Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (14)

Живопис

Мама ми купи нещо подобно на албум, който се разгъваше като хармоника, на зигзаг; на дебелите му картонени страници бяха отпечатани без ред много цветни картинки на предмети от домашния бит: лампа, чадър, пътна чанта, куфарче, креват, малка топка, кукла, количка и други подобни.

Нямаше никакви надписи.

Предполагали са, че на детето ще се посочва един или друг предмет и то трябва да го назовава предимно на някакъв чужд език.

Мама избра френския.

Тя местеше пръста си и назоваваше предметите.

— Ла ламп, льо параплюи, льо портплед…

Доста лесно запомнях френските думи и старателно ги изговарях, като папагал, от което обикновените картинки придобиваха някакво особено значение, тъй като обикновеният прозорец се превръщаше в „ла фнетр“ въображението ми го рисуваше като съвсем, съвсем друг прозорец — прозорец от някакъв пъстър свят, изпълнен с малки красиви предмети, които ме поразяваха със своята точност и достоверност на рисунката и с известна условност на цвета.

Изписваха ми детското списание „Игрушечка“, в което обичах да разглеждам рисунките на разни кученца и котенца, също и на скачащи във водата жаби от един разказ, където жабите се опитваха да уловят месеца. Жабите виждаха отражението на месеца в езерото и си мислеха, че това е някаква кръгла златиста риба или нещо подобно. Разглеждах нарисуваната черна тръстика, отразена наведено в нарисуваната вода, и жабите, политнали от брега към водата ми напомняха разтворени ножици, които по френски се наричаха, както вече знаех:

 

 

… „ле сизо“.

 

 

Там имаше още и едно голямо и тъжно клепоухо куче, клекнало до спящо дете, и мама проникновено, но със скрита усмивка ми четеше стиховете, напечатани под кучето:

„В люлката детето спи,

а до него Каро бди.

Би запял той, то се знай,

но ще го изплаши с лай“^[1]

У дома нямахме картини по стените. Аз дори не знаех има ли изобщо картини, нарисувани с маслени бои; познавах само акварелните бои от една тъничка и некрасива кутийка, в която имаше разноцветни таблетки, но не с истинския им цвят, а някакви тъмнокафяви, защото си служех с недобре измита четчица; нямах търпение да я измия хубаво в чашата, в която водата бе почти черна, и щом я погледнех, ми ставаше безинтересно и аз захвърлях кутийката с боите, смачквах на топка хартията с вълнисти ивици и някакви подобия на човешки лица, нацапани с четчицата, която, потопена във водата, се разпускаше, а щом я извадех, се свиваше и от заострения и тънък колкото косъм крайчец капеха мътни капки като сълзи.

 

 

И какво бе учудването ми, когато веднъж открих в килера две омазнени платна, покрити с дебела кора от засъхнали маслени бои. Взех да ги разглеждам и изведнъж грубите разноцветни петна без да зная как се превърнаха в синя емайлирана паница с полуобелени картофи, кората на картофите на спирала се плъзгаше под някакъв предмет, който се оказа кухненски нож и го държеше човешка ръка, а над всичко се бе навело човешко лице — женско, със спуснати издути клепачи, нос, устни и брадичка с телесен цвят, нарисувани на груби петна, съхранили върху засъхналата си повърхност следи от твърда четка. Разбрах, че това е портрет на жена, която бели картофи над синя емайлирана паница, и бях поразен от приликата, натуралността и достоверността — в синия емайл имаше отразени дори някакви светли прозорци.

 

 

На другото платно видях бряг, скала, море.

 

 

Познах ги веднага. Това бе нашият Ланжерон, също така праволинейно и грубо нацапотен с широка твърда четка, направена вероятно от свинска четина, тъй като едно косъмче от нея бе залепнало към светлосините ивици на обедното море и не можех да го махна, така здраво бе засъхнало. Брегът беше със светъл, малко кремав, телесен цвят, от всяко нарисувано камъче падаше къса плътна сянка и скалата също хвърляше къса лилава сянка, така че във всичко това долавях пладнешки крайморски пек, като че чувствувах нажежения чакъл и пясък, парещи отдолу босите ми крака, дори долавях миризмата на засъхналата тиня, и затишие в морето, и замайващо сияние.

Така за първи път пред мен се появи чудото на живописта.

 

 

Както сега разбирам, двете картини без рамки бяха попаднали в дома ни случайно. Нещо си спомням, като че ли мама ме беше завела в Ланжерон и там двама ученика от художественото училище правеха етюди, запознаха се с нас и после подариха на мама за спомен своите работи.

Смътно си спомням сивите им бархетни рубашки и главите им с дълги руси коси, пръснати на две страни. Имаха най-обикновен вид. Поразиха ме кутиите им със смачкани туби маслени бои, палитрите, покрити с разноцветни петна, цинковите съдчета за лак и ленено масло и, разбира се, малките сгъваеми стативи, и най-вече големите платнени чадъри, по които прелитаха сините сенки на чайките…

 

 

Сега разбирам, че това са били ученически работи, дори може би просто цапаници…

Но защо, защо и досега не мога да забравя емайлираната паница с наситеносин цвят, с груби следи от евтина четка, с отражението на прозореца; със сиво-лилавата спирала на картофените обелки и защо досега не мога да забравя юлското пладне на брега на Ланжерон, мама с блуза от соа екрю, нажежения пясък, който пари голите ми крачета, и въздушносините сенки на чайките?