Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (27)

Моделът Блерио

Като си спомня сега онова лекомислие, оная внезапност, оная изненада за мен самия, с която в главата ми, ни в клин, ни в ръкав, се раждаха най-поразителни идеи, които налагаха незабавно осъществяване, не мога да не се усмихна, а отчасти и да не ми дожалее, че я няма вече оная дяволска енергия, някогашната нужда от незабавно действие, макар понякога и много глупаво, но все пак действие!

Например историята с модела Блерио.

Защо изведнъж ме осени идеята да направя модел на аероплана Блерио? Само до преди минута дори не можех да си го представя. Но изведнъж бях сякаш ударен от гръм! И при избухването на светкавицата видях с всичките му подробности прелестния модел на знаменития моноплан, прелетял неотдавна над Ламанш. При това този модел беше направен не от някой друг, а от моя милост.

Впрочем веднага разбрах, че ако се заловя сам да направя модела Блерио, ме чака скучна работа и аз непременно трябва да си намеря помощник, и тогава, не знам защо, ми се стори, че не мога да си намеря по-добър другар от Женка, но не моя брат, а другия Женка, реалиста, по прякор Сопата. И веднага, като по чудо, на улицата се появи фигурата на Женка Сопата, който се връщаше тъжен от своето реално училище, където му бяха завъртели две двойки и освен това го бяха наказали да остане цял час след училище.

С горящи очи се втурнах към Сопата и още отдалече викнах колкото ми глас държи:

— Хайде да направим модел Блерио!

— Хайде! — отговори той с възторг, макар до този момент никога да не му бе хрумвало да прави какъвто и да е модел.

После помисли малко и когато предишният му възторг поизстина, попита:

— А защо?

— Ще го продадем по време на изложбата в павилиона на въздухоплаването — отговорих незабавно аз и сам се учудих отде ми дойде тая мисъл.

— А ще ни пуснат ли там без билети? — живо попита Женка.

— Разбира се, щом им покажем модела.

— А откъде ще вземем тоя модел?

— Чудак! — извиках аз. — Ще го направим.

— Сами?

— Сами.

— И с модела ще ни пуснат ли?

— То се знае.

— Хайде!

— Тогава ти ще правиш крилата, пък аз колелата, става ли?

— Става!

И веднага, без да губим време, изтичахме в мазето на Женка Сопата и там на бърза ръка открихме какви ли не щеш работи, необходими за направата на модела: чук, гвоздеи, кълбо канап, кутия канцеларско лепило, тел, на която в царско време окачваха покрай къщите илюминационни фенерчета, парчета от някакви дъски, трион, късчета книговезко платно, национални знамена, които окачваха по вратите на празник (те ни бяха необходими да покрием „носещата повърхност“ на нашия моноплан) и между другото тубичка универсално лепило „синдетикон“, много популярно в онова далечно-предалечно време.

 

 

… „синдетикон“ действително здраво залепваше най-различни материали, но особено добре се слепваха пръстите, които после бе много трудно да се разлепят. Това гъсто, вонящо, кехлибареножълто лепило имаше способността да се изтегля на безкрайно тънки, като косъм, безкрайно дълги нишки, които се полепваха по дрехите, по мебелите, по стените, така че невнимателната, прибързана употреба на универсалното лепило винаги се съпровождаше с маса неприятности…

 

 

Разбира се, ние нямахме никакви чертежи и планове, а просто от набързо нарязани дъсчици сковавахме модела Блерио с големи гвоздеи (защото нямахме малки). Към тялото на моноплана привързахме криле, направени от тел и облепени с бяло книговезко платно (искаше ни се да е жълто, но такова не се намери под ръка!), и цялото тежко, грубо съоръжение беше омотано с вонящи нишки „синдетикон“, които полепваха по пръстите и ни пречеха да работим.

С голям труд, макар че доста бързо — за два дни — построихме модела. Липсваха само колела. Без да му мислим много-много, откъснахме колелата от количката-играчка на Люся — най-малката сестричка на Сопата — и ги залепихме отдолу за предната рама на тялото на моноплана. С нож за ядене изрязахме от борова тресчица въздушно витло и го залепихме неподвижно отпред с помощта на същия универсален „синдетикон“.

Бяхме възхитени от красотата на нашия модел, който ни се струваше изключително изящен, докато всъщност това бе чудовищна подигравка със самата идея за летателен апарат, да не говорим за неговите неестествени пропорции. Моделът излезе груба, недодялана работа. Единственото, което доближаваше нашето изделие до аероплана, бе, че можеше с пълно право да се нарече „по-тежко от въздуха“. Много се гордеехме с това качество на нашия модел.

