Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (32)

Децата на капитан Грант

Билетите за градския театър струваха скъпо, а за местата в партера направо можеха да те оскубят. Затова в редките случаи, когато отивах на театър, винаги гледах зрителната зала от страничните места в амфитеатъра или отгоре „при ангелите“, откъдето дълбоко долу, под грубо наплескания с боя таван, се виждаше косо знаменитият електрически полилей — гордост на одеското градско управление, който беше съвсем близо до мене — голям, обсипан с блестящи бисери, като корона, а пък живописната завеса със сцени от „Руслан и Людмила“ изглеждаше кажи-речи колкото цветна илюстрована картичка, прилепена странично към съвсем мъничка рампа, и суфльорска будка колкото ръбеста мида. В дупката на оркестъра се виждаха пюпитри, хора във фракове, музикални инструменти, прелистваха се ноти и се издигаха фиоритури и гами от настройвани инструменти — какофония от звуци, които възбуждаха нервите и обещаваха скоро да се превърнат в страстна стройна оперна музика.

Когато светлината в залата угасваше и в тъмнината червенееха само лампичките над изходите в зрителната зала и картината на завесата отиваше някъде нагоре, аз обикновено виждах само предната част на дъсчения под на сцената, издатините на декорите и артистите в такъв ракурс, че всички бяха с големи глави, къси крака и се движеха на сцената странешком, като раци, и току изчезваха от зрителното ми поле. Тук дори бинокълът не можеше да помогне.

Но веднъж на Коледа ние, цялото семейство, отидохме на театър на детско представление с намалени цени. Даваха „Децата на капитан Грант“ и леля ми настоя да седим както всички порядъчни хора в партера, на кресла, тапицирани с кадифе, и дори не някъде назад, а на шестия ред, което се смяташе за голям шик.

Мисля, че дълбоко в душата си леля мечтаеше за ложа на първи или втори балкон. За ложа в партера с огледала върху тапицираната с моаре стена не можеше и да се мечтае.

Но и на шестия ред в партера не беше лошо.

Наистина нашите места се намираха малко в края, така че сцената не се виждаше в цялата й дълбочина, но това не дразнеше.

 

 

… вълшебна бе думата „сутрешно представление“, от която ръцете изстиваха, сърцето ми се свиваше и чистата колосана якичка под правата яка на сукнената ученическа куртка студенееше на врата като ледена…

 

 

Настъпили бяха силни мразове, редки за нашия край, в театъра бе студено и доста празно и аз изпитвах с нищо несравнимото чувство за сутрешен спектакъл, когато в белите фоайета цари синя дневна светлина, проникнала през високите замръзнали стъкла на прозорците, а в зрителната зала властвува брокатова електрическа светлина и над ложите светят големите кристални висулки на матовите лампи, украсени с бронз.

Една от прелестите на градския театър — както казват, най-красивия европейски театър на XIX век — се състоеше в това, че в антракта между трето и четвърто действие много бавно се спускаше и после пак се вдигаше особена, противопожарна желязна завеса, която имитираше завеса от златист брокат с отвесни дипли и копринени пискюли, макар че под тях явно личаха железните ръбове и някъде горе, невидимо за зрителите, завесата се намотаваше и размотаваше, като ръждивите ивици по нея свидетелствуваха за металния й произход. Спускането на желязната завеса така занимаваше зрителите, че в антракта между трето и четвърто действие почти никой не напускаше мястото си и търговията в бюфета на фоайето вървеше зле.

Бюфетът във фоайето на първи балкон привличаше вниманието ни и ни вълнуваше може би по-силно и от действието на сцената. Никъде не бях виждал такива едри круши дюшес, само при вида на които в устата ти се събира слюнка, толкова големи, огънати в сребриста хартия шоколадови бомби със сюрпризи в средата, такива пирожки, от които направо можеш да припаднеш, малки бутилчици лимонада, които стреляха с тапичките си като пистолет, а после гърлата им димяха, разпространяваха наоколо влажна, боцкаща миризма на лимон и накрая, нямаше нищо по-прекрасно от театралните сандвичи, наредени във витрината на бюфета, особено от малките кръгли сандвичи с блестящ като вакса чер хайвер по двайсет копейки парчето, нещо, което нашето семейство не можеше да си позволи.

Изобщо цените в бюфета бяха недостъпни за нас. Като легенда възприемах слуха, че голяма круша дюшес тук струва цяла рубла. Това надхвърляше моите представи и окръжаваше театралния бюфет с някакъв приказен ореол.

С голямо вълнение се разхождахме покрай бюфета по сякаш заледената повърхност на добре лъснатия паркет на фоайето, като се бояхме да не се подхлъзнем, и не откъсвахме очи от украсения с резба великолепен бюфет, подобен на величествен орган, от всички лакомства и закуски, изложени там, от букетите изкуствени восъчни рози и папрати, зад които се подаваше отразено в много огледала лицето на продавача, розово като филе от сьомга, с изписано известно презрение към всички зрители, които нямаха пари да купят нещо от бюфета. Той сякаш между другото оглеждаше нас, нашите дрехи, нашите обувки и предполагаше, че няма да отидем в бюфета и нищо няма да купим. Тук ние можехме само безплатно да се оглеждаме в грамадните студени огледала заедно със скулптурните изображения по гипсовия таван.

