Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (29)

Халеевата комета

… тази вест се разпространи с бързината на мълния. От глъбините на световното пространство към Земята се движи Халеевата комета и някои астрономи предсказваха като много вероятно сблъскването й с нашата планета, в резултат на което човечеството ще загине.

Картината на загиващото човечество беше доста неопределена, дори абстрактна, но въпреки това при мисълта за нея ужас обхващаше душата ми, защото това беше същевременно и моята гибел. Изпитвах не онзи най-обикновен страх от смъртта, който от време на време пронизваше цялото ми същество, а после безследно изчезваше и го забравях, докато не избухнеше отново, винаги внезапно, а по-скоро ужас пред някакъв безсмислен, сляп и неизбежен физически закон на небесната механика, който имаше власт над моя живот и над живота на всички останали хора, обитаващи Земята; който имаше власт да унищожи самата Земя, да я превърне в нищо и същевременно да бъде предсказан няколко столетия напред.

Ужасяваха ме строго научните чертежи във вестниците и списанията, които представляваха все едно и също, едно и също: част от параболата, където Халеевата комета бе изобразена във всички фази на нейното неизбежно приближаване към Земята, във вид на няколко точки с опашки, обърнати в посока противоположна на Слънцето, и при последната фаза — кръгчето на нашата Земя, вече наполовина покрита от опашката на кометата.

 

 

… броят на лудите в града се увеличи…

 

 

Появиха се зловещи старици, понякога с икони в ръце, с ужасни очи с траурни кръгове под тях. Те обикаляха дворовете и проклинаха хората, затънали в пороци и разврат.

Градът се задъхваше от миризмата на буйно цъфналата акация. Нощите бяха кратки, тъмни, душни, с широко разтворени прозорци на къщите, с долитащи звуци на италиански песни, което превръщаше нашата тиха Отрада в подобие на Неапол или най-малкото на Соренте и в сгъстяващия се мрак беззвучно се движеха двойки, аленееха крайчета на цигари, край портите се чуваше „шепот и плахо дихание“ и тихо тананикане на мотиви от „Веселата вдовица“ — „тихо и плавно люлени, нека забравим скръбта…“ — като че ли наистина всички ни гнетеше някаква мъка, която се опитвахме да забравим.

Над морето светеха млечни летни звезди, най-големите от тях дори се отразяваха в почти неподвижната вода и посребряваха морето край тъмния хоризонт, откъдето из черната като въглен бездна трябваше да се появи кометата.

В града се разнасяха клаксоните на малки пъхтящи автомобили, безшумно преминаваха екипажи с добре издути гуми на колелата и фенери на каприте, и аз знаех, че това са богаташи, които отиват със своите дами да гуляят в „Аркадия“ или в „Северна“, където изнасят програма какви ли не красавици — шансонетки с красиво начервени устни, в рокли, обсипани с пайети, с голи рамене и гримирани очи на прелъстителни грешници, а в градския театър даваха „Аида“ със синия Нил, сребреещ се при светлината на африканската луна, и със зловещите възклицания: „Радамес! Радамес!“.

 

 

… И в света, побъркал се в очакване на разплата за всичките му волни и неволни грехове, браздяха океана чудовищни, обвити с гъст дим от каменни въглища супердреднаути^[1] на американската флота, с мачти от плетена стомана подобни на Айфеловата кула, а някъде в глъбините на тайнствената океанска вода се промъкваха подводни лодки — субмарини, — готови всеки миг да пуснат самодвижещи се плаващи мини Уайтхед. Дирижабълът „Граф Цепелин“ се издигаше над Боденското езеро като грамаден ръбест молив, леки аероплани прелитаха над зелените поляни на Европа и вече бяха почнали да ги приспособяват за хвърляне на бомби и да ги включват във въоръжението на армиите. Навсякъде се правеха маневри и дреднаутите изстрелваха дванадесетдюймови снаряди по плаващи мишени, наслагани в божествено сините води на моретата и океаните, по които — за сега — златото мирно пътуваше от Европа за Америка и обратно…

 

 

Всичко това в моите представи бе свързано с фантастиката на Уелс, със смразяващия кръвта вой на умиращия Марсианин сред вечно зелените ливади на добрата стара Англия, с човека, който се събудил, с летящите кораби на бъдещето и със смъртта, гибелта, унищожението, които Халеевата комета носеше на Земята от неизмеримите глъбини на неопознатия от човека космос, една комета, която с всеки изминат ден все повече се приближаваше със своето светло ядро и врала на фосфоресциращата си опашка, обърната в посока, противоположна на Слънцето.

Кометата още не се виждаше.

Бяха я видели само малцина астрономи през своите гигантски телескопи с шестнайсетдюймови рефрактори.

После се появиха снимки на кометата, която се отделяше сред звездите с прозрачната си опашка, толкова къса и малка, че трябваше да имаш наистина голямо въображение, та да усетиш опасност от сблъскването с тая светеща попова лъжичка с кръгло око.