Едва дочакахме девет часа вечерта и с голяма предпазливост, за да не би да счупим нещо, хванахме модела за тялото, което веднага малко се поизкриви и се отправихме към изложбата.

По пътя ни учуди, че минувачите почти не обръщаха внимание на модела, който — според нашите представи — трябваше да предизвика всеобщо възхищение. Дори момчетата от „Новорибна“, така наречените „новорибники“, които играеха на ези-тура край стената на една къща, не прекъснаха играта, а само доста равнодушно погледнаха модела Блерио, без каквато и да било забележка. Мисля, че те дори не разбраха добре какво държим в ръце.

Не ще и дума, че дойдохме най-малко един час преди отварянето на изложбата и дълго се мъчихме до вратата-въртележка да поправим модела, който по пътя се беше малко деформирал, и да внесем известни незначителни изменения в конструкцията на моноплана: например извихме по-силно задната плоскост и забележимо закръглихме кормилото.

Като разгледахме модела при светлината на безпощадното сутрешно слънце, съжалихме, че не можахме да сложим гума, та въздушното витло да може да се върти. Гумата струваше страшно скъпо. Е, добре, нека витлото да не се върти, та нали моделите не летят. Разбира се, не би било лошо да се покрие повърхността на крилете със специален лак. Но откъде да го вземем?

Най-после се появи пазачът на изложбата със специална „изложбена“ униформа, а после и касиерката — издокарана дама с грамадна шапка с щраусови пера и с дантелени ръкавици без пръсти.

Тръгнахме бодро към входа, като се стараехме колкото може по-внимателно да държим модела за крилата, но касиерката надзърна от своята будка и каза:

— Момчета, къде се пъхате без билети? Най-напред платете, а после — заповядайте.

Обяснихме й, че отиваме в павилиона на въздухоплаването да изложим нашия модел, но касиерката ни обърна гръб и хлопна прозорчето. Опитахме да се промъкнем през въртящата се врата, но пазачът ни заплаши с пръст и каза, че ще повика стражар.

Разстроени от неуспеха, ние се помъкнахме край високата ограда и се озовахме нейде в края на изложбата, където отначало Сопата се прекачи през оградата, после аз му прехвърлих модела, който си чукна малко крилото в земята, а след модела с мъка и страх се прехвърлих и аз. Тук до стената растяха бурени. Приседнахме на варовиковите камъни, останали от строежа на главните павилиони и ремонтирахме малко нашия доста разнебитен модел, като запушихме доколкото бе възможно дупката в задната носеща повърхност, направена от пръстите на невнимателния Женка. После тръгнахме да търсим павилиона на въздухоплаването и доста трудно го намерихме, след като извървяхме кажи-речи няколко версти по пътечките, още пусти в тоя час, покрити със скърцащ дофиновски дребен чакъл, сред фонтани, интересни павилиони, през чиито отворени врати се виждаха разни машини, сред кадифенозелени морави и цветни лехи, засадени с лъвски муцунки и високостеблени рози от цветарника на Веркмейстер. Градинарите на изложбата с бели престилки щедро поливаха с маркучите и в облака воден прах, надвиснал над зеленината, блестеше дъга.

Павилионът на въздухоплаването представляваше грамадна палатка-шатра от плътна коприна; входът му беше широко отворен; тъкмо се готвехме да влезем, когато пред нас застана млад господин с макслиндеровски мустачки, облечен с моден жакет на карета, панталони галифе и жълти кожени гамаши, плътно прилепнали към издутите му прасци. Стегната колосана яка подпираше високо бузите му и копринена лилава връзка в цвета на пеперудата пауново око, със забодена върху нея бисерна игла, придаваше на спортния му вид отпечатък на охолство и светски шик, което се подчертаваше и от прецизно прокарания път на огледално лъскавите му от брилянтин прави коси. В устата му димеше пура, където вече се бе натрупала бисерносива пепел, възрозова от вътрешния огън. Върху малкия пръст на младия човек блесна пръстен с едър брилянт. Такива шикозни млади хора дотогава бяхме виждали само на карикатурите по страниците на списанието „Сатирикон“.

— Какво търсите тук, бе пинтии? — попита той на езика на одеските покрайнини с неподражаема интонация при думата пинтии.

