Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (16)

Фойерверки

Продаваха се не само в магазините за играчки, но дори и в бакалниците и в разните будки. Върху парче картон бяха прикрепени образци от всички видове фойерверки:

… ракети, гилзи с барутен заряд, римски свещи, златен дъжд, слънце, бенгалски огън, шутихи^[1], телефон… и техните по-малки сестри — увеселителните митральози^[2].

 

 

Това бяха различни по размери и калибри картонени тръбички, изпълнени с тайнствен сив прах и облепени отгоре с цветна цигарена хартия, изпод която се подаваше фитила, черен като суха чаена шушка.

Не всички имаха еднаква форма. Например тънките и дълги като макарони шутихи бяха съставени от членчета, превързани здраво по средата с канап, наподобяващи буквата „ж“, с фитилче, стърчащо от едното членче, слънцето представляваше символ на вечното движение — нещо като горелка, съставена от четири тръбички, също тъй привързани със специален, тънък, но здрав канап към картонен квадрат с дупчица по средата за гвоздейчето, чрез което слънцето можеше да се забоде за стълб или дърво. След запалването на фитила слънцето отначало плахо изпущаше около себе си струйки златни игли, а после изведнъж се завъртяваше бясно и наистина се превръщаше от неподвижен картонен квадрат в ослепителен слънчев диск, обхванат от протуберансите на златните вихрушки; запалената от момчетата шутиха скачаше по земята като димяща жаба; мяташе се на зигзаг по улицата и на всеки свой завой стреляше с барутния си заряд, като плашеше кучетата, файтонджийските коне, минувачите и велосипедистите; дебелата гилза с барутен заряд закопаваха дълбоко в земята и от гилзата, като от артилерийско оръдие изхвърчаха с гръм огнени снопове; римските свещи бяха малко по-тънки и по-дълги и също ги заравяха в земята, но не така дълбоко; от тях една след друга на равни промеждутъци излитаха горящи топки, което отдалече можеше да се оприличи на слез, по чието стебло веднъж се появяваха жълти топки, друг път — малинови; ние, децата, най-много се възхищавахме от телефона — картонена тръбичка, която тичаше хоризонтално по здраво опъната жица и пускаше след себе си опашка от златен пясък, докато не се чукнеше в някой дънер и тогава, почерняла, полуобгорена и омаломощена от изразходвания запас сухо гориво, изведнъж се спираше и се превръщаше в мъртво тяло; великолепни бяха бенгалските огньове, които сякаш избуяваха на различни места в крайморската градина и оцветяваха с разнообразни, неестествено резки цветове всички вилни аксесоари, внезапно изпъкнали сред нощната синева: гипсови статуи на гръцки богини, фонтан, направен от шуплив варовик, решетеста беседка над стръмния бряг, ниска мраморна пейка с два нежно притиснати силуета — мъжки и женски; златният дъжд представляваше фонтан, избликващ от скромна картонена тръбичка, която се наричаше просто „златен дъжд“.

 

 

Но най-силно поразяваха въображението ми ракетите — тръбички, привързани в края на тънки дълги борови тресчици.

 

 

Фойерверките бяха докарвани във вилите от града: това бяха големи пакети, леки като перушинка, загънати в тънка хартия, също като пакетите с бельо от пералнята и подобно на тях пакетите с фойерверки бяха забодени с малки карфички.

Що се отнася до ракетите, то също ги донасяха загънати в цигарена хартия, като букети от гладиоли, само че долните им краища много се подаваха от пакета и винаги се бояхме, че ще ги счупят при блъсканицата във вагона. Дачниците и гостите донасяха фойерверките във вилата по разни начини: с конския трамвай, който скърцаше с чугунените си спирачки и тогава отиваше чак до Аркадия, където сред глинестите стръмнини и кариерите за мидест варовик пояха конете и ги впрягаха в обратна посока — с главите към града; докарваха ги с открити каляски с напукани от горещината кожени калници господа с костюми от соа екрю и с панамки с копринени панделки на райета, или със сламени американски шапки, за които се носеха слухове, че струват сто рубли.

И най-после фойерверки пренасяха в претъпканите вагончета на крайградската теснолинейка с мъничко като играчка локомотивче с голям комин и медна свирка, която огласяше околностите с тънко, ужасно рязко и дръзко свирене и то се носеше през градините на вилите към стръмните брегове, към морето, гдето на хоризонта винаги тъмнееше следа от параходен дим и се белееха платната на яхти.

Вечерно време покрай морето тук-там из прашните градини на вилите се чуваше празничната пукотевица на фойерверките, избликваха фонтанчета от златен дъжд и горяха с пушек разноцветните залези на бенгалските огньове.

 

 

Още по-късно, към полунощ, когато сивото юлско небе се обсипеше с безбройните звезди на Млечния път, започваха да пускат ракетите и последната ракета изглеждаше най-нерадостна, защото сякаш възвестяваше среднощния час и края на увеселенията.

Тя литваше в тъмния небосвод право към звездите и понякога беше не една, а няколко последни ракети. Те се разпадаха като класове от развързан сноп. В най-връхната си точка се пукаха, но звукът от избухването стигаше до земята значително по-късно от безмълвното зрелище на тяхното огнено разпадане.

