Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (117)

Слънчевото затъмнение

Качих се на тавана на новия четириетажен съпритежателски дом на улица „Пироговска“ номер три, където наскоро се бяхме преместили, а после през капандурата излязох на покрива, легнах върху розовите горещи керемиди и зачаках началото на слънчевото затъмнение. Пространството около мене беше все от керемиди — еднообразно повтарящ се рисунък от плочки, и в техните вдлъбнатинки едва забележимо сивееше лятната прах, довеяна тук от булевард „Французки“, където освен коли и файтони доста често профучаваха автомобили с облаци син бензинов дим и се носеше с гръм и звън електрическият трамвай.

Това беше малко след началото на Първата световна война и всеобщата мобилизация, когато в нашия град всичко се поуталожи и баба ми — мамината майка, която така весело прекарваше у нас лятото, свирейки на пиано валса на Жулиета или марша на Фауст, изведнъж спешно замина обратно в Екатеринослав от страх, че турската флота може да почне да обстрелва Одеса…, когато в света се възцари знойна августовска тишина, дълбока и зловеща…

 

 

И… толкова „бременна“…

 

 

Оттук, от покрива, нищо не виждах, нито булеварда, нито морето, макар да знаех, че то някъде потайно се синее зад градините на вилите.

Знаех, че по-нататък следват стръмните брегове, белият фар и ниви със зрееща царевица със сухи съцветия като метлички и със зелени наливащи се кочани, а зад тях — чужди страни, и някъде там се води война, което все не можех да повярвам…

Около себе си виждах само ограниченото пространство от сиво-розови керемиди, обезцветеното от зноя небе и слънцето след пладне, от което те заболяват очите, ако си без очила. Гледах слънцето през силно опушено стъкло и виждах през тъмната сиво-кафява повърхност яркобялото му блестящо кръгче.

 

 

… странно, че слънцето изглеждаше толкова малко…

 

 

Слънчевото кръгче бе толкова ясно, точно, вечно, че не ми се вярваше да има затъмнение, което на всичко отгоре да е предсказано стотици години напред.

При това отлично разбирах, че някъде в световното пространство вече се носи черният конус на студената лунна сянка и някъде той вече се е докоснал до земното кълбо и се приближава към мене. Знаех, че долу, на двора, вече стоят неподвижно хора и гледат през опушени стъкла.

Целият град беше пълен с хора с черни стъкла на очите, като слепци.

Но аз бях сам, ограничен от пространството на керемидения покрив с розовите, тухлени стълбове на комините.

 

 

… В природата настъпи тишина, както винаги пред слънчево затъмнение…

 

 

И все пак не вярвах, че ще има затъмнение. Бялото сякаш магнезиево кръгче беше както и преди в безукорна геометрична форма, ясно и недосегаемо.

Не откъсвах поглед от опушеното стъкло, обърнато към слънцето с кадифеночерната си повърхност, тук-там с кафяви петна. Това беше стар похабен фотонегатив, опушен на свещ. По него все още се забелязваха някакви смътни очертания на хора, дървета, скали, лодки.

И сред тоя странен мъгляв свят бялото кръгче на слънцето оставаше рязко чуждо.

И изведнъж забелязах в крайчеца му отначало някаква неравност, нарушила геометричната завършеност на небесното тяло, после щръбка, превърнала се постепенно в дупка, черна, овална, като че направена от клещи за продупчване на билети, после ослепително белият диск на слънцето се превърна в полумесец и аз почувствувах в косите си полъха на звездния студ.

 

 

… сянката на Луната бързо се плъзна по полята на миналите и бъдещите сражения… по Добруджа, по Молдавия, по лозята на Скуляни, където някога е живял моят прадядо капитан Елисей Бачей, където се е родил дядо ми — бащата на мама — генерал Иван Елисеевич Бачей, по склоновете на Карпатите, където лежах с пронизан от куршум крак…

И където рота пехотинци с червено знаме… крачеше…