Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (33)

Ловене на врабчета

Кой знае как хрумна на момчетата идеята, че е много лесно и просто да се ловят врабчета с водка: достатъчно е само да се натопи средината на хляб във водка и парченцата да се пръснат из двора или на полянката в ония места, където обикновено се събират врабчетата на ята.

Сега не мога да разбера за какво ни бе притрябвало да ловим врабчета. Но тогава този въпрос изглеждаше ясен и неоспорим.

Та кое момче ще се откаже да хване живо врабче, а целта — нямаше никакво значение. Важно беше самото ловене. Това е, ако щете, заложеният във всеки човек древен инстинкт на ловец.

Преди това най-простият начин за ловене на врабчета при нас в Отрада се смяташе следният: от четири тухли правехме на земята нещо като отворена кутия, а петата тухла, приповдигната на пръчка, бе капакът. За пръчката беше вързан дълъг капан. В тухлената кутия сипвахме пшеничени зърна или друга примамка. Щом врабчето скочи в тухления капан да си клъвне, веднага трябва да се дръпне канапът, за да се събори пръчката-подпора и горната тухла ще похлупи врабчето в капана. Теоретически това беше много добре измислено, но на практика излизаше, че врабчетата кой знае защо не искаха да кацат на примамката; по всяка вероятност грубите тухли ги плашеха, а пръчката с вързания за нея капан събуждаше подозрението, че работата тук не е чиста.

Колкото пъти съм се опитвал да хвана врабче по такъв начин, никога не съм сполучвал.

Ловенето на врабчета с водка се превърна в истинско увлечение за момчетата от нашия град, които се кълняха и ядяха пръст, че със собствените си ръце са хванали няколко врабчета с водка. Естествено и аз не останах назад.

Желанието собственоръчно да уловя врабче с водка се превърна за мен в идея фикс и аз разбрах, че няма да се успокоя, докато не осъществя мечтата си.

Но възникна сериозен въпрос: къде да намеря водка? В нашия трезвен дом тя липсваше. Забранено бе дори споменаването на тази дума. Знаех, че пияниците обикновено си купуват водка от монополката, тоест от държавната винарска лавка, и обикновено я пият още на улицата направо от шишето — гъл-гъл-гъл-гъл — и водката се стича по брадата на файтонджията пияница.

Знаех къде се намира най-близката монополка, но нямах представа колко струва водката и дали ще може момче на моята възраст, при това гимназист, да си купи нещо, което се забранява най-строго от закона.

Направих справка и узнах, че водката бива различна: „бяло гърло“ и „червено гърло“, тоест, запечатана с бял восък и с червен восък. „Бяло гърло“ се считаше за по-добре пречистена и струваше по-скъпо от „червено гърло“ — лошо пречистената водка. Разбрах, че на врабчетата им е все едно с каква водка ще ги ловят, затова реших да купя „червено гърло“, ако разбира се ми дадат. Пречка бяха, както винаги, само парите.

 

 

Ех пари, пари! Колко пъти ми се налага да ги споменавам в тая книга. Но какво да се прави. Това е животът…

 

 

Къде да ги намеря? Опипах дъската на бюфета, където готвачката слагаше рестото от пазара, но не намерих. Лелината стая беше заключена. В гардероба, в старите таткови панталони, също нищо не открих. Какво да правя, как да постъпя? Погледнах през прозореца и видях на двора — като напук — много врабчета, които подскачаха по твърдата есенна земя сред люляците с окапали листа и кълвяха каквото им падне. Само да имах под ръка водка, ще видят те!

Трябва да отбележа, че водката се продаваше в бутилки с разни големини, които носеха и съответни названия: „сотка“^[1], „шкалик“^[2], съвсем малките „мерзавчик“ и още нещо от тоя род. Шкалик заедно с бутилката май че струваше двайсет и една копейка. Бях уверен, че един шкалик ще бъде напълно достатъчен за двайсетина врабчета.

Тогава измислих една тънка хитрост, та да ми дадат водка: със сълзи на очи и жален глас ще кажа, че се е простудило малкото ми братче и докторът е предписал да се разтрива с водка, така че от тая страна всичко бе обмислено отлично.

Но парите! Парите!… Отде да ги взема?

А в това време желанието веднага да пристъпя към ловене на врабчета беше обхванало като пожар душичката ми.

