Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (51)

Смъртоносното клеймо

Наближаваше стогодишнината на Отечествената война от 1812 година и победата на Русия над дванадесетте „езици“. Народите се наричаха „езици“, а „дванадесет“ значеше, че са били двадесет, а не дванадесет, както мислеха хората, които не знаеха църковнославянски език.

Преди сто години руските войски победиха великия Наполеон, който беше завзел първопрестолна Москва, и в лютата зима изгониха от пределите на нашето отечество дванадесетте езика — съюзниците на Наполеон — а самият Наполеон позорно заряза своята разгромена, гладна, мръзнеща армия и с лека шейна се измъкна по Смоленското шосе обратно в Париж.

В града ни подготвяха патриотични вечери, спектакли, концерти, лекции и военен парад на Куликово поле.

Нещо подобно имаше преди три години, когато се празнуваше победата над шведите край Полтава и на Куликово поле бе поставен грамаден, направен от дърво бюст на Петър Велики с триъгълна шапка. Край него под звуците на преображенския марш минаха стрелковата „желязна“ бригада и модлинският полк, а после, като си отиваха по казармите, войниците пееха бойката песен: „Боят беше край Полтава, славен бе, момчета, той! Ние с шведите се бихме под цар-Петрови знамена“.

Тая песен, в която се говореше още, че „нашият велик император — вечна му памет! — сам е командувал войските и топове сам е зареждал“, се разнасяше из града сурово и гневно, придружена с подсвиркване, и вселяваше гордост от непобедимостта на нашето отечество.

Не помня дали тогава в гимназията имаше тържествена вечер, посветена на това събитие. Сигурно — не, тъй като празникът ставаше лете, когато учениците са във ваканция.

 

 

Сега, през зимата, предстоеше тържествено литературно-музикално утро, посветено на победата над Наполеон; директорът ще произнесе встъпително слово, учителят по история ще изнесе реферат за великото световноисторическо значение на събитията от 1812 година, хорът на гимназията ще изпълни националния химн, а също и известната патриотична песен: „Загърмете победни напеви! Всяко руско сърце да трепти! Запомнете Дванайсета гневна — славно били се наште деди“.

Най-много ме вълнуваше това, че щяха да участвуват най-даровитите ученици декламатори с подходящи за случая стихотворения. Имах доста високо мнение за своите артистични способности, особено след като в мазето на Женка Сопата веднъж устроихме театър и аз с гневни жестове и подвикване декламирах единствения известен ми монолог на Чацки от „Горко на умния“, и като стигнах края, извиках злобно знаменитата фраза: „Каретата, по-скоро!“, затропах с крака и хукнах зад сцената, но закачих завесата и тя се смъкна от телта и се струпа върху мене, после едва се измъкнах и цяла седмица говорех шепнешком, защото бях пресилил гласните си струни.

И сега ни за миг не се усъмних, че ще бъда включен в програмата на това патриотично утро, и вече предвкусвах своя триумф. Но какво беше учудването ми, когато открих, че моето име го няма в списъка на бъдещите декламатори. Десетина пъти препрочетох краткия списък, напечатан на пишеща машина в канцеларията на гимназията и прикрепен с кабарчета за вратата на учителската стая. Всеки път липсата на моето име ми се струваше зрителна измама и аз отново и отново препрочитах списъка.

 

 

… уви, моето име го нямаше!…

 

 

Намерих в коридора нашия класен наставник, учителя по латински поляка Сигизмунд Цезаревич, на когото, кой знае защо, му бяха лепнали странния и глупав прякор Сизик, и с треперлив мазен гласец се оплаках, че са ме пропуснали в списъка на участвуващите.

Сизик изслуша благосклонно моите жалби и като поглади с бялата си ръка с тънък венчален пръстен кафявия си алаброс и острата си мускетарска брада, произнесе някаква нравоучителна латинска поговорка, в смисъл, всяка жаба да си знае гьола, като прибави на руски, но с полски акцент, че при моите скромни успехи и скандално поведение надали ще имам честта да участвувам в патриотичното утро.

Едва не заплаках от обида, но чукнах токове, поклоних се церемониално на Сизик, както изискваше правилникът на гимназията, завлякох се в тоалетната, заключих се там и взех да бърша с юмрук сълзите, които вече се търкаляха по бузите ми. Изгарях от желание да действувам. Започнах да обмислям как да изляза с чест от това положение. В края на краищата ми хрумна идеята да съчиня патриотично стихотворение и тогава вече сигурно ще ми разрешат да участвувам в утрото.

У дома се залових за работа и до вечерта стихотворението беше готово.

Започваше така:

 

 

„… дошъл на границата руска шестотинхилядният враг. В миг против Наполеон се спуска народът смел, под огнен стяг“…

 

 

После подредих в рими всичко, което знаех за войната в Дванадесета година, а то не беше много — споменах за Кутузов, за Багратион, партизаните Денис Давидов и Сеславин, деликатно премълчах за превземането на Москва от неприятеля, макар че това не бе чак толкоз нужно, и завърших своята ода много мажорно и назидателно:

„… Войната кратко продължила. В Русия не остана, мила, ни едничък враг… Възтържествува, отдъхна целият народ. Под фойерверките ликуват. Разнася се камбанен звън. Победа руска тържествува. Загинал е Наполеон. Догде духът народен руски пламти над грозните беди, не ще го никой победи!“

Това бе прекрасен афористичен край и аз разбирах, че педагогическият съвет няма да рискува да отхвърли толкова патриотично стихотворение.

Постарах се да препиша стиховете колкото може по-красиво и без правописни грешки, а после отидох при Сизик, който щом го прочете, доста подозрително ме попита дали сам съм съчинил стихотворението, или съм го преписал от някое списание или календар. Заклех се, че сам съм го съчинил, и целият пламнах от авторска гордост!