— Продаваме за вашия павилион модел Блерио — каза Женка Сопата, без да му мигне окото.

— Този ли? — попита младият господин, като посочи с димящата си пура нашия моноплан.

— Защо не? — доста нахално отговори Женка Сопата. — Осем рубли давате ли?

Младият господин показа снежнобелите си зъби, на бузите му се появиха момичешки трапчинки и избухна в гръмък смях, като изпущаше през носа си дима от пурата.

— Е, поне две и половина давате ли? — мрачно попита Женка.

Макс Линдер продължаваше да се смее.

— Даваме го без пари, щом сте такива скръндзи — казах аз. — Съгласни сме да изложим своя модел безплатно.

Но Макс Линдер не мирясваше, продължаваше да се смее звънко и весело.

Най-после си пое дъх, намръщи чипия си нос и рече:

— Марш оттук и повече да не съм ви видял!

Тогава Женка Сопата се обади жално:

— Чичко, да бяхте ни разрешили поне да разгледаме вашия павилион.

— А, това да — моля — отвърна отстъпчиво Макс Линдер. — С удоволствие. Само че, първо, не мъкнете тук своята бандура и, второ, не барайте експонатите.

Оставихме модела Блерио на тревата под един розов храст, свалихме си фуражките и с благоговение, като в църква, влязохме на пръсти в павилиона.

 

 

Това бе истински храм на бъдещето.

Сутрешното слънце проникваше през коприненото платно на шатрата и озаряваше с ярка, но смекчена светлина няколко сложени на пода, а други окачени във въздуха, истински големи аероплани с мотори и приказно красиви витла от трислойно полирано дърво със залепени по тях разноцветни фабрични марки. С примряло сърце ние познахме по-тежкия от въздуха летателен апарат на братята Райт, който сякаш лежеше на земята опрян о нещо подобно на ски, с неговите две хоризонтални и две вертикални плоскости, пред нас стоеше изправен на дебелички колела с надути гуми висок, строен биплан „Фарман — 16“, неговият месингов резервоар за бензин сияеше, а звездообразният му стоманен мотор от фирмата „Гном“ можеше на всеки да вземе акъла с конструктивната си целесъобразна красота, предизвикваха възторг извитите му плъзгачи и предното височинно кормило… Носещите повърхности на летателните апарати от специално авиационно копринено платно, платно обтегнато върху леките конструкции на крилата, покрити със специален прозрачен лак, тънките стоманени въжета, скрепяващи цялата лека и здрава конструкция на аероплана ни смаяха с майсторската си изработка, точност и красива форма. Много ни се искаше да пипнем с ръка гладко рендосаните, шлифовани рейки на разпънките, направени от отбран бук, клен, а може дори и от ясен, от ръцете на прекрасни майстори, които си разбират от работата, дърводелци от най-висока класа. Аеропланите бяха едновременно и летателни апарати и като че ли музикални инструменти със звънко обтегнати струни от стоманена тел…

 

 

… но това, което най-силно ни порази и в същото време унижи бяха няколко малки модели на самолети, поставени на специални масички. Те бяха главната украса на павилиона и представляваха връх на изкуството, точността и съвършенството на пропорциите. При вида на тия модели ние с Женка, сконфузени, повече не се погледнахме, излязохме от павилиона като пребити, без дори да хвърлим поглед към нашия модел Блерио, който, целият омазан с лепило, подобен на грубо сковано столче, лежеше с полупрекършено крило на тревата, под розов храст с неразцъфнали пъпки, които пламтяха на яркото слънце…

Ние се тътрехме към изхода, без да обръщаме внимание на всички изложени чудеса, край които минавахме: на знаменития дървен самовар от известната чайна фирма „Караван“, висок колкото четириетажна къща, с чайник отгоре, откъдето посетителите можеха да огледат цялата площ на изложбата; на не по-малко знаменитата грамадна бутилка шампанско „редерер“; на парната въртележка с платноходки вместо каляски и с медна параходна свирка; на павилиона „Руско дружество за корабоплаване и търговия“ във вид на черна носова част на параход почти в естествена величина с бушприт, мачта и камбана.

Дори не обърнахме внимание на подлудяващата миризма на вафлите с каймак, които се печаха тук пред очите на посетителите в нажежени форми, загрявани с електричество…

 

 

… а кренвиршите на Габербуш и Шиле в картонени чинийки с картофено пюре и горчица, мацната сякаш с репиновска четка…

Ех, за какво най-напред да разкажеш!…