Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (43)

Герои от руско-японската война

Сутринта на първия ден на Великден баба ми — татковата майка — бръкна в сандъка си, извади от един усукан чорап изтрита монета — двайсет копейки — и ми я подари: според тогавашните ми представи на осемгодишен ученик от подготвителния клас това бе баснословна сума.

Луд от радост, мигновено изскочих на улицата, за да почна веднага покупките.

Напразно леля ми се надвеси над перилата на парадната стълба и викна подир мене:

— Къде си хукнал? Днес е първият ден на Великден — всичко е затворено.

Престорих се, че не я чувам.

Стисках в потния си юмрук монетата, която ми пареше ръката, и изпитвах неудържимо желание колкото се може по-скоро да я изхарча, макар добре да знаех, че на първия ден на Великден всичко е затворено.

Надявах се на някакво чудо: ами ако неочаквано някъде нещо се продава?

Обиколих всички малки магазинчета, които знаех — бяха затворени. Градът сякаш бе мъртъв. Жителите му почиваха след великденската утринна служба в черквата и след продължителното седене след това вкъщи или на гости край великденската маса, украсена със зюмбюли, козунаци, пасхи^[1] и печени бутове с щръкнала от розовото месо и сланината седефена кост.

Из пустите, чисто изметени улици не се срещаха момчета: те търкаляха из дворовете и незастроените места великденски яйца. Надеждата ми беше само в Куликово поле, накъдето гледаха прозорците на нашата квартира. Куликово поле беше вече застроено с дъсчени панаирджийски бараки, въртележки, стрелбища, сладкарски будки и имаше колички за продавачите на квас.

Напразни надежди.

Цялото празнично панаирно градче, построено през страстната седмица от нови тънки дялани дъски и брезент, нашарен с грамадни изображения на диви зверове, жонгльори и клоуни, изглеждаше по-мъртво и безлюдно в сравнение с близкия истински град. Сякаш за да подсили неговото мъртвило, в средата на Куликово поле се издигаше варосана мачта, на която утре, втория ден на Великден — не по-късно и не по-рано — точно по пладне ще се издигне бяло-синьо-червеният търговски флаг на Руската империя като знак, че панаирът е открит. В тоя миг всичко наоколо ще се завърти, засуети, ще гръмнат латерните на въртележките, с все сила ще зазвънтят малките медни камбанки, приканващи публиката в бараките, ще се чуят резките подвиквания на клоуните и търговците на квас, важно ще се движи покрай лавките и будките безбройна тълпа от празнично пременени граждани и високо в небето ще полети първият откъснал се от конеца си балон — „червен като клюква“…

Ето кога ще мога бързо, разумно и с кеф да похарча бабините двайсет копейки.

Но едва утре, точно на пладне! А дотогава трябва да се шляеш из мъртвото панаирно градче на Куликово поле, без да видиш ни една отворена будка.

 

 

… А в това време великденското небе — прохладно и ветровито — сияеше над главата ми. По чистото му лазурно поле като че в надпревара с камбанения звън се носеха кълбовидни облаци и за малко не докосваха ярките златни кръстове и сините големи куполи на Атонския метох срещу гарата и пожарната кула на Александровския участък, където пред входа ходеше напред-назад парадно облечен стражар, нахлузил бели памучни ръкавици на дебелите си лапи…

 

 

Минах няколко пъти покрай отворената църковна врата, откъдето миришеше на тамян, чуваха се великденски песнопения и пламтяха златните огньове на свещите, озарили снежнобелите и розовите празнични одежди на свещениците. Единственото място, където се търгуваше беше църквата: там продаваха просфори и свещи. За миг ми хрумна глупавата мисъл да купя със своите двайсет копейки четири петкопейкови свещи: все пак и това е покупка!

Вече бях готов да вляза в черквата, когато изведнъж съзрях сред приличните великденски просяци един познат беловлас слепец, на чиито гърди висеше табелка, написана с църковнославянски букви:

„Герой от Плевен“.

