Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (57)

Сандъкът

Сред стаята, в която спях, видях на пода голям четвъртит сандък от солидно дърво, боядисан в кафяво, имитация на дъб или може би, облепен с кафяви книжни тапети, имитиращи дъб, както понякога облепваха тайните врати, които водят от една стая в друга.

Никак не се учудих, че в стаята, където спях заедно с татко и мама има такъв голям сандък, но той пораждаше у мене странно безпокойство, още по-тягостно поради това, че въпреки дебелината на дъските и непроницаемата имитация, аз виждах всичко, каквото става там и всички, които бяха там.

В сандъка седяха в неудобни пози майка ми и братовчедката ми Леля, която ми изглеждаше голяма девойка, наскоро бе навършила единадесет години; тя почти никога не ни гостуваше, защото имаше костна туберкулоза на крака и повечето време прекарваше на легло; тя бе добра, кротка, слабичка с прозрачен, остър и малко хрущялест нос, с прибрани светлоруси коси, цялата някак си парафинена, като принцеса.

Веднъж бях у тях на гости и видях как тя се премести от кревата на леглото, как подскачаше на здравия си крак, докато болният, свит в коляното, безпомощно висеше и се подаваше изпод дългата нощница.

Сега тя седеше с моята майка в сандъка, където и на двете им беше тясно и неудобно, тъй като в сандъка, макар и голям — някакъв „железничарски“ — нямаше място за двама души.

И двете седяха в него свити; не им стигаше въздуха; а аз с нищо не можех да облекча техните мъки.

Мама и Леля през цялото време правеха опити да се измъкнат от сандъка в стаята, осветена в червено от нощната лампичка. Върху сандъка имаше капак, който те се опитваха да вдигнат с ръце, но капакът не се поддаваше, защото пружината му беше много стегната и щом мама и Леля го отвореха с ръце или глава, той ги прихлупваше.

До известна степен това ми приличаше на капан или мишеловка с плътно затваряща се вратичка.

Мама и Леля продължаваха да се мъчат в сандъка, при което си пречеха една на друга. Ясно ми беше, че едновременно няма да успеят да излязат, трябва да се измъкнат една по една. Но те не го разбираха или не искаха да го разберат. Направиха отчаяно усилие, капакът на сандъка се поотвори и мама изведнъж, като се изправи в цял ръст, по бяла нощна риза, гологлава, най-после изтика с глава капака и се измъкна от сандъка в стаята, където спях заедно с татко и мама, въздъхна дълбоко от облекчение и се усмихна, цялата някак просветлена, със странно закръглен корем под долната фуста с ширити отзад. Леля се показа от сандъка след мама и вече щеше да излезе, вече щеше като мама да се усмихне радостно, но не успя и капакът притисна сгънатия й крак и тя изохка от нетърпима болка, то не беше дори стон, а някакъв продължителен, смразяващ душата вой. Все пак тя успя да се измъкне от тесния сандък, макар и да одра кожата на крака си и леко усмихната прегърна мама.

… Така стояха и двете, дишаха дълбоко и радостно, но в същото време Лелиният вой като че продължаваше да ехти…

Тогава се събудих и видях познатите ми тапети над сандъка, върху който светеше познатата ми газена нощна лампа с малък абажур във формата на обърната кофа. Но изглежда вечерта бяха забравили да затворят капаците на прозорците и сега навън светеше невероятно ярка лунна нощ и цялата улица „Базарна“ беше зелена, с черни сенки от голи дървета и телеграфни стълбове. Дългият железен поцинкован покрив на фабриката срещу нас бе посребрен от лунната светлина и някъде оттам, откъм улицата се чуваше смразяващ вой. Виеше куче.

Нямаше го вече сандъка сред стаята, а до мене стоеше мама — току-що събудена — истинската мама, не присънилата ми се, и ме кръстеше, и ме успокояваше, и затваряше капаците на прозорците с железни резета.

Кучешкият вой продължи някое време, после утихна.

Заспах и пак сънувах мама, но вече не по нощна риза, гологлава, мила и топла, а дама с шапка и гъст черен воал, с пенсне, в строг черен костюм — тесните ръкави бяха с буфани — в едната си ръка държеше нещо като черен флаг, който, вече знаех това, на френски се наричаше льо драпо, а в другата — полуотворен чадър също черен, льо параплюи на френски, и тя се опираше на полуотворения параплюи като на бастун и вървеше по железния покрив на магазина на Пурицо на улица „Ришельовска“, сред мрачни облаци, като при всяка нейна крачка се разнасяше желязно тракане, подобно на звука при спускането на вълнообразните ламаринени ролетки на магазините; тя вървеше и на всяка крачка пропадаше до колене в покрива, отново тръгваше и все вървеше, вървеше по покрива, като във високо вдигнатата си ръка държеше черния льо драпо и сякаш преодоляваше някаква тегнеща над нея мрачна сила на града със зелената чугунена решетка на католическата черква и на магазините със златни бижута; тя бързаше все повече и повече и все пропадаше до колене в железния покрив и нейните бързи движения сякаш ускоряваха и моя сън, в който вече проблясваше светъл лъч: слънцето изгря — и аз чух шумоленето на дивите кестени, с които бе пълно чекмеджето на нощната масичка. Кестените бяха толкова много, че ги гребях с дървена лопатка, като в бакалницата, ровех в тях, търкалях ги и се възхищавах на красотата им…

… И тогава окончателно се събудих. През отворените капаци на прозорците видях ярката слънчева светлина, а през синята мрежа на креватчето си видях мама в нейния креват заедно с брадатия ми баща, когото толкова много обичах, а татковият креват беше празен…

Татко и мама гледаха весело към мене, техния малък син, но аз не посмях да им разкажа своя пророчески сън, който стаих дълбоко в душата си.

Наскоро мама роди братчето ми Женечка и умря, после умря и Леля от туберкулоза на крака.

И всичко това е истина.