Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (39)

Късче фосфор

Късчето твърд червен фосфор, което ми подари един съученик, имаше форма и размер на мандариново резенче и аз го носех завито в хартийка в джоба си и с нетърпение чаках края на часовете, за да разгледам както трябва подаръка, да изследвам свойствата му в спокойна домашна обстановка.

Тъй като знаех, че в сухо състояние червеният фосфор не свети, направих у дома няколко прости опита: сложих фосфора в чинийка под чешмата, а после намазах пръстите си с мокрия фосфор. Ефектът винаги беше един и същ: всеки предмет, намазан с мокрия фосфор, почваше да свети в тъмното. Тайнствено светеха разперените ми пет пръста, светеше водата в чинийката и дори струята от чешмата в тъмната баня леко светеше, докато миеше парченцето фосфор, сложено под крана.

Завих фосфора в хартийка, скрих го в джоба и като си подсвирквах, излязох на улицата.

Някои от момчетата вече се навъртаха на полянката, замерваха врабчетата с камъни или играеха на „шкатул“, тоест изправяха един варовиков строителен камък, върху него туряха по-малък, отдалечаваха се на десетина крачки и го замеряха с тухли — кой пръв ще го събори.

И досега не мога да разбера, откъде произлиза тая странна дума „шкатул“, кой я измисли?

Играта на „шкатул“ бе най-скучната от всичките ни игри и ние прибягвахме до нея само в краен случай, когато нямаше какво да правим, докато изчаквахме да се събере цялата банда и да започнем нещо наистина интересно.

Веднага забелязах, че Надка Зора-Зорница я нямаше на полянката: сигурно беше вкъщи и си учеше уроците.

Трябва да обясня какво е това полянка. Ние в Отрада наричахме полянки ония още незастроени пространства, обрасли с бурен, с люлякови храсти или перести „оцетни“ дръвчета. Всяка полянка граничеше с плътни варовикови противопожарни стени — брандмауери — на стари или нови къщи.

Мигновено скалъпих своите интриги против Надя Зора-Зорница, с която постоянно се намирахме в сложни враждебно-любовни отношения. Съперничехме си абсолютно във всички области на нашия живот на улицата: кой по-бързо тича, кой по-високо скача, кой по-добре се крие, когато играем на жмичка, кой по-силно свири през зъби, кой може по-незабелязано да сложи „марка“, кой най-бързо ще отгатне гатанка и ще произнесе трудна скоропоговорка като например „на трева дърва, на двора трева“ и тъй нататък, а най-важното — кой на кого ще се подчини и ще признае властта му.

Сред момчетата Надка Зора-Зорница минаваше за царица и другите момичета в сравнение с нея не важаха.

Всички признаваха нейното превъзходство, само аз поради своя характер не исках да се примиря с това, макар тя във всяко отношение да ме превъзхождаше, дори и по възраст: ние бяхме връстници, родени бяхме в един месец, но Надка се бе родила единадесет дни по-рано и на това вече копче не можех да кажа — беше непоправимо: тя бе по-голяма. Всеки миг Надка можеше да ме измери с презрителен поглед и да каже:

— Мълчи, аз съм по-голяма от тебе!

В онова време, когато бяхме по на единадесет години, това й се струваше огромно предимство.

 

 

Понякога дори се биехме, после взаимно си показвахме палеца, което означаваше, че сме скарани завинаги, но не след дълго със срамежлива усмивка си показвахме през рамо свито кутре в знак на мир и вечна дружба.

 

 

Възползувах се от това, че Надка я нямаше на полянката и направих всичко възможно да привлека на своя страна нейните привърженици — момчета и момичета. Заведох ги в мазето на Фесенко, където бе тъмно като в рог, и им показах разперените си ръце със светещи пръсти и лицето си със светещи вежди, нос и уши. Момчетата и момичетата бяха така поразени от това необяснимо явление, че веднага станаха мои привърженици и ме признаха за главатар, тъй като в отговор на настойчивото им искане и дори горещи молби да им открия загадката на моето светене, аз казвах, че притежавам много тайни на знаменитата Елена Блаватска, която, както е известно, е била във връзка с отвъдния свят на призраците и духовете. Намекнах, че самата Елена Блаватска често ми се явява насън и че тя ме е направила магьосник, затова лицето и ръцете ми започват да светят в тъмнината. Също така им подсказах, че ония момчета и момичета, които минат на моя страна, могат да разчитат, че след време ще ги посветя в тайните на Елена Блаватска, та и те да придобият способността да светят в тъмното и дори, може би, да станат магьосници.

