Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (31)

Ограбването на вестникарската будка

Най-строго ни се забраняваше да четем Пинкертон. Нат Пинкертон беше знаменит американски детектив, чиито приключения ни вземаха ума. Това бяха малки по обем книжки, колкото училищна тетрадка, така наречените „свезки“, всеки път с нова картинка на цветната корица и с портрета на знаменития детектив в червено кръгче. На този грубо литографиран портрет главата на Нат Пинкертон бе изобразена в профил. Неговото бръснато, подпухнало лице с издадена напред брадичка и доста месест нос, с рязка черта между ноздрите и края на плътно стиснатите устни, неговите проницателни очи (или, по-право, само едно око), дори неговите попрошарени кестеняви коси, сресани на крив път, и цветната американска вратовръзка — всичко говореше, че това е най-великият детектив на XX век, човек опитен и безстрашен, с желязна воля, страшилище за американския престъпен свят, разкрил стотици и стотици кървави престъпления и изпратил не един негодник на електрически стол в нюйоркския затвор Синг-Синг.

Нат Пинкертон си имаше помощник, младия американец Боб Руланд, който обожаваше своя велик шеф и бе дясната му ръка, също отчаяно смел момък, който майсторски се гримира, преоблича, залепва си изкуствена брада, за да се представи например за болен старец и в такъв вид, същинско куче следотърсач, да върви по дирите на опасен престъпник, като от време на време телефонира на Нат Пинкертон, за да получи от него по-нататъшни инструкции.

 

 

— Ало! Мистер Пинкертон! Това съм аз, Боб Руланд.

— Ха-ха, веднага те познах, момчето ми. Е, докладвай, какво ново?

— Учителю, най-сетне съм по следите на това кърваво куче Джек.

— Браво! Действувай по-нататък. Ало! Скоро ще ти се притека на помощ и ще пратим най-после тоя негодник на електрическия стол.

 

 

Най-много ни вълнуваше възклицанието „ало“, което постоянно се чуваше от устата на великия детектив, веднага щом вземеше в ръка и сложеше до ухото телефонната слушалка.

Дявол да го вземе: на всяка страница имаше телефони, метрополитени, двадесететажни небостъргачи, кебове — едноконни файтони, експреси, железни белезници, револвери, загадъчният затвор Синг-Синг, чието име караше читателят да трепери, и на края — електрическият стол…

Но скоро след Нат Пинкертон се появиха един куп други детективи: английският Шерлок Холмс — грубо подражание на класическия Шерлок Холмс на Конън Дойл, а после — Ник Картър.

Портретът на Шерлок Холмс се поместваше в светложълт правоъгълник. Той бе нарисуван в профил, с добре очертан нос с красива гърбица, с права английска лула между зъбите, която дими красиво и многозначително.

Главата на Ник Картър беше дадена в яркосиньо кръгче, той бе съвсем млад човек с момчешки удължен врат и кичур остра коса над умно, високо чело на шахматист.

Приключенията на Ник Картър се отличаваха с голяма изобретателност, той разкриваше заплетени дела, свързани с дейността на големи престъпници от висшето общество, които разполагаха с богат асортимент тайнствени източни отрови, сънотворни, безшумно огнестрелно оръжие, с тайните на хипнотизирането и дори на спиритизма, способен да извиква душите на мъртвите, да не говорим за колосалното количество заграбено злато, скъпоценни камъни, например брилянти колкото кокоши яйца, и перли колкото кокосови орехи, което беше явно плагиатство от „80000 левги под водата“ на Жул Верн.

Тези аристократически банди имаха собствени моторни яхти и влакове. Извършваха чудовищните си престъпления с непостижимата бързина на фантоми, лесно се местеха от единия край на света в другия; днес са в Чикаго, утре — във Валпарайсо, вдругиден в Лондон, после, разбира се, в Париж, Сан Франциско, Нагасаки — навсякъде оставяха след себе си безброй жертви, отровени и убити с непознато оръжие, а после изчезваха безследно, не оставяха никакви дири.

Ник Картър имаше не един помощник, а няколко: японеца Тен-Итси, Патси и дори една помощничка — красавицата Ирма, чийто поглед замайваше главата и на най-закоравелия престъпник.

Една свезка за Ник Картър струваше седем копейки, докато за Пинкертон — само пет копейки. Книжките за Пинкертон бяха с по тридесет и две страници, а за Ник Картър — с четиридесет и осем.

„Пинкертон“ беше написан на груб език и гъмжеше от изрази като: „Проклятие! — закрещя Боб, стреляйки в неуловимия Макдоналд“ или „А, пипнах ли те, гълъбче — с леден тон казваше Пинкертон, като слагаше белезници на престъпника, — сега ще те туря най-сетне на електрическия стол“.

Отначало този мъжествен стил много ни харесваше, но когато на книжния пазар се появи Ник Картър, шансовете на Пинкертон значително намаляха. При Ник Картър на всяка крачка се срещаха фрази, които вълнуваха до дън душа, например: „Златистите коси на красавицата престъпница бяха разпилени по мраморните й рамене и я покриваха от главата до петите като сияещ плащ…“ или: „Доктор Дацар със сатанински смях забиваше спринцовката със смъртоносното тибетско вещество в оголената ръка на японеца…“.