— Прекрасно — каза Сизик и сбърчи многозначително своето чело на мислител. — Поздравявам те. Имаш истинско патриотично чувство. Ще доложа за това на педагогическия съвет. Върви и се надявай! Dixi — завърши той с латинската дума.

Накъсо казано, включиха ме в списъка, а в програмата дори беше написано: „ще декламира стихотворението «1812 година» собствено съчинение“.

Това литературнохудожествено утро, на което декламирах своето произведение, почти се е заличило от паметта ми. Помня студената актова зала с високи закръглени прозорци, с летящите отвън облаци дребен сух сняг, с подрънкването на големите звънци по хамутите на файтонджийските коне, които влачеха безшумно след себе си леки шейни по рохкавия сняг.

Помня два грамадни портрета с маслени бои на двама руски императори в цял ръст — единия — на царуващия по това време Николай II с хермелинова мантия, в ръце със скиптър и златна топка с кръст отгоре, и корона на кадифена възглавничка върху позлатена маса, а другия — на Александър I Благословени, победителя на Наполеон, с черна триъгълна шапка, украсена с бели пера, и дълги, тънки крака във високи до коленете кавалерийски ботуши, с далекоглед в ръка, на батален фон, под сянката на военнополеви, романтичен дъб.

Помня строгите лица на директора, инспектора, архиерея, учителя по закон божи с парадно копринено расо и някакъв генерал на първия ред с лентата на ордена Ана през рамо, всички с тесни програми в ръце, а зад тях останалите зрители, насядали в строг ред, но в моето съзнание слети в многолико цяло.

Тъкмо преди моето излизане завърши дългия скучен реферат на учителя по история, който бе седнал зад специална масичка и чете от изящно подвързана тетрадка, като през цялото време ту хапеше устни, ту се прокашляше и бършеше изпотеното си чело с изгладена носна кърпа.

Чувствувах наоколо леденото мълчание на сънливите слушатели.

Бях облечен в параден мундир, подарен ми от баба Язикова за спомен от нейния наскоро починал от охтика единствен и нежно любим внук, та се чувствувах не съвсем удобно в тоя широк и дълъг за мен мундир на покойното момче, макар че се виждах точно като лицеиста Пушкин на изпита в Царскоселския лицей, както го бе изобразил Репин в знаменитата си картина.

С плам и тук-там със запъване, но бързо и отчетливо, като жестикулирах енергично с вледенени от вълнение ръце, аз издекламирах стихотворението си, без да виждам нищо наоколо освен своето отражение в огледалния паркет на актовата зала, а като стигнах до знаменитите редове, на които възлагах всичките си надежди — „Догде духът народен руски пламти над грозните беди, не ще го никой победи!“ — изхвърлих напред ръка със стиснат юмрук и тупнах с крак толкова силно, че директорът, който седеше пред мене с посивялата си лъвска грива, изведнъж се събуди и отдръпна, като че съм искал да го ударя по ухото.

Разчитах на бурни аплодисменти, ала те се оказаха единични; в интерес на истината трябва да призная, че нямаше никакви аплодисменти — ръкопляскаше само верният ми приятел Боря, който, в желанието си да предизвика овации, не жалеше длани, но нищо не излезе от това и аз се върнах на мястото си с изпотен врат, червен като цвекло, защото разбрах, че съм се провалил.

Към чувството за неуспех започна да се примесва и известен срам, че се осмелих да изляза публично с жалките си, чирашки стихчета, докато в същото време другите участници в патриотичното утро, сериозни гимназисти, изпълняваха пред публиката прекрасни стихотворения от големи поети. „Я, чичо, чуй — нали в онези дни френецът без бой не влезе в горящата Москва?…“ от Лермонтов, „Неман“ от Тютчев, „Вълк в кучкарница“ от Крилов и накрая чудесното стихотворение от Майков: „Вятърът от изток гони снежните си вихри, зла виелица разлива дива песен из пустинята…“.

 

 

Ах, колко нищожен се чувствуваха в недоброжелателно студената актова зала, осветена от сивосинкавата светлина на зимното утро, особено когато другарите ми, които седяха край мен на поскърцващи виенски столове, ми шепнеха покровителствено с желание да ме утешат:

— Важното е да не ти пука! Следващият път ще е по-добре.

 

 

Но най-важното беше, че в мене някак неусетно се изпари цялата военно-патриотична бутафория на царска Русия, която дотогава владееше незрялото ми въображение, и в душата ми се раждаше вече истинска представа за войната.

Стоях дълго на прозореца у дома и гледах дребния сняг, който снежната буря от вчера продължаваше да носи отнякъде, кой знае от кой край на нашето необятно отечество, от изток, откъм Урал, от Сибир, от Байкал…

 

 

… „Вятърът от изток гони снежните си вихри, зла виелица разлива дива песен из пустинята…“

Облаци дребен сняг прииждаха на талази по уморително бялото небе… Опивах се от скръбта на тая дивна стихотворна музика.

Освен това в душата ми звучаха чудните и страшни със своята пророческа сила Тютчеви стихове:

„… безкрайно беше тяхното число — и в този безконечен славен строй едва ли десетото чедо избегна смъртоносното клеймо“.

От четвъртия етаж на новия кооперативен дом, където живеехме, аз гледах, все гледах, гледах до болка в очите непрекъснато прииждащия сняг и ме обхващаше ужас от нещо, което тихомълком се надигаше срещу нашата земя, срещу всички нас — татко, леля, Женя и мене — и се молех на бога, в когото тогава тъй наивно, по детски вярвах, да бъде избегнато моето чело от „смъртоносното клеймо“

 

 

И той ме чу.