Той беше градска знаменитост, един от славните войни на генерал Гурко. Беше почти толкова известен в града, колкото един друг инвалид, още по-беловлас, много по-стар, почти столетник, матрос — герой от Севастопол, сподвижник на адмирал Нахимов. Прието беше, когато се минава покрай тези герои, да се сваля шапка. Аз с уважение свалях новата си ученическа фуражка, купена ми по-голяма отколкото е нужно, която ми стигаше до ушите, съвсем детски и червени, и запотяваше остриганата ми с машинка глава на ученик от подготвителния клас.

Този път още не бях сварил да си снема фуражката с голям сребърен герб във вид на кръстосани клончета, когато забелязах до героя от Плевен наредени пред краката му върху църковните стъпала сини литографирани, отпечатани на гланцова хартия портрети на герои от руско-японската война.

Юнакът над юнаците на славния генерал Гурко продаваше портрети на герои от Чемулпо, Порт Артур, Ляолян… Всеки портрет струваше две копейки и аз купих наведнъж десет парчета и хвърлих моите двадесет копейки в дървената чашка, която побелелият войник държеше в старческите си ръце.

Портретите, отпечатани на грапава хартия в известното заведение на Фесенко, много ми харесваха и генералите предизвикваха патриотични чувства със своите черни рунтави манджурски калпаци, с шашките и Георгиевските кръстове. Възхищаваше ме дългата раздвоена брада на знаменития адмирал Макаров, триъгълната шапка на адмирал Скридлов, неговото пенсне и мундир, върху който ярко и ясно блестяха два реда ордени и медали, така че в самата дума „Скридлов“ сякаш вече се чуваше тяхното тежко позвънване.

Ненавиждах промъкналия се тук генерал Стесел, изменника, предал на врага крепостта Порт Артур, още повече че като избирах набързо портретите, кой знае как взех два портрета на тоя подлец, за когото всички у дома винаги говореха с най-голямо презрение.

 

 

… Отначало исках да скъсам и двата портрета на Стесел, но ми се досвидяха парите и се отказах…

 

 

На една от картичките видях прочутия герой от руско-японската война, разузнавача редника Рябов, известен с това, че преоблечен в китайски дрехи се промъкнал в тила на японците, където бил заловен и разстрелян.

Японците го разстреляли с всички военни почести.

 

 

… Редникът Рябов, в китайски дрехи, бос, стоеше на колене до съдбоносния стълб и се кръстеше. С ужас и възхищение гледах трите му събрани пръста и очите, бели като на слепец. Пред него стоеше взвод японски войници с бели гамаши, с насочени пушки в разгърдения герой, където се виждаше кръст. До него в нозете му лежеше фалшива плитка. Редникът Рябов безстрашно гледаше смъртта в очите.

Много пъти бях виждал тая рисунка във вестници и списания, но всеки път сълзи на умиление и гордост пълнеха очите ми…

 

 

Като се нагледах на картичките, скрих ги във вътрешния джоб на куртката си, дето пазех ученическата си легитимация и популярния бележник „Другар“, и се помъчих да си внуша, че съм направил отлична покупка, но дълбоко в душата вече ме гризеше червеят на разкаянието. А когато се качвах у дома по стълбата разбрах, че съм избързал с покупките и глупаво съм изхарчил парите. Трябваше само още малко да почакам до утре и щях да си купя на Куликово поле куп чудесни неща: кисел бонбон на пръчка, завит в хартийка на ивици с ресни по края, дурбан — особен музикален инструмент във вид на малка, направена от стомана гръцка буква „омега“, който се пъха в устата, стиска се със зъби и се дърпа с пръст тънка стоманена пластинка, от което се получава многогласно металическо свирене, незаменимо средство за произвеждане на тайно бучене в клас, особено през последния час… Бих могъл да се повозя на въртележка, да посетя бараката, където на малка сцена на куклен театър даваха гибелта на броненосеца „Петропавловск“. Можех, най-сетне, да си хапна захаросани бадеми и да изям с кокалена лъжичка от дебела като кандило чашка най-малко две порции сладолед, издут отгоре и кух отдолу.

 

 

… Ех, каквото си е право, право си е!…

 

 

Вече не ме радваше яркото слънце, което биеше в прозореца и осветяваше красиво подредената великденска маса, и камбаненият звън, който така радостно се носеше над града в надпревара с белоснежните редки пролетни облаци.