Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (3)

Пенснето

Мисля, че причината за тази случка беше татковото пенсне с желязна пружинка, с коркови подложки там, където то защипваше носа, и с черен шнур, който се прикрепяше за горното копче на жилетката. Сега такива пенснета се наричат старомодни или дори чеховски и се срещат само на сцената, когато трябва да се представи интелигент от преди революцията.

Виждам как татко слага и сваля пенснето си — хваща го за желязната пружинка и го оставя встрани, а понякога просто го събаря с леко движение на пръстите, при което то увисва на шнура и някое време се люлее като махало, овалните му стъкла току поблясват, и тогава от двете страни на татковия нос, в основата му, виждам кораловочервени вдлъбнатинки, които придаваха на брадатото му лице особено мил и някак безпомощно смутен израз.

Мама също носеше пенсне, но с черна дъгичка и също с шнур. Аз не обичах да го слага, защото веднага в моите очи се превръщаше в строга дама и преставаше да бъде моята родна майчица.

 

 

Татко с пенсне и черна мека шапка с широка периферия и мама с жакет с тесни ръкави, с воал, с пенсне, с орлово перо на шапката, което се разрошваше от студения, сърдит морски вятър, седяха на палубата на решетеста пейка, а зад тях със замайващо еднообразие се носеха назад тъмни вълни със „зайчета“ и дантелена пяна, бликаща изпод дървените колела на парахода; от двата черни комина излизаше гъст дим, саждите косо прелетяваха над палубата и се сипеха в тъмнозелената вода, почти черна от надигащата се буря.

Татко и мама, настръхнали от студ, но весели, бяха пъхнали премръзналите си ръце в ръкавите. Аз седях между тях и се опитвах да направя същото, но се оказа, че моето матроско палтенце с позлатени копчета вече ми е омаляло и ръцете ми не могат да се пъхнат в ръкавите, които са ми станали много тесни и къси.

А морето се носеше ли носеше край нас, плоско и развълнувано, чак до облачния хоризонт, където вече се показа и спусна въртящ се хобот, а насреща му от водата се издигна друг въртящ се хобот и накрая те се съединиха, и оловносин смерч се понесе по хоризонта; аз тръгнах с пухкавата си матроска шапчица с развилнели се ленти да се разхождам по палубата, да разглеждам спасителните пояси с надпис „Тургенев“, спасителните лодки, покрити с брезент, и се разхождах, докато се озовах в ръцете на студенти и курсистки, които пътуваха в трета класа от Акерман за Одеса. Курсистките бяха с шапки от сукно, с широки палта и обувки от козя кожа, същите онези курсистки, които вече няколко пъти ни поглеждаха с любопитство и ни пращаха, особено на татко, необясними усмивки. Те почнаха да ме закачат, нежно да ме стискат, а един брадат студент с овехтяла куртка и измачкана фуражка със светлосиня избеляла околожка дори се опита да ме погъделичка под мишниците, което аз не можех да търпя, а освен това доста глупаво клекна пред мене, като гъделичкаше лицето ми с острата си брада и ме плашеше с очилата си с железни рамки и силно увеличителни стъкла.

Разревах се и почнах да ритам, но курсистките ме спасиха от студента и ми пъхнаха в ръката един изсъхнал портокал и шоколадче с преливаща се картинка на обвивката, но шоколадът се бе размекнал — навярно от дълго стоене в джоба.

— Момченце, как те казват? — попита една курсистка, като ме притискаше до гърдите си.

— Валя — отговорих аз.

— Чудесно! А презимето?

— Катаев.

— Странно. Това твоят баща ли е?

— Моят. Защо?

— Твоят роден баща?

Аз не разбирах какво искат от мене, и мълчах.

— Ти, момченце, май нещо бъркаш. Или не разбираш, или се преструваш.

— Не се преструвам.

— Тогава кажи ни, Валюша, как се казва твоят баща? Антон Павлович, нали?

— Нищо подобно.

— А как?

— Пьотър Василиевич.

— Странно. Писател ли е?

— Не е писател, а учител — троснато отвърнах аз.

— Странно — каза една от курсистките, същата, която ми даде изсъхналия портокал и размекнатото шоколадче.

— Нищо странно, просто той е учител в епархийското училище, а ходи и в юнкерското.

— Значи, той не е Чехов — заключи разочаровано курсистката. — Странно. Във всеки случай приликата е поразителна; брадичка, лъчезарни очи, пенсне с шнур, мека усмивка… Хм… Какво стоиш, момченце? Тичай при родителите си, че ще се безпокоят да не паднеш във водата.

В същия миг останах сам като Чацки на бала. А мама и татко, които чуваха всичко, седяха един до друг допрели рамене, с ръце, пъхнати в ръкавите, на фона на това бягащо море, и се смееха до сълзи, а мама все повтаряше, като бърчеше нос под воала:

— Казвала съм ти, Пиер, че с това пенсне си същински Чехов.

Стори ми се, че татко беше малко смутен.

— Мамо — попитах аз, — какво е това Чехов?

— Щом се научиш да четеш, ще разбереш — каза мама.

И все пак ми остана някаква горчивина, че баща ми не е Чехов.