, броеше пред гостите бучките захар в захарницата, следеше на масата кой колко е взел, попоглеждаше как, какво и колко изяжда готвачката и я изобличаваше:

— Така нагъва, та ушите й плющят, така нагъва!…

Винаги се отнасяхме към нея равнодушно, търпяхме я.

Ние с Женка понякога имитирахме особения й бърз вятски говор.

 

 

… Леля като че изобщо не я забелязваше…

 

 

Само татко обичаше нежно своята майка и свято изпълняваше синовния си дълг пред тая никому ненужна старица, която някога го беше родила на божия свят.

Баба умря една ранна сутрин, когато всички още спяхме, в ръцете на татко. Тя като че просто заспа и никога вече не се събуди.

Татко затвори очите й, сложи на склопените й клепки медни петачета, завърза с чиста кърпа челюстта й, за да не се отваря. Това се случи точно тогава, когато баба за първи път имаше своя отделна стая. Но въпреки това тя и в нея живееше зад параван. Ние се Женкасе измихме, облякохме и татко със зачервени от сълзи очи ни заведе в студената бабина стая, където вече пременена в най-хубавата си рокля, тя лежеше спокойно на вдовишката си постеля. Как я преместихме в ковчега не помня. Помня само че ковчегът беше евтин, кафяв. Помня бялата, прекалено красива за баба катафалка, спряла пред нашата порта, и конете с черни покривала — изрязани кръгове около очите.

Татко не ни взе на погребението. Вървеше след ковчега сам. Тоя ден той пропусна часовете си.

Като се върна от гробищата, каза:

— Погребах баба ви, моята майка. Гробът й е близо до вашата майка. Когато дойде и моят час, нека ме положат между жена ми и майка ми, между двете жени, които съм обичал най-много.

Проветриха, измиха и подредиха бабината стая и я дадоха под наем.

 

 

… а сребърната супена лъжица, която намерихме под бабиното килимче, бе почистена със смес от тебешир и нишадър и сложена при другите сребърни лъжици в чекмеджето на бюфета.