Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (35)

Църковното вино

… виждам кръгла колосана маншета, която се подава от ръкава на дългия сюртук на диригента, виждам в тънките му пръсти малък стоманен камертон, който издава приятен звук, като че разсейва всички съмнения, звук на някаква основна главна нота, по всяка вероятност „до“, и чувам стройното пеене на хора на момчетата гимназисти в клира на нашата гимназиална църква свети Алексей, ангел хранител на престолонаследника Алексей, малкия син на императора, бъдещия господар на Руската империя.

Божи храмове имаше не само в енориите, но и при някои учреждения и в къщите на богаташите, така наречените „домашни църкви“.

Да имаш собствена църква в своята къща се считаше за признак на най-голямо богатство и благочестие.

Някои учебни заведения също имаха собствени църкви.

Императорският Новорусийски университет имаше своя църква, също — семинарията и кадетският корпус.

 

 

… — Къде ще идете на великденската утринна служба?

— В университетската църква.

— Къде ще бъде сватбата?

— В университетската църква.

— Къде ще приемете причастие?

— В университетската църква.

Да се посещава университетската църква се смяташе за голям шик. Беше признак на добър тон.

Тук идваха на „дванадесетте евангелия“, тук си определяха любовни срещи.

След като в нашата гимназия се откри собствена църква с осветен олтар, ние също като че ли се изкачихме на по-високо стъпало в обществената стълба, макар че нашата гимназия дотогава съвсем не се числеше към най-добрите, помещаваше се на бедната улица „Новорибна“ и част от прозорците гледаха към Куликово поле и към гарата, и в нея получаваха образование предимно деца на железничари — канцеларски служители, а понякога дори — на началници влакове или контрольори, което караше някои хора да се усмихват презрително и да свиват рамене.

Нашата Алексеевска църква нямаше купол, но отлично се осветяваше от цял ред високи прозорци от двете страни и в слънчеви неделни дни в нея бе доста весело, най-вече поради това, че всички църковни предмети бяха съвсем нови, току-що донесени от църковните магазини: нови икони в позлатен, ярък, още непотъмнял иконостас, брокатови и сребърни хоругви върху дъбови полици, обковани по края със сребро, сребърни свещници, съвсем нов полилей, не много голям, но затова пък с електрически свещи, красиви позлатени църковни потреби, сърмена покривка в олтара, виненочервена, пронизана от слънчеви лъчи копринена завеса, която се дърпаше зад олтарните двери в особено тайнствени, мистични минути на литургията, когато виното в чашите се превръщаше в Христова кръв, а хлябът — в Христово тяло, чисти корави филони на свещеника и дякона, жълта, от ясеново дърво, още незамърсена будка за продажба на свещи и просфори; и сребърен дискос, покрит с копринена, бродирана със сърма салфетка за събиране помощи, пък да не говорим за чашите със същото предназначение, заковани на будката, където с тежко тракане падаха медните копейки на подаянието.

Всичко това весело се отразяваше в новия, жълт, силно излъскан паркет, където синевата от прозорците падаше до тъмночервените тонове на олтарната завеса и рубинените светлинки от кандилата, които висяха на широки ленти от моаре, с бродирани по тях рози, и в ярката дневна светлина слабо блещукаха рехавите златисти пламъчета от свещите пред новите икони на светците.

Нас, гимназистите, ни водеха на църква в редици по двама начело с класните надзиратели и ни строяваха от лявата страна на клира, а директорът, инспекторът и старши преподавателите с вицмундири и униформени рединготи, с ордени и медали заставаха отпред и след тях вече другите богомолци: дами с шапки, господа в сюртуци, офицери в мундири, чиновници, госпожици с плитки, бретони или къдрици, украсени с копринени панделки — бели, шоколадови, светлосини.

Всичко изглеждаше много празнично и съвсем не тревожеше душата с мрачни предчувствия за неизбежната смърт, както винаги ставаше в старите полутъмни църкви с овехтели църковни потреби.