Престанах да спя, изпитвах чувство на неизбежна катастрофа, въпреки че татко, голям любител и познавач на астрономията, говореше сърдито, че всичко това са глупости и измислици на невежи репортьори, защото дори Земята да попадне в опашката на кометата, нищо няма да се случи. Опашката на кометата представлява толкова тънка материя, че Земята съвсем леко ще премине през нея и ние даже нищо няма да забележим. Ако ядрото на кометата се сблъска с нашата планета, то и тогава нищо няма да стане, защото ядрото на кометата е само газообразно тяло, малко по-сгъстено от опашката.

Впрочем, според моите наблюдения, татко дълбоко в душата си навярно също се безпокоеше за съдбата на нашата малка планета и на цялото човечество.

Леля ми също не изключваше възможността за световна катастрофа, но се отнасяше към това крайно лекомислено.

 

 

… „е, да допуснем, че всички ние в един прекрасен ден ще избухнем и ще изгорим, заедно с цялата наша земна цивилизация… и какво от това? Така й се пада!…“

 

 

И леля ми слагаше шапка и ръкавици и отиваше със свои познати дами на оперета да се възхищава на Днепров, който, според слуховете, е бил по-рано монах, или отиваше на синематограф^[2] да гледа Макс Линдер или знаменития Харисън от фирмата „Нордиск“, елегантен охранен господин с коса на път и снежнобяло ъгълче на носната кърпа във външното джобче на модерния си жакет, артиста, който винаги играеше трагичната фигура на благороден богаташ, изоставен от своята съпруга — красавица, и който разорен се самоубива с никелиран револвер, оборил глава на грамадното си бюро.

На излизане от къщи, леля безгрижно тананикаше мотиви от „Лизистрата“:

Цяла нощ летят светулки

не ни дават да заспим…

Най-после настъпи нощта, когато Халеевата комета трябваше или да се сблъска със Земята, или да я покрие с опашката си, или да мине наблизо и да изчезне в черната бездна, във въглищната яма на световното пространство. Улиците се изпълниха с хора с бинокли и далекогледи. Потършувах в татковия сандък и намерих малкия театрален бинокъл на покойната ми майка. Огледах от край до край лятното небе и нищо не открих. На улицата излезе Серж — гимназист от горните класове, с масивен цайсов бинокъл в ръце, който увеличаваше двайсет, дори трийсет пъти. С отпусната клатушкаща се походка на сноб и конте Серж тръгна към стръмния бряг, откъдето се откриваше по-обширен хоризонт. Той потърси кометата и каза:

— Ето я. Ясно я виждам. Опашката й отива малко нагоре.

Помолих го да ми даде да погледна. Той се усмихна презрително със своята аристократична усмивка, но все пак се смили и си даде бинокъла. Огледах цялото небе, ала не открих нищо, което поне малко да прилича на комета, и все пак, като връщах тежкия бинокъл на Серж, подхвърлих небрежно:

— Видях я. Нищо феноменално. Обикновена звезда, само че с опашка.

Тъй като не видях кометата, а страстно желаех да я видя, то думите ми веднага се превърнаха в истина, макар че бяха чиста лъжа. Въображението ми роди малка синя звездичка с дълга светеща опашка, някакво фосфорно подобие на рибена лавра, което разглеждам под микроскоп и виждам в средата на прозрачната му плът нещо като светеща схема на кръвообращението.

Вкъщи се похвалих, че съм видял кометата. Женка каза, че и той я е видял — дори не с бинокъл, а с просто око.

Излязох пак на улицата, тъмна от дървета и листак. Чуваше се шепот, плахо дишане. На скамейките до входовете се целуваха и тихичко хихикаха.

Когото и да попитах, всички казваха, че са видели знаменитата комета, но не са забелязали нищо особено.

След няколко дни вестниците съобщиха, че кометата вече се е отдалечила от Земята на колосално разстояние светлинни години и продължава да се отдалечава по определения си път — по своята парабола.

Кометата не остави след себе си никаква явна диря. Ние дори не забелязахме около нея леката светеща мъгла, когато вълшебната й опашка се докосна до Земята. Всичко си остана както си беше. И все пак в душата ми имаше известен смут — предчувствие за някаква световна катастрофа, която този път сме избегнали само по чудо, но която, когато и да е, непременно ще се разрази и ще унищожи човечеството.

 

 

… Халеевата комета изчезна във всемирното пространство, но след известно време чух за нова комета, още по-страшна, която носи войни и революции, с трагичното име Биели… Кометата Биели… А аз и нея не видях.

 

 

Точно така една нощ в Атлантическия океан ме събуди чукане по вратата на каютата:

— Вземете бинокъл, идете на палубата — в далечината може да видите светлините на Лисабон.

Духаше силен неприятен вятър, очите сълзяха, колкото и да се напрягах, нищо не видях през бинокъла. После на всички казвах, че съм видял светлините на Лисабон. И накрая сам повярвах в това. Далечния град си представях като няколко разсипани брилянта в тъмнината. О, как вълшебно звучаха за всички думите: „Светлините на Лисабон“.