Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (4)

Писмо до внучката

Скъпа моя! Наскоро, като лежах в болницата и четях дневниците на Лев Толстой от последните години — горе-долу от годините, когато той е бил на моята възраст, или, по-право, аз сега съм на неговата тогавашна възраст — намерих много поразителни мисли и сред тях една такава:

„Спомените заличават времето…“

Колко вярно е това, макар не по-малко вярно е и другото, че времето заличава спомените. Впрочем — не съвсем: все остава нещо. Във всеки случай — удивително вярно.

Ето какво още прочетох в дневника на Толстой:

„… Вечер, ако имам време и сили, спомени нахлуват не подред, а както дойде… Много живо започнах да си спомням…“

Това са дневници от 1904 година. Ти кога да е все ще ги прочетеш. Настоятелно те съветвам. А ето нещо из дневниците от 1893 година — още по-поразително и смело:

„… Казват, че изкуството не търпи посредственост. То също не търпи съзнателност“.

Това отговаря напълно на моите сегашни мисли. Ще се опитам да пристъпя към спомените си именно така, както съветва Толстой: не подред, а както ми дойде, както си спомня, без да забравям, че изкуството не търпи съзнателност.

Нека отсега нататък ме ръководят въображението и чувството.

И така, скъпа внучко, искаш ли да ти разкажа не подред, а както ми дойде, за едно малко момче с кръгло простодушно лице, тесни очички, облечено като момиченце с рокличка на изгладени едри плисета.

Трябва да ти кажа, че тогава бе прието да обличат малките момчета като момичета. Когато за първи път облякоха на момчето къси панталонки, то беше много гордо и непрекъснато молеше майка си да го вдига пред огледалото, за да може да види новите си панталонки и краката си, обути в чорапи от лъскава пресукана памучна прежда и с жартиери, закопчани за елечето. После момчето постъпи в гимназията, започна да носи дълги панталони от сукно и така нататък.

Най-чудното е, че това момче не бе някой друг, а бях аз, твоят стар-престарял дядо с мършави ръце, покрити с кафяви петънца…

Това е горе-долу всичко, което исках да ти кажа, скъпа моя и обична внучке. А сега ще се опитам да продължа спомените си „не подред, а както ми дойде“.