Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (28)

„Хотел «Централен»“

Подариха ми фотоапарат марка „Кобалт“, или нещо от тоя род. Той представляваше правоъгълно сандъче, по-скоро кутия, облепена с черна шагренова хартия, имитация на кожа, която издаваше особена, както ми се струваше, „фотографска“ миризма.

 

 

Първите ми опити във фотографията излязоха крайно неуспешни: бързах, често поставях плаката в касетката наопаки; през не съвсем плътно закритите прозорци в стаята проникваше гибелен лъч от уличния фенер и осветяваше снимката; понякога на плаката имаше две съвсем различни снимки — една вертикална, друга хоризонтална; лошо измивах черните ванички за проявяване и фиксиране, поради което плаката ставаше мръсна, омазнена; често бърках фиксажа с проявителя и тогава от плаката се олющваше ципата на светлочувствителния слой; в тъмното изпусках плаките и те се разтрошаваха на пода; с една дума, мина доста време, докато се науча да правя хубави, както ми се струваше, снимки.

 

 

И ето в един прекрасен ден аз се отправих на стрелбището, където ежедневно ставаха полети на аероплани. Моя заветна мечта беше да снимам аероплан със собствен фотоапарат.

… Отправих се към стрелбището извън града, като носех своя фотоапарат за кожената дръжка и усещах приятната солидна тежест на касетките, заредени с нови плаки, които тихичко потракваха вътре. Всичко предвещаваше сполука: яркото слънце, при което можеше да се правят моментални снимки, чистият прозрачен въздух и бръмченето на аероплан, което чух, докато вървях през полето и бурените към стрелбището.

Доста високо над земята правеше красив вираж „Фарман — 16“ — жълт, ръбест и осветен от слънцето. Той блестеше с лъснатия като самовар меден резервоар и бръмчеше подобно на земна пчела.

Авиаторът завърши опасния вираж, изключи изведнъж закихалия зад гърба му звездообразен мотор и направи една от най-красивите фигури на тогавашната авиация — така наречените „горки“, когато с изключен мотор бипланът се носи към земята по стръмна вълниста линия и сякаш ту слиза, ту изведнъж подскача във въздуха и пак излита, докато най-после колелата и ски-образният колесник докоснат земята.

Слизането по „горките“ беше така прекрасно, че аз се захласнах, забравих за фотоапарата и не направих никакви снимки, още повече че и слънцето светеше право в обектива, а за да излезе снимката хубава, ясна, слънцето трябва да бъде зад гърба.

Аеропланът заприпка по степната трева и се спря много близо до мен. Авиаторът с кожен шлем, кожено палто и жълти гамаши — известният одески бръснар Хиони, вечният конкурент на Уточкин — мина покрай мене, като сваляше големите си разширени горе кожени ръкавици и засукваше черните си мустаци на конте, защото се бяха поразрошили при полета.

Тук недалече посред полето забелязах градски файтон със свален гюрук. Файтонджията с дълъг син армяк^[1] окачваше на шията на коня торба с овес, а пътниците — дама с голяма модна шапка, с леко шалче от газ около врата, и брадат мъж с вид на търговец и с поддьовка^[2] от тънко сукно — се разтъпкваха по буренака срещу авиатора и му крещяха нещо весело, вероятно го поздравяваха за красивия полет, а дамата дори ръкопляскаше като в театър.

Нададох ухо и чух, че дамата и мъжът молят авиатора да ги качи да похвърчат с аероплана. Дамата си свали шапката, хвърли я в прашната лайкучка и завърза главата си с шалчето от газ; мъжът обърна каскета си с козирката назад.

Видях как се катереха по въжетата и рейките на долното носещо крило, а после се настаниха в леката седалка, подобна на плетените кошчета, в които се продават на пазара ягоди и малини.