По-късно прочетох у Бунин:

„Високо над заспалата земя, в небето горе в късна тъмна нощ се стрелна като огнен змей ракета, небето сряза тя с оранжев нож. Стремителен бе този неин порив, но само миг и той се пръсва лихо в елмазен дъжд — елмазени сълзи отгоре бавно капят, капят тихо.“

Фойерверките се правеха в малки фабрики извън града. Спомням си добре една такава фабрика. Намираше се зад сляпа каменна ограда на крайморска уличка, която излизаше на Малофонтанския път. Оградата беше боядисана в бяло и по цялата й дължина имаше надпис с букви колкото човешки ръст:

Пиротехническа работилница „Фортуна“

Зад оградата се виждаше железният покрив на работилницата и горните части на тайнствени прозорци. Ако се сложеха до оградата няколко строителни варовикови камъка, можеше да се покатериш по тях и да надзърнеш в прозорците на работилницата, в която имаше дървени приспособления за здраво завързване и превързване с канап на готовите картонени тръбички. Тези приспособления напомняха за нещо средновековно, сякаш ги беше нарисувал Дюрер, но хората, които работеха до тях, по нищо не се отличаваха от обикновените градски занаятчии — същите черни жилетки върху черни сатенени рубашки с цветни стъклени копчета, същите като на обущарите мустаци и бради и тънки каишки на главата, за да не им пада косата в очите. В другите помещения на пиротехническата работилница „Фортуна“ правеха картонените тръбички и чукаха в хавани барутната смес от сяра, селитра, прах от дървени въглища и бертолетова сол, от което приготвяха тесто, натъпкваха с него картонените тръбички и слагаха фитилчета. Фойерверките, наредени на купчини като дърва, съхнеха край каменните стени, а ракетите, строени по ръст като войници, от най-големите и скъпите до най-малките с хилави крачка — тия дето са по пет копейки и дето понякога момчетата от улицата си купуваха с общи пари.

Веднъж купих ракета, която не беше здраво привързана към тънката борова тресчица с чворове и грапавини.

За да пуснеш ракетата, трябваше да я опреш вертикално до нещо и да запалиш фитилчето. Тогава с бясно съскане, като удряше в земята струя златен дъжд, ракетата се устремяваше нагоре, оставяйки след себе си рехава огнена диря, която лъкатушеше, защото теглото на главичката и дължината на крачката й не бяха точно балансирани.

Нямах търпение да дочакам вечерта и обкръжен от другарите си, из така наречената „голотия“, аз бързо опрях ракетата до бордюра на тротоара, а един гимназист от горните класове, който в момента минаваше, ми подаде запалената си цигара и аз незабавно я доближих до фитила.

 

 

От ракетата избликна струя златен дъжд. И подвластна на реактивния взрив, ракетата подскочи на жалкото си тънко краче, но веднага загуби равновесие, тъй като крачето й се счупи и ракетата падна на улицата подобно на инвалид, който е загубил патерицата си, замята се на едно място, после сякаш машинално запълзя на зигзаг, влачейки след своето сякаш посечено тяло счупения си крак, и накрая се блъска в стъблото на една акация и замря завинаги, изпущайки облаче вонлив дим, като душа, която мигом се разсейва в огромния свят.

 

 

Стояхме поразени от тая ужасна гибел и едва не ревнахме, като че пред очите ни загина живо, разумно същество, а ведно с него и всичките ни надежди, да не говорим за моето петаче.

В пиротехническата работилница от време на време избухваше пожар и тогава там се стичаха цели тълпи зрители като на голям народен празник: това беше димно-огнена, разнобагрена, стреляща и бясно кръжаща стихия; в нея като че прозираше нещо средновековно, дори още по-древно — някакво китайско празненство, когато по улиците на Шанхай, Пекин, Кантон са се нижели процесиите на синовете на поднебесната империя под трясъка на скачащите шутихи, под оръдейната стрелба на гилзите с барутен заряд, понесли на пръчки дълги дракони от цигарена хартия.

От пожара изхвърчаха въгленчета, които падаха върху димящия пелин из пущинаците.

 

 

Понякога си представях и обсадата на Севастопол, как английски и френски фрегати изпращат от своите бордове бойни ракети върху керемидените покриви на обгорелия руски град.

А сега виждам като в тежък сън гигантска ракета с желязна пускова конструкция и на нейния връх малко обгорено човече, което се мята, затворено между четирите стени на тясната кабина, удря с юмруци по суперметалните стени и крещи отчаяно:

„Спасете ме! Спасете! В името на бога и небето, спасете!“

… Но никой вече не може да го спаси — няма на земята такава сила, — и то загива в облака от огнен дим, сред знамена на ивици и звезди, сред щракането на кинокамерите и брътвежа на репортерите, и димният облак отлита в безстрастното атлантическо небе като освободена душа, изтръгнала се завинаги от своя плен — тялото.

 

 

А що се отнася до митральозите, то те нямаха нищо общо със знаменитите митральози на Парижката комуна. Това бяха дебели картонени тръбички, облепени от едната страна с цигарена хартия, а на другата страна от едно картонено кръгче стърчеше връвчица, която трябваше да се дръпне и тогава от митральозата с лек и безопасен изстрел излиташе заряд: барутен дим и шепа книжни конфети, които обсипваха красиво вчесаната главичка на хубавата гимназистка, а след това застилаха намазания с восък паркет на големия салон, по който ловко се плъзгаше и въртеше атлазената обувчица, а над нея елегантният шлейф се развяваше във валс.