Освен това свезките излизаха с продължение, на серии с по четири-пет броя. Сериите се наричаха: „Серия на Дацар“ или „Инес Наваро — прекрасният демон“.

Като прочетеш една свезка, която завършва на най-интересното място, вече е невъзможно да не купиш и следващата.

 

 

А откъде пари?

Свезките от серията Ник Картър се появяваха на пазара всеки петък по две наведнъж. Цена — четиринадесет копейки. Докарваше ги бързият влак Санкт Петербург — Одеса, който, според хората развивал скорост сто и десет версти в час. Веднага след пристигането на влака току-що отпечатаните свезки за Ник Картър, мамещи с пъстрите си корици с епизоди от неговите приключения, вече лежаха на големи купчини по вестникарските будки.

Безумно желание да си купя две нови свезки терзаеше душата ми: бях стигнал до най-интересното място и сега ми се представяше възможност да науча как завършва историята на Инес Наваро — прекрасния демон.

… хипнотизираната красавица Ирма седеше в креслото и изведнъж завесата зад нея се раздвижи и се появи самата Инес Наваро с коварна усмивка на уста и с малък пистолет в ръка, който стреляше безшумно с отровни куршуми.

— Ха-ха-ха — засмя се мелодично Инес Наваро — прекрасният демон и поглъщаше с очи бялото като мрамор лице на потъналата в хипнотичен сън помощничка на Ник Картър. — Падна ли най-сетне в мрежата ми, проклета шпионке.

С тези думи красавицата престъпница натисна спусъка, но в това време…

Какво се е случило „в това време“ остана тайна за мене, защото книжката свършваше дотук с думите — „продължението в следващите броеве“.

Сега тези броеве лежаха отпред на будката, но джобовете ми бяха празни и нямаше никакъв шанс да си набавя необходимите четиринадесет копейки.

А желанието ми да науча как е свършила историята с Инес Наваро — прекрасния демон, растеше и накрая се превърна в мания.

 

 

Просто не бях на себе си.

Размишлявах мъчително как да се сдобия с новите броеве и накрая се реших на престъпление. Отначало исках просто да отида до будката и открито, нахално да грабна два броя и да избягам някъде по-далече — на морския бряг — и там в усамотение, под някоя скала, да изгълтам на един дъх броевете. Но трябваше да се откажа от тоя план, тъй като слепият инстинкт за самосъхранение ми подсказа, че щом грабна от будката броевете, стопанинът — скрофулозен евреин с лице цялото обсипано с жълти лунички като просени зрънца, ще изскочи от будката през задната врата и ще вдигне такава олелия, че минувачите веднага ще ме спипат и като жалък крадец ще ме отведат при постовия стражар, и това, дето ще последва, ще бъде толкова ужасно, ще не мога да си го представя.

Тогава злият дух ми пошепна на лявото ухо да направя следното: незабелязано от стопанина да заобиколя будката и да сложа катинара на вратата. Но тъй като нямах катинар, злият дух ме посъветва да завържа колкото може по-здраво халките с някаква тел или канап. Но понеже ми липсваше и едното, и другото, а трябваше да се действува незабавно, то злият дух ме посъветва да завържа халките с носна кърпа.

Имах в джоба си носна кърпа, която, макар и със съмнителна чистота, ставаше за тая работа.

Обиколих на пръсти шестоъгълната будка и със замряло сърце, като правех най-различни физиономии, промуших носната си кърпа през двете халки и я завързах на здрав възел, като за тая цел си послужих дори със зъби и плюнка. Злият дух ми подсказа, че сега мога да ида отпред и да „чопна“ книжките, и може дори да не бягам, а просто бързичко да се отдалеча. Какво му оставаше на будкаджията? Да се спусне към вратата, но уви, не ще може да я отвори и ще остане в капана. Докато си подаде главата на улицата и извика стражаря, от мене и помен няма да има — нека си вика, колкото ще.

Като проверих здраво ли съм вързал възела, аз се приближих с неопределена усмивка отпред до перваза и без да отговоря на любезния въпрос на евреина: „Какво искаш, момче?“ — грабнах книжките и си плюх на петите, треперейки при мисълта, че сега ще се вдигне олелията — стражарски свирки, гонитба, ще ме спипат и откарат в участъка, и то не като обикновено апашче, а като крадец, защото съм извършил не някаква дребна кражба, а истински грабеж на търговско предприятие.

Пресякох като заек на бегом улицата и се шмугнах в пресечката, която води към нас в Отрада, притиснал до разтуптяното си сърце книжките, които миришеха на прясно печатарско мастило. Малко се учудих, че не чувам зад себе си тупурдия от гонитба и свирки.