Тогава ми дойде на ум да се обърна за помощ към нашия квартирант. Квартирантът беше отвратителен човек, голям кавгаджия и мърморко. Никъде не работеше, цял ден се въргаляше по жилетка и без ботуши, вдигнал крака в бели мръсни чорапи върху желязното табло на кревата. Когато наемаше стаята, той се представи като „известния пътешественик“ Яковлев. Това направи на леля впечатление, и макар че не й хареса брадясалото му лице, мръсното пенсне, нечистата му колосана яка, книжните маншети, някак хлътналото му лице и очи на капризен и свадлив човек, все пак му дадоха стаята.

 

 

… при друг случай ще ви разкажа по-подробно за този квартирант пътешественик, а също и за останалите ни квартиранти, които в различно време живяха у нас, но сега няма да се отвличам…

 

 

Аз почуках на вратата на известния пътешественик, като правех гримаси от неудобство. Хъркането, което се чуваше в стаята на квартиранта, секна и дочух рязък гъгнив глас:

— Кой е? Какво искате? Влезте!

Влязох и като преодолявах страха си пред знаменития човек, казах, без да забравя да ударя токове:

— Добър ден. Извинете, че ви събудих. У дома няма никой, а са ми крайно необходими пари за водка.

— Гледай ти — каза през нос знаменитият пътешественик. — Раничко си започнал. Нямам пари.

— Само двайсет и една копейки — умолително казах аз.

— Аха, за един шкалик — забеляза пътешественикът.

— Не се безпокойте, ще ви ги върна. Честна благородна дума, честен кръст — прекръстих се аз и за по-голяма убедителност добавих: — Да пукна, ако лъжа.

— Ммм — недоволно промуча Яковлев, като си слагаше пенснето, от което хлътналото му лице стана като че още по-хлътнало. — Ммм, доста е странно така безцеремонно да нахлуваш в стаята на квартирант, който си почива, и да искаш от него някакви си пари! Н… не разбирам!

С тия думи знаменитият пътешественик, без да става от кревата, порови в раираните си панталони, пожълтели по шевовете и около копчелъка, дрънна връзка ключове и после ми подаде точно двадесет и една копейки.

— Но имай предвид, че давам тези пари за сметка на наема. И да не си посмял вече да ме безпокоиш.

Отдалечих се на пръсти, зад гърба ми вратата се заключи, после се чу скърцане на пружина и хъркане, подобно на сърбане.

 

 

Купуването на водка не мина съвсем гладко, но все пак стана. Зад мрежената преградка в държавната винарска лавка седеше продавачката, напудрена дама със сълзливи вдовишки очи и дебело, мазно, малко синкаво лице, която ми каза грубо:

— Я се махай. Как не те е срам, и това ми било гимназист, син на интелигентни родители, а на тия години вече започваш. Сега ще извикам стражаря и ще ти вземе ученическата книжка. Да не се мяркаш повече пред очите ми! Марш!

Изскочих като попарен на улицата, където се трупаха пийнали файтонджии и босяци и отпушваха своите сотки, мерзавчики и шкалики. Правеха го така: отначало обелваха восъка от гърлото на бутилката; обелваха го с желязна отварачка подобна на ренде, закована нарочно за тази цел към ствола на една акация, та пияниците да не повреждат градските насаждения.

Файтонджиите със своите мушамени или касторови фуражки с кокарди, в дългите си сини армяци, брадати, с прозрачни светлосини очички и червени носове, а също и босяците — наистина боси или с някакви невъзможни цървули, привързани за краката с върви, с платнени панталони и окъсани ризи, през дупките на които прозираше голо тяло — ония, дето тогава се наричаха „Горкиевски типове“ — се трупаха, наблюдавани от стражаря, около рендето, обелваха с него восъка, така че рендето изглеждаше като окървавено. После пияниците с ловък удар по дъното на шкалика избиваха тапата и вдигнали високо глава, изливаха в устата си силната течност, изпущаща сладникава, малко наркотична миризма, от която ми се замайваше главата; после си избърсваха с ръце мустаците и за мезе хрупкаха апетитно жълтовато-прозрачни кисели краставички, в чиято изтичаща саламура блестяха безцветни семчици.