Примирайки от страх, дамата се държеше с ръка за полираната разпънка, а мъжът с всички сили притискаше дамата към себе си, тъй като те (и двамата пълни) трябваше да се поместят в едно кошче. Авиаторът се намести в своето кошче и провери действието на лостовете за управление. Механикът не без усилие завъртя перката, моторът забръмча и перката започна да се върти все по-бързо и по-бързо зад гърба на авиатора, докато се превърна в почти невидим диск, по който пробягваха светкавиците на слънчевото отражение.

„Фарман“, малко понакуцвайки, затича по лайкучката, отдели се от земята, литна, набра височина около петстотин метра, направи кръг и с изключен мотор извърши блестящ по красота почти отвесен отначало, а после полегат „вол-плане“, след това меко кацна на земята, потича по нея и ние с файтонджията чухме възторженото кудкудякане на дамата и кикотенето на спътника й.

— Глей го ти него — рече файтонджията, — цяла нощ гуля със свойта матмазела в „Алказар“, а сега си го доизкарва тъдява: натряскал се и му се поревнало да хвърчи. — Файтонджията добродушно и с голямо уважение добави няколко неприлични думи и поклати глава с твърд касторов каскет с металическа кокарда; на кожения му колан блестяха метални апликации във вид на конски глави.

— Богат господин. Не е тукашен. Търговец. Пари пилее.

В това време аеропланът се дотъркаля до нас и дамата, зачервена като домат от страх и наслада при полета, ме видя с моя фотоапарат.

— Хей, момче, я ни снимай! — извика тя.

— С удоволствие — отговорих аз, пламнал от щастие, и ударих токовете.

— Бе ти можеш ли да снимаш с тая чудесия? — попита господинът. — Ще вземеш така да ни издокараш, че родната майка да не ни познае.

— Моля, за миг само не мърдайте, за да мога да снимам с продължителна експозиция — казах аз строго и като хванах във визьора малка част от самолета, а пред него фигурите на дамата, господина и авиатора, щракнах затвора.

— А ще ни дадеш ли снимки? — попита дамата.

— С удоволствие — отговорих аз и пак ударих токове по прашната трева на стрелбището.

— Гледай да не ни излъжеш — каза господинът и като порови из джобовете на своята поддьовка ми подаде визитна картичка, на обратната страна на която написа със златно моливче, но доста разкривено: „Хотел «Централ», стая номер 76“.

Когато вземах от ръцете му картичката, усетих миризма на бъчва.

После господинът слезе от аероплана, помогна на дамата, която със смях скочи право в ръцете му и извика „Хоп!“, след което господинът бръкна в портфейла си, наплюнчи пръсти, измъкна банкнота от 25 рубли и я пъхна в ръкавицата на авиатора.

— Разрешете, уважаеми господине, да ви поздравя с въздушното кръщение — каза файтонджията, като сваляше шапка и се заплиташе в полите на своя армяк.

— Добре, после наведнъж ще получиш за всичко — каза господинът, — а сега карай бързо в „Аркадия“ да обядваме. Пък ти, момче, не знам как се казваш, не забравяй да донесеш снимките, ще ти се отблагодаря — многозначително добави той, като се подаде от файтона.

 

 

Дамата и господинът заминаха.

 

 

Разбрах, че ми провървя и мога да забогатея… А защо не! Нали всъщност господинът ми поръча снимка на първия си полет с аероплан. Сигурно добре ще ми заплати, няма да се покаже скъперник, особено ако фотографията му хареса. Щом за полета натъпка авиатора с двайсет и пет рубли — сума, според моите представи, нечувана — и дори окото му не мигна, то за моята снимка май няма да пожали петачка. Е, ако не петачка, то поне три рублички. А това е — ехе-хе-е! Или пък в никакъв случай по-малко от две рубли. И наистина: какво му струва да даде на човека две-три рубли. Та аз забелязах колко много пари има в кесията му! Цяла пачка! И всичките — двадесет и пет рублеви банкноти! Никога в живота си не бях виждал наведнъж толкова пари. Не, по-малко от пет рубли няма да даде. Съвестта му няма да позволи. Шега работа ли е — пръв полет и при това с жена си. Истинско доказателство, че действително са летели. А тогава малцина летяха. Да летиш — тогава беше голяма рядкост. От цял град летяха може би трима-четирима души, надали бяха и толкова, без да се смятат, разбира се, самите авиатори.

