Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (5)

Златни орехи

Имаше наистина и сребърни орехи, но на мен повече ми харесваха златните. В сребърните орехи имаше нещо траурно. А златните орехи блестяха на елхата като много слънца, радваха душата.

 

 

Кой знае защо от елхите ни изчезнаха златните орехи.

 

 

Спомням си, че като деца ние сами ги позлатявахме. Това не беше лека работа.

— Е, толкова пък да е трудно! — ще кажеш.

— Да, представи си, не е тъй просто. Съвсем не е просто.

— Че какво му е: вземеш златиста боя, мацнеш с четчицата — и готово.

— Но твоят орех ще излезе грозен, макар и позлатен, ще има някакъв бронзов оттенък, няма да е ярък, а мътен, боядисан. Пък нашите орехи бяха същинско злато, сияеха като църковни кубета, които отразяват слънцето и небето. И те сияеха така, защото не ги боядисвахме с тъй наречената „златна боя“, а ги покривахме със златен варак, който се продаваше във вид на книжчици от по двадесет извънредно тънки листчета истинско злато, разделени помежду с цигарена хартия. Всяко листче златен варак бе толкова тъничко и безтегловно, че в сравнение с него цигарената хартия изглеждаше груба и дебела.

За да извадим от книжката златно листче, трябваше да го духаме съвсем внимателно. Тогава с леко шумолене то се понадигаше и можехме много предпазливо, с два пръста да го извадим от книжката и да го подържим във въздуха, заслушани в неговия лек, едва доловим и все пак — колкото и да е странно — металически шумол.

 

 

Ако можеше този звук да се усили, да се увеличи няколко хиляди пъти, то наистина би се чуло дрънчене на ламаринен лист. Синкав ламаринен лист, окачен за единия си край, по онова време се използуваше в театъра зад кулисите за възпроизвеждане на гръм.

… Аз самият веднъж, като се криех зад кулисите на театъра „Попечителство на народната трезвеност“, видях как един от сценичните работници там клатеше ламаринен лист, окачен на решетките за прикрепване на декорите, как удряше от време на време по него с барабанна палка, а в това време притихналите зрители чуваха тътнеж на гръм, през прозорците на декорите виждаха да блясват светкавици и Херцогът със залепена брада, отърсвайки от плаща си струите на въображаемия пороен дъжд, крачеше по дъсчената сцена с мушамените си кавалерийски ботуши, с буфан-ръкави, подобни на книжни японски фенерчета, и пееше с цяло гърло, като че се силеше да надвика бурята в оркестъра:

„Измяна и коварство крие сърцето ти, о хубавице!“.

И всичко заедно — гръмотевицата, мълнията, музиката, дневният спектакъл — както и златният орех, беше неизменна част на Рождеството…

 

 

За да може златният орех да се направи както трябва, бяха нужни следните неща: чаена чинийка с мляко, чукче, тапицерски гвоздейчета и малко разноцветна вълнена прежда. Трябваше да се подуха в книжката, за да се размърдат златните листчета в нея, а после едно от тях да се извади нежно с чисти, сухи пръсти. Върху мръсните или влажните пръсти — не дай си боже! — веднага оставаха златни следи, подобни на прашеца от крилцата на пеперудите, и варакът непоправимо се повреждаше, ставаше целия на дупки.

Ако успееш да измъкнеш от книжката златното листче, без да го повредиш, и с изключително внимание го положиш върху чистата суха маса, тогава ти предстои още една операция, не толкова тънка, но и тя изискваше чистота и акуратност: трябва с два пръста да вземеш ореха, който понякога в нашия град го наричат волошки, по възможност едър и красив, от новата реколта, с твърда черупка, да го отъркаляш в чинийката с млякото, за да се намокри равномерно, после изчакваш да се оттече излишното мляко и внимателно слагаш ореха върху варака и така го отъркалваш в него, че целият орех да се покрие със злато. Позлатеният по този начин, малко влажен, но възхитително, огледално блестящ златен орех се слага върху чистия перваз на прозореца, където бързо изсъхва и става още по-прекрасен.

И все пак орехът още не е готов: към него трябва да се прикрепи клуп от цветна вълна, за да може орехът да се окачи на елхата. Това става посредством малко тапицерско гвоздейче от калено желязо, каквито сега вече не се употребяват. И тук целият майсторлък беше в това, че трябваше да се внимава да не се повреди позлатата, а също и да не се разчупи орехът, което се случваше доста често, тъй като гвоздейчето трябваше да се забива в самия връх, а там орехът много лесно се чупи и току-виж се разпадне на две части, в които под дебелата черупка се виждат ядките подобни на мозъчни гънки. Затова трябва много внимателно да се избира мястото за гвоздейчето и още по-внимателно да се забива, при това — здраво, за да може клупът — яркозелен или ален, канарченожълт или белоснежен като руската зима — здраво да се държи и в никакъв случай да не може да се скъса.

И едва тогава орехът — цял, твърд, звънък, огледално златист, със синя главичка на тапицерско гвоздейче на върха и с цветен вълнен клуп — може да се смята за напълно готов.

Остава само да го окачиш на елхата, като пъхнеш ръка в тъмния бодлив гъстак, който опиянява със своя неповторим мирис на хвойна, на зимна гора.

 

 

Там златният орех тайнствено свети, като че самият има излъчване дори тогава, когато свещите са вече угасени и тяхната парафинова миризма се е изпарила, само тук-там по игличките са останали разноцветни следи и в стаята е тъмно, а той все свети ли свети и се отразява в замръзналия прозорец, зад който цари великолепието на зимната лунна нощ, прозрачна като фруктов лимонов бонбон…