Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Разбитая жизнь, или Волшебный рог Оберона, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2021)
Корекция и форматиране
taliezin(2021)

Издание:

Автор: Валентин Катаев

Заглавие: Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон

Преводач: Люба Мутафова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н В. Ракитин“ 2

Излязла от печат: 30.IX.1983

Редактор: Жела Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Галя Георгиева

Коректор: Маргарита Чобанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15085

История

  1. —Добавяне

Изстрел от покрива

Сега не мога да си спомня как тая пушка се намери в ръцете ми. Тя бе по-истинска от „монтекристо“ и по-неистинска от малокалибрения „винчестер“ за спортна стрелба.

Мисля, че я донесе едно момче, дошло от другаде. Бях неотлъчно с него два или три дни, докато гостуваше у свои роднини в Отрада.

В паметта ми не е останало нищо, освен че странно безличното момче имаше пушка и че ние се качихме на тавана на една нова, току-що построена четириетажна къща и се настанихме там край кръглата капандура, където духаше оня особен небесен вятър, който гони облаци над града, свири в ушите натрапчиво и печално и поражда необясним смут в душата.

 

 

Постреляхме малко по гълъбите, които ходеха с кораловите си крачка по края на новия керемиден покрив, но нищо не улучихме, а ни остана един-единствен патрон.

От капандурата се виждаха не само и четирите улици на Отрада с техните полянки и бялата куртка на познатия ни стражар, застанал на кръстопътя в сянката на акацията, но също всички дворове, с техните пристройки, дребна къдрава тревица, утъпкани пътечки, простряно бельо, както и ивицата море над къщите, а от другата страна — част от булевард „Французки“, по който сегиз-тогиз минаваха файтони и стърчаха мачтите на неотдавна прокараната линия на електрическия трамвай.

Оттук ни се струваше, че до булевард „Французки“ е много близо, и като видяхме как препуска новият белгийски вагон на трамвая, и как под лирата му се търкаля сякаш сапфирена искра по пеещата медна жица, изведнъж ни хрумна да стреляме в него.

Тази безумна мисъл не ни завладя веднага. Отначало тя влетя в капандурата като далечен, едва доловим полъх на чума, който за миг помрачи разума ни, но тутакси здравият смисъл победи и ние след като си разкрихме един на друг тайното желание да стреляме по трамвая, с възмущение го отхвърлихме като глупаво и главно — престъпно.

 

 

… но ние бяхме сами на тавана, никой не ни виждаше, липсваха свидетели, небесният вятър подсвиркваше в капандурата и като че ли на две крачки от нас бяха косият отрязък на булевард „Французки“ с редицата нови железни трамвайни стълбове на фона на дългата белокаменна ограда на юнкерското училище, зад която през равни интервали се чуваха гърмежите на учебната стрелба в подземното стрелбище, и препускащите трамвайни вагони. Стъклата им светваха топло, огледално на слънцето и зад тях можеше да се видят фигури на седнали в профил пътници. Слънцето блестеше и еластично се разтягаше напред-назад по новата медна жица между подпорите на трамвайните стълбове…

Обзе ни отново безумното желание.

— Да гръмнем, а? — попитах аз.

— Да гръмнем — отговори момчето, чието лице сега вече не мога да си спомня.

Наистина тогава то беше до мене, а в същото време като че го нямаше. До мен стоеше безлико същество, без определена форма.

 

 

… просто дупка в паметта ми…

 

 

— Нека аз да гръмна — казах бързо.

— Добре — отвърна той.

Разчупих пушката с коляно и поставих в смазаната дупка на затвора патрон, по-дълъг отколкото при монтекристо, с оловно конусовидно куршумче. После като щракнах, оправих пушката, пъхнах цевта през капандурата, насочих я към косия отрязък на видимата част от булевард „Французки“ и сложих ръка върху спусъка. Точно тогава мина един трамваен вагон и изчезна, преди да успея да се прицеля.

Трябваше да чакам следващия трамвай — около пет минути — и през тия безкрайни пет минути безумието ми не само не се изпари, ами още повече се засили. Вече без да съобразявам каквото и да било, аз местех нетърпеливо мушката по късия кос отрязък на булевард „Французки“, като всеки миг очаквах трамваят внезапно да се покаже. Нетърпението ми стигна до връхната си точка. Престанах да се владея. Волята ми се изплъзна от контрола на разума. Бях обзет от безумното желание да гръмна по минаващия вагон.

И щом той се появи, новичък, жълто-червен, изящен, с герба на град Одеса отстрани, аз насочих към него черната оксидирана цев, прицелих се, гръмнах и в същия миг разбрах целия ужас на извършеното. Отчаян, хвърлих пушката в ъгъла на тавана и заедно с моя безличен другар хукнахме по задната стълба, измъкнахме се благополучно на улицата, и като си плюхме на петите, офейкахме на различни страни; повече не го видях, дори забравих как се казваше и как изглеждаше.

