Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (55)

Припадъкът

Излязох от стаята под самия покрив със скосен таван и два прозореца, от който се откриваше гледка към полето, овощните дръвчета, бахчата и разните стопански постройки на немските чифлици в Бесарабия, разположени на високия бряг на Черно море, където обикновено ние с татко и малкия Женечка прекарвахме лятото, и по доста стръмна дървена стълба радостно изтичах долу, чувствувайки с цялото си същество прелестта на ослепителния зной на това юлско утро — нито много ранно и нито много късно, някъде между осем и девет часа, когато слънцето още не е над главата, но вече пари и бие през черничевия листак право в очите, и запалва всичко наоколо с бяла ослепителна светлина, особено пътечките, покрити със ситни зеленикави мидени черупки, превърнали се почти в пясък, сребристо седефен, като изсъхнали рибешки люспи.

Не зная защо излязох от стаята, където беше доста прохладно. Нямах никаква определена цел, но щом се озовах долу, кой знае защо, обиколих с делови вид къщата, постоях около щерната, провикнах се в отвора й и чух в отговор ехото на своя глас, усилен и сякаш умножен от сухата празна щерна, измазана отвътре с цимент. Отдавна не беше валяло и щерната бе празна. Зарадва ме звукът на моя глас, завърнал се от подземно пътешествие.

После изтичах по алеята със зреещите кайсии, вече наедрели, но още зелени и твърди, а на пипане мъхнати. Изпитвах радост от докосването на босите ми крака, на тяхната загрубяла кожа по силно нагрятия ситен пясък от лимана.

А в това време, надничайки тук-там иззад черниците, иззад отдавна прецъфтелите люлякови храсти и сребристата дива маслина, над нажежения стръмен бряг, сребрист и сух както всичко в това странно утро, блестеше до болка в очите ивица море.

Върнах се откъм другата страна на къщата и вече се хващах за нагорещените перила на дървената стълба, когато изведнъж ми се стори, че ярката слънчева светлина ме ослепи и започна страшно бързо да ме убива, превърнала се от сребриста в кървавочервена, а после в плътночерна, в ушите ми нахлу звън и аз, както после татко ми разказа, с широко отворени очи, които вече нищо не виждат, с бледно лице, с празна глава и някак автоматично съм се качил по стъпалата на стръмната стълба до горе и тук татко ме взел на ръце и внесъл в прохладната ни стая, но аз вече нищо не съм съзнавал — не съм знаел; изведнъж обаче тъмнината взе да се отдръпва от мене и да отстъпва място на дневното сияние, и всичко онова, което като че бе завинаги загубено, започна да се завръща.

… варосаната стая с прозорци към селската община, върху первазите на прозорците морските раци за колекцията ми — бледорозови с червени, сякаш надути щипци, изсушени на слънце и дори на вид леки, почти безтегловни, и морските кончета в буркан с формалин, дървената кутийка с акварелни бои до чаша мътна вода, където миех четчиците и листът рисувална хартия, където така вярно бях нарисувал краставици и репички; и нощната пеперуда „мъртвешка глава“, заспала в ъгъла на тавана, и зелените решетести, почти италиански жалузи, и целият прекрасен свят, пълен с красота и звуци, и врязалият се в кожата венчален пръстен върху грижовната таткова ръка, която слагаше на челото ми мокри кърпи, и малкият изплашен Женка, и моят собствен глас, който казваше:

— Какво има? Какво се е случило с мен? Нищо, не се безпокойте. Най-вероятно да е било само припадък.

Чувствувах се прекрасно, беше ми весело и като полежах пет-шест минути с компрес на челото, хукнах да се къпя в морето, като че нищо не е било, и после в продължение на много години нищо подобно не ми се случи, но в живота ми вече бе станало нещо много важно — чувствувах го, — нещо непоправимо се бе изменило:

… душата ми за кратко време се беше отделила от тялото и бе постояла някъде, откъдето най-често няма връщане…