Видях един количкар с чувал на главата, вече доста пийнал, да лежи в ръчната си количка, подпряна на дръжките, и да чака да го наемат. Имаше руси мокри мустаци и очи на добродушен пияница. Изпитах доверие към него и го помолих да ми купи водка от монополката. Той ми намигна като на свой човек и веднага се съгласи. Скоро с шкалик в джоба на шинела, откъдето за срам се подаваше гърлото, запечатано с червен восък, аз изтичах вкъщи и без да се събличам, натроших в дълбока чиния бял хляб и го залях с водката, като предварително обелих червения восък о перваза на прозореца. После излязох на двора и разхвърлях мократа средина под голите люлякови храсти и под ябълковите дървета, обвити вече за зимата със слама.

Учудих се, че наблизо нямаше нито едно врабче, макар че преди да купя шкалика бяха накацали на рояци по храстите и дърветата.

Скрих се зад вратата на задния вход и зачаках, като основателно предполагах, че врабчетата непременно ще забележат късчетата бял хляб и ще долетят за плячката. Но врабчетата никакви ги нямаше. Мина повече от половин час, докато долети първото врабче, красиво, не от най-младите, пухкаво, каквито са зиме, добре охранено, с блестящи перца, като че нарисувани върху коприна с туш изкусно, старателно, с всички подробности от някой велик китайски или японски художник. Очичките на врабчето блестяха по детски, то си въртеше главичката на всички страни и пъргаво подскачаше. Отначало врабчето не обърна внимание на късчетата мокър хляб, но после ги забеляза, подскочи и клъвна едно от тях, потрепери от отвращение, изпусна го от клюна, подхвръкна и бързо отлетя: фррр!…

„Гледай ти — глупак“ — рекох си аз.

Скоро долетяха пет-шест врабчета и всички като по команда заподскачаха сред моята примамка, но кой знае защо, без да й обръщат внимание, а кълвяха по земята между късчетата хляб. Него не закачаха.

„Бе да не им е станало нещо?“ — помислих си аз.

Врабчетата поскачаха-поскачаха сред залчетата, а после сякаш по команда литнаха ниско над земята като разсипани мъниста.

Фррррр…

Измръзнах здравата, но твърдо реших да не си отивам, докато не уловя поне едно врабче. Най-много ме интересуваше как ще се държи врабчето, когато се напие с водка.

От своята засада видях как леля доведе Женка от детската градина и после дойде татко с дебелото си сукнено палто, понесъл под мишница купчина сини ученически тетрадки, превързани на кръст с канап.

Стърчах зад вратата на задния вход до тъмно.

Вече прелитаха първите снежинки, предвестници на зимата.

Врабчетата долитаха и отлитаха — на ята и единично. Някои кълвяха залчетата от моя хляб и се случваше дори да ги отнасят нанякъде в клюна, най-после изкълваха примамката докрай, но нито едно не се напи и не падна, каквито всъщност ми бяха сметките.

Няколко пъти ме викаха от прозорчето да ида да уча и да пия чай, но аз не се обаждах, нямах сили да се примиря с мисълта, че мечтата ми е рухнала. Все ми се струваше, че ей сега ще долети ново ято врабчета, които ще се наядат с остатъци от напоения с водка хляб, ще се опият, ще тупнат на земята и аз ще уловя отведнъж пет-шест мъртвопияни врабчета. Ех, как ще им взема акъла на всички!

 

 

… уви, мечтите ми си останаха мечти. Начинът да се ловят врабчета с водка излезе абсолютна глупост. Трябваше да се върна вкъщи с празни ръце…

С това историята на още една моя разбита мечта може би щеше да свърши, ако след няколко дни не стана следното.

 

 

Току-що се бях върнал от училище, когато пред мене се изправи баща ми. Пенснето подскачаше на носа му, шията му потръпваше сякаш искаше да се освободи от много тясна яка, а бузите му бяха червени от гняв.

— Отвратително хлапе! — закрещя той с издадена долна челюст. — Какво излиза — тайно употребяваш спиртни напитки!

— Татенце — заридах аз, — кълна ти се в каквото искаш… Честен кръст…

— Не кощунствувай — извика баща ми, хвана ме за раменете и почна да ме разтърсва, като повтаряше: — Боже мой! Имам син пияница! Пие водка!

Брадата му се тресеше все по-силно и по-силно.

— Татенце, откъде знаеш? — ридаейки попитах аз.

— Пътешественикът Яковлев днес плати наема и си удържа двайсет и една копейки, които ти тайно си изпросил за водка. Така че безполезно е да отричаш. Ти не си ми вече син!…

 

 

… и така нататък, и така нататък…

 

 

Изглежда най-често човек казва истината, когато фантазира, и лъже най-вече, когато иска да каже истината…