Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (48)

… Бутилката

Оказваше се, че като замръзва при температура под нулата и се превръща в твърдо тяло, в лед, водата се разширява. Бях прочел някъде, че ако се замрази вода дори в херметически затворен съд, то в момента на превръщането си в лед, водата ще счупи съда от колкото и здрав метал да е направен. Всъщност не водата ще счупи съда, а образувалият се там лед. Но това не е важно. Важното е, че съдът ще се счупи…

Така се роди у мене идеята да направя стреляща бутилка. Какво по-просто от това: взема се бутилка, напълва се догоре с вода, запушва се здраво с тапа, слага се на студено и след известно време тя ще изстреля тапата като пистолет, а ако тапата не изскочи, тогава бутилката ще се пръсне със страшен гръм, като граната.

Няма да е лошо!

Намерих бутилка от квас, напълних я догоре с вода, запуших я с тапа и за по-сигурно хубавичко я зачуках навътре с малахитовата попивателна преса от татковото бюро.

Навън беше голям студ, но все още недостатъчно силен, за да изпълня замисленото. Но аз разчитах на това, че през нощта температурата ще се понижи. Залезът пламтеше и предвещаваше страшен студ. През нощта виелицата натрупа пряспа пред къщичката, където живееше баба Язикова, внучка на известния пост, приятел на Пушкин.

Когато се стъмни, аз се промъкнах в двора и сложих бутилката като оръдие срещу прозорчето на старата жена, където по заскрежените отвътре прозорци се отразяваха умножени пъстрите пламъчета от кандилцата пред домашния иконостас. Сметката ми беше тапата да изхвръкне право в прозореца на баба Язикова.

Лично аз нямах нищо против Язикова. Дори я обичах. Тя често ме канеше и черпеше с халва и с много вкусно сладко. Веднъж, когато научи, че съчинявам стихове, ми подари като на бъдещ поет малка сребърна лъжичка за кафе с гравирана буква „Я“ за спомен от дядо й Язиков.

Но желанието да възпроизведа изстрел от бутилка ме бе така завладяло, та дори не помислих, че мога да счупя прозореца и да изплаша до смърт бабичката, която си живееше тъй тихо и самотно сред своите гарднеровски^[1] и попски чашки, портрети, дагеротипи, икони и кандилца, облечена от глава до пети в черно, като монахиня.

„… Какъв език ти бе внушил това послание далечно? Как можеш толкоз да си мил със лудориите си вечни?“…

През нощта сънувах избухване на бомби и в съня си видях как тапата с трясък и звън счупва прозореца на бабичката. Събудих се посред нощ и бос отидох по студения под до прозореца, да видя засилил ли се е студът. Замръзналият прозорец искреше от ярките януарски звезди и аз се успокоих: навън беше страшен студ.

Сутринта, надянал си жълтата качулка от камилска вълна, чийто мъх гъделичкаше устата ми, на път за гимназията аз се приближих със замряло сърце до пряспата с бутилката, насочена срещу прозорчето на бабичката Язикова. Бутилката стоеше на мястото си. От гърлото й се показваше ледена шушулка, а тапата се търкаляше до нея в снега. Изглежда е нямало нито изстрел, нито взрив. Превръщайки се в лед, водата просто безшумно бе избутала тапата, а бутилката, пълна с лед, беше леко пукната по диагонал.

Това бе всичко…

Олекна ми и за първи път съжалих самотната добра старица. А тя, горкичката, дори не е подозирала какво е щяло да я сполети през нощта, и спокойно, тъжно, самотно е пиела сутрешното си кафе с каймак от ултрамаринената, на места позлатена чашка, нашарена в ярки цветове, от която, кой знае, може да е пил някога знаменитият й дядо.