 

 

… Не, за такава фотография си струва да даде и десет рубли…

 

 

Десетачка… Страшно ми е дори да си помисля… Неосъществима мечта… фантастичен сън… И въпреки това, нещо напълно възможно: трябва само да се постарая да направя фотографията колкото се може по-добре, без да бързам, старателно, да не я изцапам с мръсни пръсти, да бъде от най-високо качество.

Дотичах вкъщи и едва дочаках да се мръкне, че да се заловя с проявяването.

 

 

При червената светлина на фенера, тук трябва да кажа, че той приличаше на ония червени фенерчета с надпис „изход“, които през цялото време на представлението светят в градския театър над вратите в зрителната зала, аз внимателно поклащах плитката ваничка с чучурка, където, потопена в разяждащия проявител, остро вонящ на някаква киселина, се виждаше невинно телесната повърхност на сякаш порцелановата плака. Прозорците бяха закрити с одеяло върху капаците и вратата — заключена. Най-дребното снопче бяла светлинка можеше да развали цялата ми работа и тогава моята мечта да получа десет рубли ще пропадне. Впивах очи в розовата повърхност на плаката и чаках да се появи първото загатнато изображение. Струваше ми се, че плаката никога няма да се прояви. Бях загубил вече всякаква надежда и мислех, че е много вероятно при снимането да съм забравил да сваля от обектива черното капаче с кадифена подплата.

Готов бях да заплача.

Повикаха ме през вратата да пия чай, но аз мълчах мрачно и гризях ноктите на пръстите си. И неочаквано, когато и най-малката надежда се бе изпарила, видях отначало много слаби, едва забележими, а след това все по-определени тъмни и бели петна, които изведнъж започнаха да получават форма.

… това приличаше на нощ, прекарана край морето, когато отначало всичко се слива в еднотонна, звездно сребриста пустота, но малко преди разсъмване морето изведнъж започва слабо да се отделя от небето, появяват се очертанията на скалите, гемиите на брега, а после се откроява мътният блясък на дълга крайбрежна вълна, после — силуетът на стръмния морски бряг, на чийто връх започват по малко да се белеят и блестят стените на вилите, да се чернеят рошави купчини дървета, да се белеят звездичките на сънния декоративен тютюн, небето малко по малко светлее, прояснява се; зората се разлива наоколо и постепенно пейзажът си възвърна всичките подробности чак до дребните заоблени камъчета край дантеления шлейф на прибоя… И мило, сънено лице…

Приблизително това наблюдавах и аз. Тъмните и белите петна на плаката явно започваха нещо да означават, някакви предмети, и след миг вече с възторг видях негативното изображение на негърски черни лица с бели очи, бели коси, разпънките на биплана, дори смътното очертание на бензиновия резервоар и на височинното кормило. След миг вече се виждаше ръбестата носеща повърхност, част от перките и черните линии на кръстосаните въжета. Всичко това не беше така ясно, както би ми се искало, но без съмнение това беше снимка, истински негатив, от който можеше да се направи върху чудесна гланцова хартия съвсем прилично копие, за което няма да им се досвиди да ми дадат, ако не десетачка, то поне петачка или три рубли… а може би все пак десетачка?

Откопирането на негатива само по себе си беше чудо! Но това ми се стори малко. Реших да залепя възморавата, още влажна гланцова снимка на специална картонена рамка, на паспарту, та моята работа да се хареса още повече на богатия купувач.

Изврънках от леля си петнайсет копейки и от магазина за фотоматериали на Йосиф Покорни на улица „Дерибасовска“ купих три сиви картона паспарту шест на девет, в съответствие с размера на моята снимка. Широките полета на паспартуто, украсени с декадентски финтифлюшки, сякаш увеличаваха размерите на моето произведение и значително го оскъпяваха. С особено лепило залепих на паспартуто най-добрия, най-ясния екземпляр от моята снимка, сложих го под купчина учебници, за да се залепи по-добре, и развълнуван, легнах да спя, та на заранта колкото се може по-рано да отида в хотел „Централен“ на улица „Преображенска“.