Стигнах до триетажния строеж на Мирошниченко, изкачих се по дебелата дъска-стълба до най-горното скеле, където вече бяха направили покрива до половината с нови звънливи керемиди. Тук до тухления комин седеше оклюман Жорка Собецки, който се боеше да си иде вкъщи, защото в бележника му имаше две единици, една двойка и много неприятна забележка. По кръглото му пълно лице на върл мързеливец имаше мътни следи от засъхнали сълзи.

Показах му тържествено заветните броеве и веднага, като сомнамбули, потънахме в продължението на серията „Инес Наваро — прекрасният демон“. Слепи и глухи за всичко наоколо, ние четохме, докато стигнахме до края и докато здрачът изпълни тавана.

 

 

… едва тогава разбрах целия ужас на своето положение…

 

 

Жорка въздъхна и се помъкна към къщи, като с такива усилия влачеше за скъсаната каишка училищната си чанта, сякаш беше натъпкана с олово. След Жорка се помъкнах и аз, като под куртката си криех откраднатите книжки. Струваше ми се, че всички минувачи вече знаят за ограбването на будката. Обаче на улицата беше спокойно. Никой не ми обръщаше внимание. И у дома всичко беше както винаги.

Нима, мислех си, моят грабеж е останал незабелязан? Невъзможно е будкаджията да не е открил, че вратата е здраво завързана с носна кърпа. Сигурно вече е съобщил в полицията и сега проклетите копои от криминалната са по дирите ми и всяка минута вкъщи ще дрънне звънецът, ще се отвори вратата, ще нахълтат детективите и полицаите, за да ми турят железни белезници и под конвой да ме откарат в Одеския замък-затвор, в единична килия.

Наистина звънецът дрънна; едва не припаднах и се заключих в клозета; но това беше баща ми, връщаше се от учителски съвет.

Неговите светлосини тетрадки под мишницата ми напомняха свезките за Ник Картър.

Татко, както винаги, ме погледна с уморените си очи, разроши главата ми и ме целуна по челото, от което реших, че още нищо не знае.

Днес като че ли ми се размина, но какво ще бъде утре? Страх ме е да си помисля! Утре трябва да ида на училище и да мина точно край вестникарската будка — друг път нямаше, — и ограбеният от мен стопанин непременно ще ме види и ще избухне страшен скандал.

Постарах се да се промъкна край будката, като извих главата си настрана, но все пак с крайчеца на окото си зърнах будката и рижото лице на стопанина й, който ме следеше някак иронично и с престорено равнодушие. Изтръпнах. Ох, тоя кротък евреин крои нещо против мене! Навярно е съобщил за постъпката ми в полицията и на директора на гимназията, и сега ще ме арестуват или нещо още по-лошо — ще ме изгонят от гимназията с вълчи билет^[1].

Влязох в клас ни жив ни мъртъв, след като в коридора с подчертано уважение чукнах токове и поздравих инспектора, който доста равнодушно ми кимна със сребърната си, късо подстригана коса.

През целите пет часа седях като на тръни, в очакване всеки миг да бъда извикан при директора за обяснение.

Напразно.

Денят мина доста спокойно, благополучно, дори без двойки. На връщане пак бързо се шмугнах покрай будката и пак зърнах с крайчеца на окото лицето на будкаджията, който равнодушно и като че загадъчно ме гледаше над вестника „Одеска поща“, който четеше.

Така мина седмицата и дойде петъкът, когато обикновено се появяваха новите броеве за Ник Картър с нови увлекателни картинки на корицата, книжки, пълни със загадки и тайни. Тоя път с петербургския бърз влак бяха докарали нова серия със заглавие: „Серия за доктор Дацар“. Не можах да издържа на изкушението и минах съвсем близо до вестникарската будка, та макар с крайчеца на окото да зърна корицата на новия брой:

Ник Картър стоеше на вратата на разкошната гостна, където пируваха престъпниците от аристократическата банда на доктор Дацар, и в двете ръце на великия детектив имаше по един револвер „Смит и Венсън“ четиридесет и четвърти калибър, които се подаваха иззад кадифената завеса. Престъпниците бяха брадати, във фракове, с бели колосани нагръдници, дамите престъпнички — в бални рокли и обкичени с брилянти. Само Ник Картър бе облечен скромно, коректно, но енергичното му младежко лице сякаш говореше саркастично: „Пипнах ли ви, гълъбчета. Горе ръцете. Сега всички ви ще тикна в Синг-Синг и ще ви туря на електрически стол!…“.

— Млади момко! Пс-пс, млади момко! — чух гласа на будкаджията. — Не разбирам защо винаги прибягвате край мене като заек! Баща ви отдавна плати вашия дребен дълг за ония две книжки от серията „Инес Наваро — прекрасният демон“ Завчера той купи „Одески лист“ и аз му напомних, че ми дължите четиринайсет копейки. Вземете серията за доктор Дацар, не се притеснявайте, имате при мен кредит. Може би ще си изберете нещо от Шерлок Холмс? „Кинжалът на Негуса“? Момчетата я хвалят. А може би „Приключенията на Ирма Блаватска“? Или „Елза Гавронска“? Макар че за вас е още раничко да научите за нейните любовни похождения…