Едва като се озовах сам разбрах, че е било възможно не само да улуча прозореца на трамвая, но и да раня някого от пътниците или да убия човек на място.

С равнодушен вид, без да бързам, минах покрай познатия стражар, свалих фуражка и учтиво го поздравих. Свих зад ъгъла, сякаш нищо не е било и като почувствувах с гърба си, че стражарят вече не ме вижда, хукнах към морето, като че само то можеше да ме спаси от ужаса на моята постъпка. Докато тичах по сенчестите улици на Отрада, а после по малките улички към стръмния бряг, през цялото време ми се струваше, че някъде зад гърба ми, на булевард „Французки“, зад оградата на юнкерското училище стои, обкръжен от тълпа трамваен вагон и от предната му платформа изнасят труп на човек с прострелян череп, и кръв се лее върху релсите, а тълпата безмълвно гледа над дърветата и покривите далечната капандура на новата четириетажна къща, откъдето неизвестен синковец бе дал съдбоносния изстрел.

Живо си представях как детективите се качват на тавана, намират пушката, изучават през увеличително стъкло отпечатъците от пръстите ми, а после полицейското куче Треф души моите следи и стремглаво тича надолу по задната стълба и дърпа подир себе си на опънат ремък детектив с тъмни очила.

Спотаих се сред познатите ми крайбрежни скали, свих се на кълбо и под краката ми ту се надигаше, ту спадаше светлозелената морска вода с дантела от люлееща се пяна. Ослушах се дали по стръмнината от Отрада към брега не се чува дъхтенето на полицейското куче, попаднало по следите ми.

 

 

… но беше тихо…

 

 

Почаках до вечерта, като през цялото време ме мъчеше изкушението да се промъкна по прашната безлюдна улица „Юнкерска“ на булевард „Французки“ и макар само отдалеч да зърна кръвта по релсите, вероятно вече посипана с пясък. Като убиец мене непреодолимо ме теглеше към мястото на престъплението, но бях достатъчно благоразумен да не се поддам на опасното изкушение и да не се издам с непредпазливо появяване на булевард „Французки“ срещу юнкерското училище, където — сигурно — детективите вече са устроили засада, та престъпникът сам да падне в собствения си капан.

Върнах се у дома за вечерния чай, когато всички бяха насядали около масата; забавих се в антрето, за да дочуя разговора. Вероятно обсъждат ужасното произшествие на булевард „Французки“.

Но не!

Водеше се разговор за мирни неща. Странно. Струваше ми големи усилия на волята хладнокръвно, като че нищо не е било, да седна на мястото си и да намажа филия с масло.

— Днес си нещо бледен — каза леля, като ме погледна бегло. — Да не ти се е случило нещо?

— Нищо особено — отговорих аз с престорено равнодушие.

 

 

През нощта ме мъчиха кошмарни сънища, в които аз бях неразкрит убиец на различни хора: ту на дама с воалетка на шапката, чиято кръв изтичаше от простреляното й слепоочие, ту на ватман с окървавено лице, ту на свещеник с червено петно върху расото точно дето е сърцето, и всичко това ставаше до каменния зид на юнкерското училище, който притъпяваше зловещите звуци от учебна стрелба с бойни патрони в подземното стрелбище.

Понякога ми се струваше, че на стълбата се чуват стъпки на полицай и всеки миг в антрето ще се раздаде резкият звук на електрическия звънец.

 

 

Рано сутринта се измъкнах крадешком в антрето и извадих изпод вратата „Одесский листок“. Разгънах го и с разтуптяно сърце потърсих колонката за произшествията, която според мене трябваше да започва така:

Кошмарно убийство в трамвая. Вчера през деня неизвестен злосторник е стрелял от покрива на близката къща в електрическия трамвай. Куршумът е счупил стъклото на вагона и е убил на място студента от трети курс Н… Търсенето на престъпника продължава.

Но не!

Нищо подобно нямаше в колонката за произшествията. Стори ми се, че това е хитрост на полицията, която не желае преждевременно да сплаши убиеца.

Посърнал и пребледнял се помъкнах към гимназията, но по пътя непреодолима сила ме накара да се отбия на булевард „Французки“. Нищо не говореше, че вчера тук е станало злодейско убийство. Весело профучаваха новите вагони на електрическия трамвай. Слънцето светеше. Погледнах към къщата, от която стрелях. До нея имаше не по-малко от половин верста и тя едвам се виждаше сред зеленината на градините. И едва тогава за пръв път ме осени догадката, че моето почти като играчка куршумче просто не е могло да стигне до целта и безсилно е тупнало в някоя градина, например в градината на известния професор по история Стороженко.

Оттогава в душата ми понякога звънти мъчителна струна и се боя да се погледна в огледалото, за да не видя на челото си каиновия печат на неразкрития убиец… Разколников с неговото изкривено лице.

 

 

… а може всичко това да ми се е присънило?