 

 

Още нямаше осем часа, когато завих паспартуто във вестник, взех чантата си и се отправих уж на училище, а всъщност — на „Преображенска“. По пътя на няколко пъти разгъвах вестника и разглеждах снимката. Откровено казано, тя не беше чак толкова сполучлива, както ми се струваше. В бързината не достатъчно дълго държах копието във фиксажа и сега то бе малко бледо, но не дотолкова, че да не може да се познае какво е изобразено на него. За съжаление, лицата на господина и дамата не бяха на фокус и трудно беше да ги познае човек, но ме утешаваше това, че по някои белези на облеклото, при желание, все пак можеха да бъдат познати. Освен това размерът шест на девет беше доста малък, дори като се има предвид, че полето на паспартуто малко го увеличаваше. Пък и как можах при проявяването да замърся негатива и сега върху добилата доста червеникав оттенък снимка се виждаше дактилоскопичен отпечатък от палеца ми.

Но аз не падах духом, разчитайки на добрината и щедростта на господина и неговата съпруга, които вероятно ще останат доволни дори само за това, че моята снимка бе единственото доказателство, че са летели с аероплан.

Много бързах, защото се боях да не би да не ги сваря. В осем без четвърт бях вече в хотела и питах сънения портиер може ли да видя еди-кой си господин и неговата съпруга. Портиерът, облечен в ливрея, с вежди боядисани в мораво, ме изгледа снизходително от главата до петите, обясни ми как да намеря стаята на господина и добави с гнусна усмивчица:

— А що се отнася до съпругата, не мога да ви кажа точно. Питайте тях.

Не можах да разбера добре смисъла на тая забележка и като се изкачих по чугунената стълба с орнаменти, покрита с червена протрита пътека, на втория етаж, тръгнах по възтъмния, вмирисан на цигарен дим коридор, покрай множество затворени врати, до които имаше оставени за чистене мъжки и дамски обувки. Във въздуха миришеше силно на пудра, прах, парфюми и на още нещо неуловимо порочно, а може би и престъпно.

Намерих номер седемдесет и шест и внимателно почуках на мръснобялата врата с позлатени багети. Никой не ми отговори. Ослушах се, допрял ухо до вратата; от стаята се чуваше шум от някакво суетене и това ме успокои: значи, купувачът е вкъщи.

Почуках по-силно.

— Кой е? — дочух дрезгав мъжки глас.

— Аз съм — отговорих.

— Кой точно?

— Вашият познат, гимназистът, помните ли, че завчера ви снимах заедно със съпругата ви на аероплан?

— Белки съм летял? — попита гласът зад вратата.

— Летяхте — отговорих аз, — донесох ви фотографията.

Зад вратата се чу нещо като добродушно-свадлива ругатня, после шляпане на боси крака, вратата се отвори и аз видях господина в дълга нощница, по долни гащи, с разрошена брада, червен нос и глуповати очи.

— Ето фотографията — казах аз, ударих токове като добре възпитан гимназист и подадох на господина паспартуто, огънато във вестник.

— А колко е часът? — измуча господинът.

— Около осем — отвърнах аз.

Господинът разгъна вестника и извади паспартуто. Разглежда го дълго, после се почеса по главата.

— Значи вярно било — летял съм. Чудна работа! Е, благодаря — рече господинът и ме облъхна с някаква сложна миризма — смес от различни спиртни питиета, заключи под носа ми вратата и аз дочух шляпане на боси крака и женска кудкудякаща кашлица, позаглушена от червената кадифена протрита завеса, вмирисана на тютюн.

 

 

Постоях доста пред вратата и после тръгнах към гимназията, като отнасях в сърцето си мъката на разбитите надежди.