Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (50)

Съперникът

Всичко вървеше добре, докато на улицата не се появи Стасик Сологуб. Момичетата престанаха да ни обръщат внимание, играта на гоненица между акациите изведнъж се прекрати и център на вниманието стана Стасик. Той обикновено идваше от тяхната улица с нов велосипед марка „Дукс“, който струваше сто и десет рубли, и най-напред правеше няколко обиколки пред очите на всички и се усмихваше снизходително на момичетата, които губеха и ума и дума при вида на неговата напета стойка, добре ушитите раирани панталони с щрипки, твърдата белоснежна якичка, униформената фуражка с лакирана каишка, която той за по-голям шик обтягаше на красивата си брадичка. Беше по-голям от всички, истински младеж, осмокласник с почти оформени бакенбарди, с едва наболи мустачки, които много подхождаха на маслиненомургавото му лице и сини очи на голям красавец.

Щом слезеше от звънящия си велосипед и го опреше небрежно до някое дърво, всички ние, момчетата, като че преставахме да съществуваме за момичетата. Момичетата просто си падаха по Стасик. А той най-спокойно изваждаше от сребърна табакера цигара, слагаше я в алената си уста, запалваше я и изпускаше синкави кълба дим от ноздрите на своя римски нос, под сключените си вежди, като на красавеца Виниций, един от героите на „Кво вадис“ от Сенкевич.

Явният успех на Стасик сред нашите момичета ми причиняваше страдания, тъй като по това време бях тайно влюбен в къдравата италианка Джулиета с очи като черно грозде, която живееше близо до нас в къщата на Фесенко.

Джулиета не беше по-хубава от нашите момичета, но беше италианка, дъщеря на агента на параходното дружество „Лойд Триестино“, освен това носеше божественото име Джулиета, така че бе свръх силите ми да не се влюбя в нея още от пръв поглед. Тя беше с две години по-голяма и се отнасяше към мене малко отвисоко, но дружески, както към по-малкия си брат Петрик. Но това в моите очи, кой знае защо, изглеждаше едва ли не влюбеност.

Така или иначе, на въпросите на моите съученици, защо съм такъв кисел, аз с въздишка отговарях загадъчно:

— Ах, оставете това… Наричат я Джулиета — и не обелвах повече ни дума!…

 

 

Като гледаше Стасик, Джулиета ту пламваше като роза, ту побеляваше като лилия.

Но трябва да бъда справедлив към Стасик: той почти не се интересуваше от момичетата, в това число и от Джулка. Повече го занимаваше собствената му външност, каишката под класическата му брадичка, наболите мустачки, които засега наподобяваха черни реснички, но най-главното за него беше карането на велосипеда, с който неуморно обикаляше четирите улици на Отрада, тихи и сенчести. Към нас, момчетата, се отнасяше доста добре и дори понякога ни позволяваше да се повозим на неговия „Дукс“ с контра.

И все пак, като забелязвах как „моята“ Джулиета гледа нежно Стасик, побеснявах от ревност. Жажда за най-ужасно отмъщение обземаше душичката ми. Чувствата ми споделяше едно момче гимназист с прякор Драката, презимето му не помня. Именно на Драката му хрумна идеята как да отмъстим на Стасик и да му смачкаме фасона.

За тая работа преди всичко, както винаги, трябваха пари. Ние с Драката се съюзихме и с парите, които събрахме, купихме от магазинчето на Коротински предметите, необходими за изпълнението на нашия пъклен план. Купихме една кутия луксозни цигари „Зефир“ на фабрика „Лаферм“ и за три копейки шутиха. Изтърсихме тютюна от една цигара и вместо него в тръбичката насипахме избухливата смес, а отгоре сложихме пак тютюн за маскировка.

На другия ден, изгаряйки от нетърпение и страх, едва дочакахме Стасик с неговия „Дукс“ и Драката му поднесе светлосинята кутийка „Зефир“ и с малко неестествен глас каза:

— Заповядай.

— Мерси — отговори прекрасно възпитаният и учтив Стасик.

Тогава аз ловко измъкнах от кутията натъпканата с избухлива смес цигара — съвсем като другите на вид — и я подадох на Стасик.

Стасик още веднъж каза „мерси“ — тоя път вече на мене, — пъхна цигарата в устата си и щом се качи на велосипеда си, я запали с клечка, която Драката услужливо му подаде, каза за трети път „мерси“, отблъсна се от акацията, заработи с педалите и като изпускаше ловко през ноздрите си дълги ленти дим, се понесе по улицата; точно в момента когато завиваше от „Отрадна“ към „Морска“, от цигарата му с трясък изскочи разноцветен език, по-скоро зелен пламък, и се посипа златен дъжд.

На нас с Драката кръвта ни се смрази в жилите. Бяхме уверени, че всеки миг Стасик ще тупне от велосипеда и ще забие обгоряло лице в паважа. Вече съжалявахме, осъзнали цялата гадост на нашия план. Обхвана ни закъсняло разкаяние. Готови бяхме да се притечем на помощ на нашия враг. Но с какво можехме да му помогнем?

За наше учудване Стасик не само не падна от велосипеда, но изплю димящия мундщук на цигарата и продължи да върти педалите като че нищо не е било, после се скри от очите ни, но скоро се приближи към нас от другата страна, елегантно скръстил отпред аристократичните си ръце с белоснежни маншети със сребърни копчета.

Да избягаме? Тази мисъл ни хрумна едновременно и на двамата. Но също тъй едновременно разбрахме, че с това срамно бягство завинаги ще изгубим уважението на момичетата. Решихме да се бием със Стасик докрай.

Ала по всичко личеше, че Стасик е далеч от мисълта за отмъщение. Стигна до най-близката акация, спря велосипеда и без да слиза от него, се облегна на дървото със сива напукана кора, обсипано с гроздове миризливи бели цветове. Усмихна ни се снизходително и бръкна в джоба си за носна кърпа, та да избърше саждите от римския си нос. Други дефекти от нашия взрив не беше получил.

 

 

… Неговата малка полупрозрачна батистена носна кърпичка имаше в ъгъла избродирана малка графска корона…

 

 

Жалко — да се цапа такава носна кърпичка!

 

 

Тогава към Стасик изтича „моята“ Джулиета с червена панделка в черните къдрави коси и самата червена като мак, наплюнчи дантелената си кърпичка, повдигна се на пръсти и избърса римския нос на Стасик.

— Мерси — каза Стасик и запали цигара от сребърната си табакера със златен монограм, после от благодарност качи италианката върху рамката на своя „Дукс“ и направи с нея два или дори три кръга по Отрада.

 

 

Аз — пък не само аз, но и всички ние, момчетата и момичетата — останахме с впечатлението, че докато се возеха под бледата светлина на изплувалата от морето голяма огледална луна, Стасик и Джулка се целуваха.