 

 

… не, помислете си само: една круша, та макар и дюшес, да струва цяла рубла. Пладнешки грабеж!…

 

 

До нас на шестия ред в партера седеше още едно семейство с момиче на моите години с червена кадифена рокля и бяла дантелена яка, която стигаше до средата на стройния й изправен гръб. Косите на момичето бяха разпуснати по раменете, което в моите очи я превръщаше почти в русалка. От нея лъхаше на одеколон и тя от вълнение през цялото време мачкаше в ръка малка батистена кърпичка. Обувките й бяха бели, лачени, с копчета.

Не ще и дума, аз веднага почувствувах към нея най-силно любовно влечение, но тъй като бях плах с момичетата, не се осмелих да я заговоря, а тя беше високомерна и не се запознахме.

 

 

… що се отнася до самата пиеса, сюжетът й ни бе добре известен, та не престанахме да се чудим как на сцената всичко изглежда така добре, нагледно, красиво и убедително: лорд Гленарван внушаваше уважение с избръснатото си продълговато лице с големи рижи бакенбарди, Паганел, в панталони на карета, със сгъваем бинокъл в ръце, непрекъснато се спъваше, падаше, беше много разсеян и веднъж дори сложи на главата си дамски маншон вместо своя тропически шлем, което предизвика в залата буря от смях и аплодисменти; подлецът и негодникът Айртън предизвика общо негодувание… Индианецът даде изстрел с дълга пушка по летящ картонен орел, който носеше в ноктите си картонена фигурка на момче, изглежда — Роберт. Бояхме се да не би индианецът да уцели момчето вместо орела, но всичко мина благополучно. Орелът бе убит и падна зад кулисите, отдето изтича живо, русо момче с кадифено костюмче — Роберт, щастливо избягнал смъртта…

 

 

… Бас държа, че това беше преоблечено момиче, дори по-скоро — жена!…

 

 

Всичко, разбира се, беше вълнуващо, но мен повече ме занимаваше въпросът как това става на сцената, самата механика на спектакъла. И правех на глас различни предположения, с което възбуждах недоволство у съседите, шъткане и презрителните погледи на привлекателното момиче с разпуснати коси.

Но една картина истински ни потресе до дън душа — когато героите попаднаха на Огнена Земя в антарктическите ледове, и неизбежно трябваше да замръзнат сред натрупаните ледени блокове, зловещо осветени от живачнобялото полярно слънце. Прясната вода и провизиите се бяха свършили, нямаше гориво, ужасен студ — сто и шестдесет градуса по Фаренхайт — вледеняваше дъха и нямаше дърва за огрев, а и кибрит също нямаше.

Отчаяно положение, пълна безизходица.

Седяха върху преспата, притиснати един до друг, оставили се на волята на провидението, тъй като нямаше какво друго да правят. Те замръзваха пред очите на зрителите, а провидението се бавеше! На всичко отгоре ледената планина изведнъж някак странно се освети отвътре с магическа синя светлина и зрителите ахнаха, като съзряха в леда Смъртта: една най-истинска, съвсем реална Смърт с озъбен череп, в бял саван, с коса, вдигната над вкочанясващите се герои.

„Как ТЕ направиха това?“ — мислех си аз едновременно с ужас и почуда.

Всичко изглеждаше свършено. Провидението беше закъсняло. И точно в тоя миг в далечината, зад грамади от полярни ледове, върху тясната ивица синя вода на океана изведнъж се появи точка, превърна се в мъничка фрегата, която с пълен ход идеше на помощ на загиващите пътешественици. От време на време фрегатата се скриваше зад кулисите, после пак се показваше вече много по-близка и по-голяма. Отново се скриваше зад кулисите и само след миг нейният нос излизаше на преден план сред крайбрежните ледове в естествена големина, с бушприт, котва и три надути кливера — един от друг по-малки.

„Ура!“ — закрещяха загиващите и се хвърлиха в обятията на своите спасители, които изскочиха от кораба на сцената.

Неописуем възторг обхвана зрителната зала. Всички викаха „ура“, ръкопляскаха, смееха се с глас, пищяха. Това бе истински триумф. А на нещастната Смърт не й оставаше нищо друго освен да се скрие зад кулисите, метнала на рамо своята бутафорна коса и препъвайки се в белия си саван: изглежда помощник-режисьорът беше забравил да изключи синята светлина в ледената грамада, така че бягството на Смъртта предизвика в залата весело злорадство.

Тогава леля изтри с дантелената си кърпичка неволните сълзи, извади от големия си маншон кутия шоколадови бонбони „от Абрикосов“ и поръча на любимеца си, малкия Женечка, да почерпи съседите. Женечка, с къси кадифени панталонки и дълги чорапи, отвори кутията и като видя чудесните шоколадови бонбони, сред които апетитно лежеше оранжев триъгълник от захаросан ананас, не можа веднага да намери в себе си сили и да пристъпи към черпенето на съседите.

— Какво има, Женечка, черпи, не се стеснявай.

Тогава Женечка, като погледна изпод мекото си бретонче с кафявите си невинни очички, поднесе отворената кутия на красивото момиченце и с разтреперан глас каза: „Може би вие не искате бонбон?“ — с което всъщност завърши нашето коледно посещение на градския театър.

 

 

… о, зимно отражение на фруктиерата с ярки портокали в грамадното колкото цялата стена огледало във фоайето на първи балкон! О, малки сандвичи с чер хайвер! О, момиче русалка!