Бях щедър на обещания.

Те ми се заклеха във вярност, като вдигнаха над главата си два пръста.

 

 

… И досега не мога да разбера, защо на нито един от тях не му дойде на ум простата мисъл, че това не е никакво чудо, а обикновена химия. Нали знаеха за фосфора и за свойството му да свети в тъмнината, нали бяха виждали светулки и фосфоресцирането на морето през лятото! А повярваха във вълшебното ми свойство да светя и в това, че зная някаква тайна на Елена Блаватска.

Душите им жадуваха за необяснимото…

Когато излязохме от тъмното мазе, видяхме на полянката Надка Зора-Зорница да играе на топка; тя подскачаше на един крак и мяташе топката в стената, после ловко я хващаше, тупкаше я веднъж-дваж по земята и пак я мяташе в старата противопожарна стена с издълбани по нея различни надписи и рисунки.

Щом ме видя обкръжен от бившите си верноподаници, тя се намръщи като разгневена кралица, сбърчи златистите си прави вежди, които ми напомняха пшенични класове, и тъй силно удари в земята топката, че тя подскочи на височина колкото два етажа, и извика:

— При мен, моя вярна дружино!

— Вече не е твоя, а моя — казах аз с насмешка. — Преди малко в мазето на Фесенко ми се заклеха във вечна вярност.

— Дадохте ли наистина клетва? — строго попита Надка.

— Дадохме — отговориха бившите и верноподаници.

И веднага Надка узна неприятната новина, че ми се е явила насън Елена Блаватска и ми е открила всичките си тайни, а най-вече способността да светиш в тъмнината.

— Той ви лъже — каза Надка.

— Не, не лъже, защото с очите си видяхме как свети.

Погледнах Надка победоносно, скръстих отпред ръце и оскърбително се изсмях в лицето й.

— Май че не вярваш? — попитах аз.

— Не вярвам — отговори тя, — защото всеки знае, че си лъжльо.

— Кълна се! — гордо възразих аз.

— А как ще го докажеш? — попита тя.

— Да идем в мазето на Фесенко и ще се увериш.

— Ще светиш? — с недоверие попита Надка.

— Ще светя — отвърнах аз.

— Да вървим!

— Да вървим.

Слязохме в мазето, тръгнахме пипнешком по тъмния коридор и в това време аз хубавичко си наплюнчих пръстите, носа, ушите и скришом ги натърках с парченцето фосфор.

Изведнъж се спрях, обърнах се с лице към Надка, като вдигнах нагоре ръце с разперени светещи пръсти.

— Сега убеди ли се? — попитах аз.

Надка стоеше пред мене като гръмната.

 

 

… аз чувах в тъмнината как тупти сърцето й…

 

 

— Ама ти наистина ли си магьосник? — попита най-сетне тя.

— И още как!

Измъкнахме се от мазето и останах поразен от ярката природа, която се синееше, зеленееше, жълтееше, светеше край нас силно, до болка в очите.

Надка стоеше пред мен висока, стройна, дългокрака, с изподраскани колене, с красив нос с лека гърбичка, едва позлатен от лунички, с прозрачни небесносини очи, с дълги букли, по две от всяка страна, между които се червенееха удължените миди на малките й почти момчешки уши. Изобщо в нея имаше нещо и грубо-хлапашко и нежно, девическо.

Стояхме един до друг, непримирими съперници и врагове, влюбени един в друг, и аз се чувствувах победител…

 

 

Тя ме гледаше със суеверен ужас, сякаш наистина бях магьосник, посветен в тайните на Елена Блаватска.

— Ще ме приемеш ли в компанията си? — попита Надка с плах глас. — Искам да ме посветиш в тайните на Блаватска.

Поопънах се малко, после заявих:

— Тайните ще открия на оня, който се закълне да ми бъде вечен роб.

— Не ми трябват всички тайни — отговори тя, като ме гледаше с чудните си аквамаринени очи с червеникави мигли, което я правеше да прилича малко на англичанка, — искам да разбера само как можеш да светиш в тъмното.

— Много, ти се иска! Че да светиш в тъмното е най-важната тайна.

— Тогава разкрий ми тая тайна. Много те моля — каза Надка с глас, пълен с почти женско, нежно кокетство.

Погледнах я и разбрах: тя гореше от такова страстно, непреодолимо любопитство, че като нищо можех да я превърна в моя послушна робиня.

— Добре — рекох аз, — така да е. Но ти трябва да признаеш, че си моя робиня.

Надка малко се поколеба.