В нашата нова църква цареше празничен, по-скоро сватбарски, отколкото погребален дух, дух на радост и веселие, впрочем невинаги целомъдрен, особено когато след причастието в края на литургията се приближавахме до свещеника да целунем уморената му ръка и новичкия, още неизтрит позлатен кръст, а после да изпием от плоската чаша топличко червено вино, разредено с вода, да хапнем късче просфора и да сложим в дискоса десетаче или петаче.

Самото причастие сякаш вече ни въвеждаше в света на леко, божествено опиянение. Като се качвах по пътеката, закрепена с медни пръчки върху двете стъпала на клира, аз се спирах пред младия свещеник със златиста брадичка, който в едната си ръка държеше святата чашка, а в другата — дълга златна лъжичка, по църковнославянски „лжица“.

— Отвори по-широко устата — казваше свещеникът с обичаен глас. — Как се казваш?

— Валентин.

— Причестява се божият раб Валентин. — И при тези думи той сръчно улавяше от дъното на чашата парченце от размекналата се в червеното вино просфора, пъхаше навътре в устата ми лъжичката и аз усещах в празния си стомах (причестяването ставаше само на гладно сърце!) и на езика парлива капка вино и веднага глътвах мократа частица от „тялото господне“, която изпълваше цялата ми душа с остро, в миг изпаряващо се опиянение, а в това време дяконът с привичен и доста груб жест избърсваше устата ми с червена плътна копринена салфетка, вече порядъчно напоена със същото червено вино — кагор, и това отново ме опияняваше.

 

 

… ах, как ми харесваше това божествено опияняване, как ми се искаше да продължи, да го изпитам макар и само още веднъж…

 

 

Впрочем, прекрасно знаех, че това пак ще се повтори, когато глътна от позлатената чаша с дръжка във вид на кръст топлото, сладко развеселяващо вино кагор, и ми се струваше, че няма на света по-вкусно и по-желано от него.

Това питие се намираше във властта на мои приятели съученици, специално избрани да прислужват в черквата, поради доброто си поведение. Над ученическите си костюми те надяваха през главата брокатови епитрахили с втъкани сребърни кръстове на гърба и прислужваха в олтара: раздухваха кандилницата и я подаваха на попа, като предварително насипваха в нея върху разпалените въглени зрънца тамян, изпущащ лилаво тебеширени облаци ароматен дим, отпушваха бутилките с кагор и в сребърната кана смесваха виното с топла вода.

На другия ден в клас ни даваха да помиришем дрехите им, напоени с миризма на тамян.

От тях зависеше в каква пропорция ще бъдат смесени двете течности — виното и водата. За своите приятели се изхитряха да направят сместа по-силна и да им дадат не по една чашка, а по две, понякога и по три. Тия черковни прислужници ми бяха добри приятели, особено Васка Овсянников, с кръгло простодушно лице с трапчинки и очи, невинни като на момиче, а всъщност беше голям вагабонтин, който след службата усърдно допиваше останалото вино.

Прякорът му беше Поничката.

Ние с него дружахме и той се изхитряше да ми приготвя доста силна смес, червена като кръв, и ми позволяваше три пъти да заставам на опашка, а чашката пълнеше докрай, след което главата ми приятно се въртеше, душата ми изпитваше неземно блаженство, като че плувах във валма от тамян под звуците на църковно песнопение и всичко наоколо придобиваше тайнствен копринено червен цвят, пронизан от горещите лъчи на слънцето, което блестеше в новите златни и сребърни потреби.

 

 

На връщане вкъщи след литургията се олюлявах от време на време и с усилия на волята гледах да не легна на някоя полянка, в тревата, в буренака от млад див магданоз, който цапаше коленете на летните ленени панталони със своя остро миришещ зелен сок, и да не заспя блажен сън, даруван ми от светлата християнска религия, велика майсторка да опиянява своите вярващи.

 

 

… може би идеята да се ловят врабчета с водка беше вдъхновена именно от това божествено, опияняващо блаженство на причастието…