— А не може ли без тия глупости? — запита тя.

— Не може! — отрязах аз.

— Добре — промълви тя тихо, — но ако стана твоя робиня, ще ми откриеш ли тайната?

— Ще ти я открия — уверих я аз.

— Тогава от този миг съм твоя робиня. Става ли?

— А, не — казах. — Това не е така просто. Най-напред трябва да изпълниш ритуала на посвещаването: в присъствие на цялата тайфа да застанеш пред мен на колене, да сведеш глава до земята, а аз в знак на своето господство над тебе, с крак върху главата ти, ще произнеса: „От днес ти си моя робиня, а аз — твой господар“ и тогава ще ти открия тайната на човешкото светене в тъмнината, завещана ми от Елена Блаватска.

— А ти даваш ли честна дума, че тогава ще ми откриеш тайната на светенето? — попита Надка, тръпнеща от нетърпение.

Тя бе готова на всичко.

— Честна благородна дума, на, честен кръст, да пукна, ако лъжа! — продумах аз малко напевно.

Надка решително тръсна и четирите си английски букли и застана пред мене на едно коляно, а след кратко колебание, смело подви и другото.

— Хайде — рекох аз, — сега се поклони до земята.

Надя наведе рамене и малко раздразнена сложи глава върху сухата рижа трева на полянката, където вече зрееха мътночерните зърна на кучешкото грозде.

 

 

Около нас се бяха скупчили момчетата и момичетата, които мълчаливо гледаха как се унижава пред мен Надка Зора-Зорница.

 

 

… беше с моряшка блуза със синя яка и къса плисирана пола. Приповдигнала глава от земята, тя ме гледаше с прелестни, умоляващи очи…

— Не може ли да не слагаш крак върху главата ми, и без това съм достатъчно унизена — почти жално промълви тя.

— Както искаш — сурово отвърнах аз, — но тогава никога няма да научиш тайната за светенето на човешкото тяло.

— Е, дявол те взел, слагай крак върху главата ми, никак не ми е жал — каза Надка и аз видях как от очите й капнаха две сълзи.

Сложих крак с износена обувка върху Надкината глава и постоях така със скръстени на гърдите ръце.

— Ти си вече моя робиня! — тържествено произнесох аз.

Надка стана и изтърси праха от коленете си.

— А сега трябва да ми откриеш тайната — каза тя. — И то веднага.

— Моля — отвърнах аз с ехидна усмивка. — Ето ти тайната.

При тия думи извадих от джоба си парченце фосфор.

— Какво е това? — попита Надка.

— Фосфор — отвърнах студено.

— Значи, всичко е било от фосфора! — възкликна тя побледняла от възмущение.

— А ти какво си мислиш? Въобразяваш си, че има някаква тайна на Елена Блаватска? Ама че глупачка! И ти повярва?

Децата около нас се разсмяха с глас. Това вече преля чашата.

— Ах ти, лъжльо такъв, мошеник! — закрещя Надка и като котка се нахвърли върху мене.

Но аз се отскубнах и си плюх на петите, а зад себе си чувах Надкиното дишане и тропота на дългите й крака в момчешки сандали.

Тичаше много по-добре от мен и аз разбрах, че не ще й избягам. Тогава се реших на една хватка, която винаги прилагаше в подобни случаи най-младият помощник на Ник Картър — японецът Тен-Итси. Трябваше изведнъж да спра и да клекна, а тя с всички сили да връхлети отгоре ми и да се пльосне на земята.

Обаче не прецених разстоянието между нас: стоях като последен глупак на четири крака, а Надка успя да забави тичането. После се хвърли отгоре ми, възседна ме и яката ме наложи със силните си юмруци, та от носа ми рукна кръв и аз се затътрих към къщи целият в прах, сълзи и кървави сополи, които се стичаха от носа ми, а подир мен се чуваха тържествуващите викове на Надка:

— Тъй ти се пада, като мамиш хората, лъжльо такъв!

Успях да й покажа през рамо палеца си и тя ми отвърна със същото.

 

 

Впрочем след два дни ние пак се срещнахме на полянката, където за един кол имаше вързана коза, и смутено протегнахме един към друг свити кутрета, което означаваше вечен мир.

А вечерта навих ръкава на ученическата си куртка и написах на ръката си с мастило буквите Н. З.-З. (Надя Зора-Зорница), нарисувах сърце, пронизано от стрела, и дълго чаках, докато изсъхне.

На другия ден подарих на Надка половината от моя фосфор и тя като мене придоби дарбата да свети в тъмното.